Снимка: © Getty Images

"Ще трябва да оставите текущата си работа за две седмици"

"Как смеете!"

Февруари 1943 г. Диалог между д-р Джефри Маршал и британския премиер Уинстън Чърчил, който научава, че е диагностициран с пневмония в разгара на Втората световна война. 


Иронията на историята понякога е удивителна: британският премиер Борис Джонсън, който идолизира легендарния си предшественик Уинстън Чърчил, сякаш върви по стъпките му дори в болестта. По време на ключов етап от Втората световна война Чърчил (тогава на 69-годишна възраст) се разболява от пневмония, при това двукратно. По това време смъртността от заболяването е 20% за възрастовата група 60-69 и около 40% за хората над 70 г., пишат британските медици Джон Вейл и Джон Скадинг в своя статия, посветена на болестта на Чърчил.

След втората поява на белодробната инфекция през 1944 г. лекарите и сътрудниците на министър-председателя започват да се боят от най-лошото. Но въпреки всички упорити медицински препоръки и лични молби (включително от крал Джордж VI) Уинстън Чърчил продължава да работи както винаги, да ръководи военновременния кабинет от леглото в спалнята си и дори да пренаписва бюлетините за здравословното си състояние, за да не допусне "объркване и отчаяние" сред британското общество.  

Първият случай на заболяването се появява в средата на февруари 1943 г., когато Чърчил се завръща от Алжир във Великобритания с 8,5-часов самолетен полет. След завръщането у дома той продължава с обичайното си работно натоварване, а на 11 февруари 1943 г. дори изнася двучасова реч пред Камарата на общините. 

Докато говори пред членовете на парламента обаче, Чърчил започва да проявява симптоми на болестно състояние. "Съвсем не беше добре, имаше тежка простуда и болно гърло", спомня си командир Томпсън, военен помощник на британския премиер. По-късно Чърчил признава, че "пътуването го е уморило повече, отколкото e подозирал" и че вероятно е настинал. "Няколко дни по-късно простудата и болното гърло ме свалиха на легло", пише той в дневника си.

На 12 февруари Мери Чърчил отбелязва, че баща й е развил висока температура. "Премиерът все още е на легло", записва главният му личен секретар Мартин два дни по-късно. На 15 февруари Чърчил се появява на заседание на кабинета, но състоянието му не се е подобрило. 

Влошаването настъпва на 16 февруари, докато Чърчил вечеря със съпругата си. Личният му лекар сър Чарлз Уилсън е повикан, за да проведе преглед. Споменът му от тази среща е следният: "Температурата му се беше покачила рязко, след като преслушах гърдите му, казах, че има петно в основата на левия бял дроб. "Какво значи това петно? Да нямам пневмония?", попита ме Чърчил". 

Д-р Джефри Маршал - главен лекар от Гай'с Хоспитал е поканен от д-р Уилсън за второ мнение. Маршал описва влизането си в спалнята на министър-председателя като "помещение, пълно с важни хора и тютюнев дим". Медикът едва успява да изчисти стаята, преди да прегледа Чърчил и да постави диагноза пневмония. 

"Ще трябва да оставите текущите дела за две седмици", обявява Маршал. 

"Как смеете!", е реакцията на Чърчил, "Войната се намира в критична фаза". 

"Много добре", отговаря лекарят. "Но нали знаете как наричаме тази болест? Наричаме я приятелят на старите хора. Защото болният човек си отива толкова плавно, че се озовава на оня свят, преди да осъзнае, че е напуснал този". 

"Толкова ли съм болен?", пита Чърчил и получава потвърждение от лекаря. "Добре, тогава ще направя, каквото казвате". 

Д-р Уилсън записва в дневника си, че колегата му бързо е успял да спечели доверието на премиера. Още в същия ден правят рентгенови снимки на Чърчил, за да потвърдят заболяването. 

"До този момент, всички работни документи пристигаха при мен час по час. Продължавах да работя, както обикновено, макар че съвсем не се чувствах добре. Но вече забелязвах видимо намаление на броя документи, които достигат до мен. Когато изразих недоволство, лекарите, подкрепяни от съпругата ми, обявиха, че трябвало да прекъсна работата си изцяло. Не можех да се съглася на подобно нещо. Какво щях да правя по цял ден?", пише Чърчил в спомените си. 

Той споделя, че все пак е постигнал договорка с д-р Маршал - лекарят му разрешава да получава най-важните и интересни документи, както и да чете романи. "Ето така премина следващата седмица, в треска и дискомфорт, като понякога се чувствах много зле". 

Положението на Чърчил се влошава до такава степен, че се налага да пропусне редовната си среща с крал Джордж VI на 17 февруари. Но официално публично съобщение за заболяването му е публикувано едва на следващия ден. В бележката се споменава, че премиерът страда от остър катар на горните дихателни пътища и е на легло. За състоянието му се грижат още две медицински сестри от болницата "Сейнт Мери" - Дорис Майлс и Дороти Пю. 

Усмиряването на Чърчил обаче се оказва по-трудна задача, отколкото лечението на болестта. 

Личният му секретар Пек си спомня как на 20 февруари е повикан в спалнята на премиера: "Министър-председателят седеше в леглото си и изглеждаше намръщен. Д-р Уилсън се опитваше да не губи присъствие на духа и да контролира ситуацията. Очевидно се разгръщаше сериозен спор между двамата". 

Уилсън настоява да се публикува нов бюлетин за състоянието на Чърчил, но когато пациентът вижда черновата на справката, я определя като "паникьорска и невярна", като вижда в нея риск от предизвикване на объркване и отчаяние сред населението. Затова Чърчил решава да продиктува своя версия на здравословното си състояние. 

"Когато му показаха напечатания текст, той се оказа изключително доволен от първия си опит в нов за него жанр", пише Пек. "Но Уилсън каза, че написаното не отговаря на истината, подвеждащо е и не би поставил подписа си под него". 

Пек е натоварен със задачата да пренапише бюлетина. Секретарят смята, че е работа на лекаря да опише състоянието на своя пациент, а на Чърчил - да се произнесе по отношение на политическите последици. Затова Пек решава да обърне изреченията в бюлетина с идеята, че съдържанието им ще се запази същото, но нюансът ще се понрави на премиера. "Получи се", спомня си Пек. След няколко дребни поправки и медицински уточнения бюлетинът е публикуван. Текстът му гласи: "Премиерът прекара спокоен ден. Има малка зона на възпаление в един от дробовете, но температурата е по-ниска, а общото му състояние не е незадоволително". 

Незвисимо от болестта, Чърчил продължава да провежда срещи с министри, офицери, лекари и близки. Медицинската сестра Пю записва в дневника си на 21 февруари, че премиерът е посетен от деветима души от сутринта до 18 ч. Бюлетинът от този ден посочва, че състоянието на премиера се подобрява, а възпалението на белия дроб не се увеличава. Въпреки това втори пореден обяд с краля е провален заради крехкото здраве на Чърчил. 

"Много съжалявам, че сте болен. Надявам се, че скоро ще се подобрите. Но моля да използвате тази възможност, за да си починете. Вярвам, няма да забравите, че си заслужихте почивка и трябва да възстановите силите си заради напрегнатите месеци, които ни очакват", пише крал Джордж VI в писмо до министър-председателя. 

На следващия ден лекарите съобщават за симптоми на възстановяване: "Има общо подобрение в състоянието на министър-председателя. Пневмонията се изчиства, но температурата все още не е спаднала". 

Треската обаче дава отражения върху съзнанието на британския премиер. Антъни Идън, външен министър при Чърчил и бъдещ министър-председател на Великобритания, решава да го посети на 25 февруари на път към парламента. 

"Изглеждаше почервенял и явно имаше висока температура", пише той в мемоарите си. След като го уведомява за няколко работни теми, Идън добавя: "Между другото, относно онази телеграма, която обмисляхте да изпратим до Алжир снощи...". 

"Обмислял съм да изпратя? Какво имате предвид?", казва Чърчил. Идън отговаря: "Не, тя все още не е изпратена. Исках да я обсъдим предварително". 

В този момент Чърчил се набира в леглото си и избухва: "Какво право имате да се месите в личната ми кореспонденция?". Идън отговаря, че въпросното писмо съвсем не е лично, а самият той като външен министър е длъжен да се запознае с всички важни съобщения. "Очевидно температурата му се покачваше неочаквано бързо, затова му казах, че ще оставим този разговор за друг път". 

Няколко часа по-късно Идън се връща при Чърчил, който си почива в леглото, а телеграмата за Алжир лежи върху завивката му. "Попита ме как е минал денят в парламента, след което погледна към телеграмата и добави: "О, между другото, спомняш ли си за онова писмо, което смятах да изпратя. Може би е по-добре да не го правя". 

"Това беше характерна черта на г-н Чърчил и понякога беше много мило. Първо - възмущението, провокирано от треската, а после - осмислянето и щедрото смирение без полутонове и колебания. Такива бяха последователните етапи, които го сближаваха с хората, които мъмреше". 

Междувременно д-р Уилсън запова да проявява симптоми на заболяване с леко покачване на температурата. Чърчил му нарежда да не идва за следобедния преглед, а едновременно с това настоява д-р Маршал да прегледа Уилсън и да го "прати в леглото". Собствената му треска вече отминава, а състоянието му се подобрява. 

Четири дни по-късно, на 1 март 1943 г. лекарите съобщават, че Чърчил е в задоволително състояние, става от леглото си и повече няма да бъдат издавани бюлетини за заболяването. 

На 3 март премиерът е толкова укрепнал, че заминава за резиденцията Чекърс в провинцията. Сестра Майлс, която го придружава, си спомня как се е наложило да прекъсне вечерята му с колеги ("всички бяха мъже") и да му поднесе червено хапче върху голям сребърен поднос. "Тогава той ми каза "Добрата жена струва повече от рубините". 

А американският президент Франклин Д. Рузвелт обобщава този епизод в писмо до Чърчил: "Моля, моля, за доброто на света, не се преуморявайте в следващите дни. Не бива да забравяте, че е необходим около месец, за да си върнете пълната сила. Кажете на г-жа Чърчил, че когато аз се разболях, бях образцов пациент, и се надявам, че Вие ще опровергаете твърденията в нашата преса, че сте "най-лошият пациент в целия свят". 

Болестта повтаря Чърчил през август-септември 1944 г., когато той е на 70 години, като симптомите отново са сериозни. Д-р Уилсън споделя пред секретаря Колвил, че "не дава много дълъг живот на премиера и смята, че може би е претърпял мозъчен удар или сърдечен проблем миналата зима". Тогава Колвил споделя: "Дано да доживее победата - пълна и абсолютна, в двете полукълба на земята - и да получи своя заслужен дял от всеобщите благодарности". 

Притесненията на лекарите и помощниците на Чърчил се оказват преждевременни. Не само че той става свидетел на победата от Втората световна война, но и продължава политическата си кариера с нов управленски мандат в поствоенна Великобритания от 1951 до 1955 г. Почива на 24 януари 1965 г. на 90-годишна възраст. 

Прочети