Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Добре дошли в Перник, където хората са груби, по улиците вилнеят вандали, а една от малкото гордости е футболният отбор “Миньор”. Поне тази е картината, която може да изплува в съзнанието на човек, който не е от града, не е стъпвал никога там, но пък е чувал легенди, че е опасно - просто "нямаш място".
Като почти всяка история, и тази на Перник съвсем не е черно-бяла. Тя има много нюанси, някои от които са жълто-черни - точно като цветовете на местния футболен отбор. Тези нюанси са във фокуса на новия български документален филм “Нямаш място в нашия град”. Той показва всекидневието на няколко заклети фенове на "Миньор".
Лентата е резултат от съвместната работа на режисьора Николай Стефанов, продуцента Ралица Големанова от Smarty Pants Shooter и HBO Max. Още преди премиерата си в България, филмът беше селектиран за някои от най-големите европейски документални фестивали. На 6 октомври той ще бъде достъпен в стрийминг платформата HBO Max в над 20 страни в Европа.
“Много шум за Миньоро”
Филмът отвежда зрителя на трибуните на местния стадион, за да му покаже от там света на своите герои. Те са шумни, от устите им звучат цветисти псувни, плюят и открито заявят, че не са толерантни. Главният персонаж във филма - Цецо - е самотен баща и ултрас на “Миньор”. Той често прекарва свободните си дни в "дома" на любимия футболен отбор, не пропуска мач на живо, а вълнението му често се излива под формата на омраза.
“Там си ти. Отиваш на стадиона, биеш се, мачкаш” е една от култовите му реплики, заснети от камерата.
Филмът е същинска провокация за зрителя, който трябва някак да се пребори с шумния главен герой и неговите остри думи на агресия. Постепенно обаче маската пада и персонажът искрено се разкрива.
Всяка една от сцените е заснета изцяло "от ръка" - операторът не ползва статив. Това прави кадрите живи и съответства на динамичните ситуации от живота на героите. Зад камерата стои режисьорът Николай Стефанов, който не остава безразличен към житейските съдби, които документира. Неговото родно място също е Перник.
„За мен най-важното нещо е, че аз съм гражданин на Перник. Голяма част от хората ги познавам още преди да започна да правя този филм и някак си натурално имам връзката с персонажите. Аз ги разбирам много добре, защото съм израснал в същата среда като тях”, споделя Стефанов.
Наред с вътрешната житейска драма историята разбулва и външната - показва как враждебността и нетолерантността в света на героите са породени от заобикалящата ги бедност и сурова реалност.
Във фокуса на лентата са няколко обществени кризи - водната криза в Перник през 2019 г., замърсяването на града, както и пандемията от COVID-19. Те се оказват предизвикателство за самите герои, но и изобличават болната градска среда.
Но това са само част от темите, които напълно естествено възникват по време на снимките - те отнемат на създателите на проекта близо три години.
“Идвайки в началото в Перник, аз не исках да имам конкретни идеи, които да следвам по време на процеса на правене на този филм. Исках да наблюдавам и да се оставя самата история да ме води, а то се случи така, че ние заедно с тези хора минахме през доста неща през тези 3 години, като много от тях са дори отвъд футбола”, казва режисьорът.
Той споделя, че идеите му постоянно са се променяли в хода на работата. Но сам е държал да бъде отворен, за да може да покаже истинските хора на Перник.
Перник - сърцето на България
В центъра на цялата тази интригуваща и на моменти смущаваща градска картина е Перник. Град, който години наред бива свързван с богатите на въглища мини и с неговите корави мъже, които изкарват прехраната си под земята. А това бързо го превръща от село в същински индустриален център на България.
Славната история и развитието на Перник са вплетени във филма чрез архивни материали, които показват как точно е изглеждал градът преди и колко усилена всъщност е била работата на миньорите. С падането на социализма, довел страната до икономическа разруха, идва и затварянето на мините през 90-те години на миналия век. Потомците на тези горди и силни миньори се оказват изправени пред нова реалност на безработица, трудности и несбъднати обещания.
В града и до днес могат да бъдат видяни остатъчните белези от упоритата миньорска работа, поместени в Музея на минното дело и Дома на миньора, над който високо още стои надписът “Слава на миньорския труд” - думи, които бранят спомена за тези дела.
Филмът прави връзка между сплотеността и силата на някогашните миньори и братското семейство от футболни фенове, обединени от страстта си към отбор “Миньор”. Така документалният разказ за хората от Перник се превръща в нещо отвъд клишето, отвъд стереотипите и отвъд омразата.
Заглавието ясно крещи, че не всеки има място в този град, но тази история има място да бъде разказана в България, а и отвъд.
