След смъртта на момчето от токовия удар много хора си спомниха стихотворението на Стефан Цанев „Носете си новите дрехи, момчета“ – заради стиха „падаме, както ходим…“.
И аз обичам това стихотворение, вечно е. Но въпросът е къде изобщо да ходим?
Ако чакаш на пешеходната пътека, ще те удари ток. Не става и да пресечеш – на булеварда удрят Милен Цветков.
Да вървиш само по тротоара, близо до сградите? Това звучи предпазливо – допреди да ти падне тераса на главата.
Може би е по-безопасно по площадите. Отиваш на „Славейков“, потапяш пръсти във фонтана – и там те удря ток. Веригата се затваря.
Забравих да кажа – не ходи в парка, защото в Борисовата падат дървета. Първият път беше нещастен случай, вторият... още по-нещастен. Какъв ѝ е случаят на България?
Някой и сега ще намери да се заяде, ще каже „Инцидентът си е инцидент, нещастният случай си е това – нещастен случай, а ти търсиш под вола теле“. Не, търся под шахтата отговорност. Не мисля, че е едно и също.
Много нещастни случаи плюс нула вина по никаква отговорност не е ли равно на един безнадежден случай?
Извинете ме за черногледството, но шестнайсетгодишно момче умря, защото стъпва, а тия се карат чия е шахтата под стъпките му и колко мокри са били обувките му. И казват „нещастен случай“ с оная невинност, с която във футбола казват „топка е, кръгло е“ или „нямахме малшанс“.
Що за глупости дрънкат, не е ли всичко някакъв случай?
Да питаме философията, да потърсим нейното Утешение. Едно от най-значимите съчинения на нашето време, „Логико-философски трактат“ на Витгенщайн, започва така: „Светът е всичко, което е случаят“. У нас този случай, изглежда, е нещастен.
Второто изречение в трактата е: „Светът е сборът от фактите, не от нещата“. Фактите са – загинало дете. А нещата, които говорят, са “Шахтата не е наша“. Е, как да не е ваша, като сте изпълзяли всичките до един от нея?
Чия е? И какво трябва да стане? Не за да живеем нормално, то е ясно, че нормален живот не могат да ни осигурят.
Какво трябва да стане, за да умираме нормално? Тук, в страната на неограничените възможности за нещастни случаи.
Хората скоро ще спрат да мечтаят за живот като на Запад и ще се надяват поне на западна смърт – достолепна, в обкръжението на близките, на преклонна възраст... Май думата, която търся, е „естествена“. Така, де, както у нас умират сградите – грохват от старост. Понякога рухват върху хората, понякога хората им помагат да рухнат. А понякога ягодите на двора цъфтят – напук.
Последното изречение в книгата на Витгенщайн е: “За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи”. Авторът не е взел предвид тукашния случай – когато не ти се говори, но ти е писнало да мълчиш.
Този текст е част от newsletter-а на "Булевард България". Ако искате да получавате избрани от екипа ни статии веднъж седмично, абонирайте се тук.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
