Д-р Огнян Димов е психоаналитик, работил дълги години във Франция, а през последните 10 години практикува в България. Светът днес е много различен от света преди 50 години, казва той в книгата си “Агресията в семейството: Пътища за преодоляване”. Жената днес има нова роля, която понякога не оставя много място за женското в нея. Мъжът често е изключван от семейните взаимоотношения. Всичко това води до натрупване на агресия вътре в нас - понякога като изкупление, друг път като подмяна, трети път като истина. Най-големите грешки стават, когато се опитваме да пренесем нашата “истина” върху другите хора и да я превърнем в универсална, пише Огнян Димов. 

Книгата му е изпълнени с много примери и със сигурност всеки читател ще види парче от собствения си живот някъде по страниците. Ето какво още казва д-р Димов в интервю за "Булевард България". 


Covid-19 се оказа изпитание за държавното управление, за икономиките, за бизнеса на хората, но като че ли и за психическото състояние на всеки един от нас. Така ли е? 

- Всичко, което се случва във външния свят - споменахте икономиката и социалните отношения, е отражение на онова, което става с нас самите.

Най-значимото нещо, което се случи в душите ни и което възникна от ситуацията с коронавируса, е, че външните обстоятелства ни накараха да се замислим колко голяма отговорност имаме към себе си и към другия. 

Непрекъснато виждам хора, които не успяват да се справят със страха, защото самите те не са подготвени за срещата с него – страха от неизвестното, страха от коронавируса. Първоначално не знаехме как точно се разпространява болестта, до този момента има много теории и много различни мнения по въпроса. Както казва Фройд – няма нищо по-ужасно от страха от неизвестното. Затова някои хора потънаха наистина. Те се оставиха на страховете и на цялата тази огромна негативна енергия да ги залеят.

Голяма част от тях споделят, че са имали много тежък период, защото не са успели да се справят с малките страхове, с които се срещат в ежедневието. Страхът е винаги конкретен, той винаги е страх от нещо. Да, зад него се разиграва някаква друга драма, но ние трябва да се научим да изследваме какви са ежедневните ни страхове.

От другата страна са хората, които са се научили да работят върху себе си.

Тези хора правят малки ежедневни равносметки: Какво правим? Как го правим? Как да бъдем по-добри към себе си и към близките ни? Това са само 4 въпроса, които наистина биха били достатъчни, за да ни държат по-будни и по-осъзнати. 

Тези хора приеха страха откъм положителната му страна, видяха градивния му елемент. Те си дадоха много ясно сметка за необходимостта от граници с другия. Това е нещо много важно за нас българите. 

В моята книга отделям специално внимание на това, че до този момент сме живели по много по-спонтанен и необмислен начин, но все повече ще се налага да живеем с усещането за граници, предвид цялата сложност на съвремието ни. 

Границата е респект към другия. Границата е въпросът “кой е другият”. Границата е отговорност към нас и към човека до нас, защото влизайки в емоционален контакт с него или с нея, ние трябва да знаем с кого всъщност се обвързваме. 

Българският Kabinet, който помага в Covid-кризата

- Неотдавна бе публикувано изследване на Евростат, което показа, че българите живеят много дълго с родителите си, особено мъжете. Как се поставят граници, когато няколко поколения са под един покрив?

- Да, те живеят на едно мястото, защото не са поставили границите още в процеса на изграждането на едно дете.

Ние непрекъснато разиграваме с децата някакви изключително лични истории и лични драми. Не ги наблюдаваме като отделни хора, не живеем с чувството и не се подготвяме за раздялата с тях. Прехвърляме върху тях изключително голям и травматичен емоционален багаж, разглеждаме ги едва ли не като хората, които осмислят живота ни. Нещо, което е изключително порочно.

"Мамо, прибрах се!" Мъжете в България са шампиони по живот с родителите си

Ще ви дам пример от моята практика: напоследък работя с 35-годишна жена, която е изключително тревожна до степен, че няма никаква енергия и се чувства непрекъснато изтощена. Не ѝ беше хрумвало, че в основата на нейната тревожност е изключително голямата вина, вменена от страна на майка ѝ, която я е отгледала като сам родител. От най-ранна възраст майката е внушавала, че дъщерята ще бъде длъжна до живот - да я гледа, да се откаже от своя собствен живот. 

Моята книгата е адресирана към всеки мислещ млад човек, към всички семейства, които започват съвместния си живот. Всички въпроси, които задавам, са плод на 10 годишно обмисляне и толкова години анализ и самоанализ. Тези въпроси са провокация към нас - как възприемаме себе си, партньора и децата си? Защото се страхувам, че съществува един емоционален хаос.

Непрекъснато се поставяме в сложни емоционални отношения, натоварваме близките ни и най-вече децата ни с изключително порочни емоционални драми, от които те не мога да излязат.

По този деструктивен начин се опитваме да вменим чувство на дълг на другите към нас. Да, може би в дъното на това стои страхът от смъртта. Но по-добре е да четем „Тибетска книга за живота и смъртта“, отколкото да отработваме страховете си ежедневно върху близките ни хора. 

- Можем ли сами да си помогнем? В книгата вие казвате, че всеки от нас се намира на крачка от депресията и че същото така всеки е травмиран от родителите си. Дори и да съзнаваме всичко, за което вие пишете, никой от нас не може да е идеалният родител.

- Няма нужда сме идеални родители. Желателно е да сме осмислени родители,  тоест да се осмисляме ежедневно. 

Да, депресията е във всеки един от нас. Зависи дали ние ще сме над депресията или под депресията. Нивото на депресия или на тревожност във всеки от нас е едно и също. Да сме „над депресията“, се случва, когато поддържаме съзнателност и дисциплина спрямо себе си, когато поддържаме чувство на естествена радост от всичко. 

Германският философ Алберт Швайцер говори за нещо много красиво - за радостта от живота. Хубаво е да се връщаме към тези размишления и да започваме ежедневието с усещане за безусловна радост от всичко, което се случва. Хубаво е да виждаме красивите неща по-често. Да, всички сме обременени от своето минало, но бихме могли да направим много неща. 

Първо, ние самите можем да си помогнем чрез този самоанализ, за който говоря, задавайки си четирите основни, много елементарни, но и много дълбоки въпроса - какво правим, как го правим, как да бъда по-добър към себе си и към близките си. 

Бихме могли да си ги задаваме накрая на деня и така да го приключим, преди да влезем в новия ден. 

Разделени заедно: Мерките срещу Ковид-19 настроиха обществата и хората едни срещу други

- Има ли нещо по-особено в нашата народопсихология, което трябва да имаме предвид? 

- В българина има едно особено чувство за драматизация - това, че се взимаме много на сериозно.

На френски има един глагол, който с една дума изразява “надсмивам се над себе си”. Това надсмиване е много терапевтично. С крайчето на едното си око да не се приемаме толкова на сериозно, да спазваме  определена скромност.

Това ни позволява да бъдем много по-адекватни като професионалисти и като хора в ежедневието си. Винаги да живеем с леко съмнение, че нещата в никакъв случай не са завършени докрай и винаги има нещо, от което можем да се поучим. 

- В книгата си пишете, че тези травми не са въпрос на социален статус или образование, а могат да се срещнат във всички семейства и социални групи?

- Човекът, който е тръгнал да се доказва, със сигурност го прави, защото е тръгнал да проиграва някаква драма от своето детство. 

Например, моя пациентка, която е доказан професионалист и успешен предприемач в съвременна България, е била отхвърляна от своята майка в детството си. Тя изгражда целия си бизнес, който е впечатляващ за България, заради травмите и усещането, което ѝ е било вменено, за това, че тя не струва като човек, че не може да има приятели, че не би могла да бъде майка, че не може да успее в професията си. 

Постигнала е всичко, но не е отработила отношенията с майка си, и това много ѝ тежеше. 

Тя трябваше да приеме травмираното дете в себе си, след това да осъзнае отношенията с майка си и да ѝ прости. Да приеме, че колкото и да е страдала, тя не би могла да израсне като професионалист до такава степен, ако го е нямало първоначалния старт, който ѝ е даден дори от отрицанието. 

Колкото и да е болезнено като състояние, отрицанието ни прави много дисциплинирани и ни подтиква да се докажем в това, което правим. 

- Какви хора идват при вас? Сякаш темата за психоанализата все още е табу за нас българите?

- Идва едно младо поколение, в което е голямата ми надежда. Много мислещи, много освободени хора. 

Хора, които знаят, че трябва да работят върху себе си, за да могат да издържат на сложния живот и съвременност, в която сме потопени. Тези хора много добре разбират, че ако не са във форма, ако не са в една степен на осъзнатост и равновесие със себе си, няма да могат да издържат. 

Ако постигнат това равновесие обаче, ще могат да работят и по десет, и по дванадесет часа на ден, да бъдат уморени, но не и изтощени. Умореният човек се прибира, ляга, заспива и на следващия ден започва на чисто и с нови сили. Изтощеният човек е този, който е загубил равновесието и връзката със себе си, той е потънал и няма енергия. 

В България това се приема за тема табу. Виждам, че много хора избягват да говорят, че посещават психоаналитик, но в същото време все повече осъзнават, че имат нужда от това. Да, психоанализата и психотерапията не са част не са част от нашето ежедневие, както е във Франция, където има и предавания по телевизията - там психоанализата присъства във въздуха на французина.

Но това пак се свързва с емоционалните граници, за които говорихме преди малко. Ние трябва да осъзнаем, че имаме любим човек и чувства на обич и любов; имаме приятели и приятелски отношения; имаме дете и отношение родител – дете. В определени периоди, ако имаме нужда, имаме и психоаналитик. Ако не разделяме всички тези неща, това опорочава отношенията. 

Много често в България използваме нашите приятели или любимия ни за психотерпевт. Изискваме от него или нея да ни поддържа, да ни вкарва във форма, ежедневно споделяме някакви неща, за които никой на никого не е длъжен. Желателно е да разделяме тези неща, за да могат отношенията с другите да бъдат хармонични и стойностни. Хаосът не води до нищо добро. 

- Доста сте критичен към съвременния мъж в книгата си. Казвате, че той не се справя с ролята си на мъж и на баща. Защо е така? 

- Това е в тези случаи, в които много властни и контролиращи майки са нанесли непоправими щети върху своите деца, без значение дали са момичета или момчета. Но зад всичко това дреме липсата на позиция на мъжа до тях. 

Съвременният мъж най-често е бил възпитаван от своята майка – тук, в нашите географски ширини, дреме един изключителен матриархат. Моите уважения, но не може майката да възпита сина, или момчето, или мъжа до себе си. Мъжът може да бъде възпитан от мъж. В определен момент от израстването бащата е изключително важен за израстването на своята дъщеря. 

Майката е заела празното пространство просто защото мъжът не е свикнал да поставя граници и да казва „Стоп“ на жената до себе си, да се намесва и да присъства активно. Не е свикнал да посвещава времето си на детето, и то да го прави като своя потребност - детето вижда дали родителят иска да прекарва време с него. 

Мъжът изпитва отегчение, защото не може да намери смисъл. Той самият не го е видял в своето детство.

Не знае как едновременно да бъде родител, но да има и желание да прекарва време с детето до себе си, особено в по-ранна възраст, когато детето е момче. 

Има толкова мъжки неща, от които детето директно се зарежда и като енергия и като отношение от своя баща. 

По тази причина расте едно поколение „феминни“ мъже (не казвам феминизирани), с женствени черти на характера. По-късно поради тази причина идват и зависимостите. Тези зависимости - алкохол, дрога - са опит да се върнем в майката, да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Пак да преминем границите и да се отдадем на някакво деструктивно блаженстване, отказвайки се от отговорността. 

Вашата теза е, че преди да говорим за агресията в обществото, трябва да осмислим тази в себе си, правилно ли разбирам?

Да, преди да говорим за агресията като социологически процес и социологическо понятие, трябва да се обърнем към тези чисто психологически измерения на агресията, която дреме в ежедневието и която наблюдаваме непрекъснато. 

Това настройване един против друг, тези манипулации, в които потапяме себе си, партньора ни и децата ни, са източникът на най-зловещата агресия, която после виждаме като насилие. За съжаление непрекъснато се говори за агресията като насилие, но не и за агресията като агресия и първопричина за агресията в междуличностните отношения.

- Ще има ли следваща книга?

- Тази книга я мислих 10 години, написах я за 10 месеца. В момента мисля около парадоксите на любовта и нейните съвременните измерения. Има неща, които вече съм нахвърлял. Идва един момент, в който нещата се случват. При мен процесът е отвътре навън и това не ме напряга, просто така се случват нещата. 


Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:

всичко от деня

2,4 млрд. лв. от Плана за възстановяване са само за въглищните региони

Перник, Стара Загора и Кюстендил ще получат целева подкрепа

Весела Казакова, Мина Милева и "наказателният вот" срещу филмите им в България

"Това е наказание срещу успеха на всички, които светът призна - и то западният свят"

Изследване от Швеция: Covid-19 засяга по-малко хора, ако близките им са ваксинирани

Ваксините играят ключова роля не само за индивидуалната, но и за колективната защита във високорискова среда

Вирусолозите предлагат по-строги мерки: "Ние сме в извънредна ситуация"

"Излизането от тази вълна зависи от нашето разумно поведение като общество"

Евростат: България е втора по бедност в ЕС след Румъния

Над 1/3 от населението на страната е изложено на бедност и материални лишения

Меркел посети Ердоган за последно - разбраха се за бежанците и за преговори с талибаните

Германският канцлер беше на визита в имение в Истанбул