Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Всички политици предпочитат да стоят на сцената, дори да губят, вместо да слязат - макар това да им носи изгода, пише Джеръми Паксман* в "Политическото животно" преди 20 години.
Все едно е гледал новините на Нова.
"Не те ли е срам като журналист? Или не си?!", реве Бойко Борисов в лицето на репортера Благой Бекриев и го фиксира с поглед на разярен хипопотам.
Големият грях на ответника - човек, който работи в телевизията още преди Борисов да е чул първия си "конграчулейшън" от Меркел - е, че си позволи да го попита дали все още се вижда като премиер.
Прост въпрос със сложен отговор - особено сложен за 63-годишен политик, който отказва да приеме законите на гравитацията. Затова започна с "няма да си го причиня" и завърши с вменяване на вина в медиите за това, че не са отразили ареста му като мъченичество.
След 12 години на власт, Борисов иска да се върне в тестето, но не знае как - и е сърдит на целия свят.
Няма я джипката, няма ги лентичките, няма го бюджетът с "мазнинките", няма ги и нервите. Трите му последни появи пред журналисти минават с крясъци, наставления как се задават "уважителни въпроси", или завършват с чисти измислици.
Репортерките не му точат домашна баница, не го снимат гол до кръста с щангата на гладиатора, не си четат SMS-ите, не пренареждат новините, не свалят предавания. Не се местят в рубриката за лайфстайл.
Не пишат биографии за "Бойко, който винаги се завръща"**. Не пазят Банкя като жив плет. Не плачат за старите успехи, не помнят славното минало. Не започват интервютата със "Защо сте толкова умен, щом сте и така красив?".
Ще му говорят за правова държава... Мисирки. Олигофрени. Чужди агенти. Неблагодарници, които ритат държавната ясла, вместо да преживят и да траят.
Познато, нали? Мълчаха тогава, мълчат и сега. Щом Кирил Ананиев и Цвета Караянчева търпят каруцарските обиди, ще търпят и те.
"Тоест, да разбирам, че Вие сте готов за премиер?", е електрошок за тънката кожа на политик, който не разбира кога точно е слязъл от гребена на вълната, а и не знае как да се оттегли с достойнство.
Няма отговор на въпроса как 1 678 641 гласа през 2009 г. станаха 634 627 през 2022.
Едно е да си Мая Манолова, друго е да си изкарал три мандата като министър-председател и да не искаш да се пенсионираш.
"Най-неприятната страна на това да бъдеш бивш премиер е, че в това свое качество въплъщаваш и цял един публично отхвърлен светоглед", продължава Джеръми Паксман в книгата си "Политическото животно".
Разбира се, и той е журналист - и досега нито веднъж не се е извинил, че Бойко Борисов лежа една нощ в ареста. Вместо това посвещава цял раздел на съдбата на онези, които падат отвисоко.
Онези с незадоволените амбиции на "доберман, който е оставен да пази стадо" (пак по Паксман).
Онези, които са раздразнени, че демокрацията е допуснала някой по-неопитен от тях да се издигне нависоко.
Онези, които не могат да си представят как приключват кариерата си с огорчение. Онези, които правят неизбежния край още по-неизбежен.
Онези, за които Pink Floyd пеят в The Fletcher Memorial Home ("Домът за нелечими тирани") - хората, които имат нужда да се гледат всеки ден по телевизията, за да са сигурни, че още съществуват.
* Джеръми Паксман е един от най-известните британски политически журналисти, възпитаник на Кеймбридж, дългогодишен водещ на Newsnight по BBC, интервюирал стотици политици и общественици. Едно от най-запомнящите се предавания е разговорът му от 1997 г. с тогавашния вътрешен министър Майкъл Хауърд, в което Паксман задава 14 пъти един и същ въпрос (истинската история можете да прочетете тук). Автор е на няколко книги за политика и история.
** "Бойко, който винаги се завръща" е името на биографична книга от бившия политически репортер в "24 часа" Кристина Кръстева. От 2021 г. тя работи в Представителството на България в ЕС в Брюксел.
"Неам нерви" е заглавието на култово парче на Милена Славова.
