Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Стандартните мотоприключения обикновено включват десетки хиляди километри, екзотични дестинации, екстремни условия и една (най-много две) луди глави, готови да изтърпят всичко, за да достигнат дестинацията си.
Настоящият пътепис разказва за един друг тип трип. В симпатичната групичка IMRG Bulgaria сме се събрали мотористи, които се изкушаваме да си доставим адреналин с някое голямо геройство, но обичаме и да ни е густо, и да ни е комфортно. И далеч да стигнем, и на плаж да идем. И рано да станем, за да хванем най-прохладното време за каране, но и до късно да останем вечерта - в шеги и закачки на маса. Трудна работа, но не невъзможна.
IMRG означава Indian Motorcycle Riders Group и е официална мото група, която има свои разклонения в цял свят, но не мотоклуб (Motorcycle club), който има строги неписани правила. Нашата е единствена по рода си в България и се казва IMRG Bulgaria. Състои се от общо 32 човека, от които има няколко жени-пасажери (не мотористи). Жените мотористи в групата сме вече пет, като имаме и една скутеристка, но това си е съвсем отделна категория.
В IMRG Bulgaria ни събра любовта към моторите, които караме и желанието да споделяме преживяванията заедно - на къси и дълги разстояния. Групата има онова, което в мото средите наричаме офицерски състав - екип от няколко човека, които отговарят за организацията на мероприятия, както и за формалните ни отношения с другите IMRG групи, спазването на правилата и най-вече безопасността.
Президент на IMRG Bulgaria е Майкъл Гарби - той е и човекът, на когото трябва да благодарим за великолепната програма на пътуването до Южна Италия.
Имаме Пътен капитан - Боян Марков, който с помощта на други доброволци от групата се грижи за маршрутите и безопасността на пътя. Секретар е Петър Димов, а ковчежник - Георги Лачев, който гарантира, че всичко пито е и платено.
Медия офицерът и автор на този пътепис - Миряна Георгиева, с помощта на пасажерите, фотоентусиасти и професионалисти, се грижи да имаме стори в Instagram от всяка бензиностанция, както си му е редът.
От ляво надясно: Георги, Боян, Миряна, Майкъл и Петър
24 човека на 18 мотора тръгнахме за 10-дневно пътешествие до Южна Италия. Повечето бяхме от София, но имаше хора от Варна, Русе, Бяла, Пловдив, Добрич и Монтана.
Три от моторите карахме жени, а шест от момчетата в групата возеха своите дами-пасажери. Целта ни, като на всяко друго мото пътешествие, беше да се пуснем по хубави пътища, с гледки и много завои. Ние обаче искахме да добавим към това и удоволствието от хубавата храна на Италия, сладостта от нищоправенето по плажовете на една от най-красивите крайбрежни ивици в Европа, както и богатството на приятелството, което умножава всяка радост.
В цифри - изминали сме малко над 3000 км., прекарали сме 49 ч. и 5 мин. на моторите, посетили сме 23 бензиностанции (които със самоирония вече наричаме курорти) и сме карали с 63 км. в час средно.
Маршрутът накратко изглеждаше така: София (сборен пункт) - Охрид (през ГКПП “Станке Лисичково”/ “Логодаж”) - Дурас в Албания, Бари в Италия - Матера - Соренто - Диаманте - Челе ди Булгериа - Таормина на о. Сицилия - Поликоро и Отранто, а оттам обратно до Бари - Дурас и после до България през Косово и Македония.
Най-краткият път до Южна Италия е с ферибот през Гърция или Албания. Ние избрахме Дурас, Албания, за да го съчетаем и с нощувка в Охрид, където имахме отличен домакин - единственият македонец в групата, който освен че е световно известен DJ, e и признат инженер по багажа. С най-голия мотор, без куфари и стойки, той имаше старателно подбран тоалет за всяка вечер. Легендата гласи, че Коки може да върже разфасован син кит на тротинетка и да го закара от Скопие до хижа Амбарица.
Между София и Охрид си заслужава да отбележим пътя след ГКПП “Станке Лисичково”, който вече се нарича “Логодаж” и е разкошен - хубав асфалт, зеленина и симпатични завойчета. Рай за всички мотористи.
С наближаване до Скопие обаче жегата стана нетърпима - над 40*, а това на мотор означава, че всяко спиране на слънце е кошмарно неприятно и дори опасно. Спаси ни усойният Национален парк “Маврово”, където обядвахме. Карането до Охрид след това, в завоите сред прохладните гори, беше като мехлем след хубавия обяд до Бигорския манастир.
Вторият ден започна по-бавно - с наспиване и басейн, а най-големите ентусиасти минахме и през стария град в Охрид преди да тръгнем към Албания. По пладне, в най-горещия ден от седмицата, по тесни калдъръмени улички, със стръмни склонове, остри завойчета и опиянени туристи - отклонението беше голяма грешка, на която се насладихме без угризения.
Бързо стигнахме границата с Албания и оттам, макар и за кратко, беше ад под небето. Непоносима жега, суша, ужасно натоварен трафик, вехти единични колонки за бензин вместо бензиностанции и една ужасно дълга отсечка с изровен асфалт, където, ако не беше полято с вода и кално, беше сухо и пак гадно. За щастие, стигнахме до пристанището в Дурас доста преди часа на тръгване на ферибота и имахме време да се възстановим с достатъчно бира и албанска скара на цени, неудобни за превалутиране.
Фериботът беше - малко вехтичко, доста топличко, прилично тесничко, но нали сме рокери - не се оплакваме.
В първия ден в Италия трябваше да стигнем до Матера за закуска, където имахме уговорка да посетим и клубната къща на Original Suthern Rockers. Бешe в нищото, сред гора от маслинови дръвчета и без никакви обозначения как се стига до там. Без повече подробности, но да кажем, че не се препоръчва да ходите там без покана.
Обядвахме в Потенца - в заведението на впечатляващ италиански колоездач - носител на стотици награди - Trattoria DaMimmo I’ll Ciclista. Тук е моментът да отбележа, че в групата ни имахме кулинарен гид, който ни помагаше през цялото време да изберем най-вкусното, типично и автентично ястие в менюто. Това не беше пречка да си ядем и пържени картофи със сирене, но всеки има право на лош вкус, а ние сме широкоскроени хора.
Гастрономът на IMRG BG е Радостин Кирязов - лауреат от няколко световни състезания за пица, собственик на пицарии в цял свят. Радо е и блокер на групата - кара най-отзад и блокира движението, когато е нужно, за да не се разкъсва групата, а в други ситуации я насочва да се прибере, за да може да бъде пропуснат трафикът.
Денят завърши с много приятна вечеря и нощувка в очарователния Соренто - обсипан с лимонови и кедрови дръвчета и най-северна точка на пътуването, откъдето на следващия ден трябваше да се насочим на юг по западното крайбрежие на Южна Италия.
Третият ден от мото пътешествието на IMRG BG включваше и една от важните ни мисии - да сбъднем мечтата на едно от момчетата в групата да посети паметника на българския хан Алцек в Челе ди Булгариа.
По професия Милен е морски капитан, и въпреки че и работата, и моторът са го отвеждали до най-отдалечените кътчета на света, за него беше важно да посети именно това конкретно място, което има далечна връзка с родния му град и стара столица на България – Велики Преслав. Там ни посрещна и кметът на българското селце, разменихме си символи на респект и братство и си пожелахме все повече срещи между хората на побратимените Челе ди Бългерия и Велики Преслав.
Връщам се на сутрешния преход на юг от Соренто, който включва може би най-живописната част от крайбрежния ни тур - Амалфи. Неописуема красота и дух, които можеха да ни откажат да продължим напред и да останем там. И щяха, ако не беше ужасно топло, пренаселено, шумно и хаотично.
На Тоди му се скъса жилото на съединителя, което резултира в мини произшествие без пострадали, попаднахме в кошмарно задръстване между тирове, което разкъса групата и едва се събрахме отново измежду всички разклонения на пътя около Салерно. И все пак, всичко е добре, понеже завърши добре и ни остана само хубавият спомен от очарователното крайбрежие на Амалфи.
Италия е разкошна - дух, храна, музика и красота. Но пътищата са ужасни, трафикът е натоварен, а шофьорите не са най-толерантните на света. В група от 18 мотора, ние сме по-подходящи за тържествен парад, отколкото за дълго пътешествие.
И все пак крайно дисциплинирани сме и това направи пътуването възможно: караме в шахматна формация, комуникираме си с блутут система в каските, даваме си и знаци с ръце, опитни сме, спазваме правилата, движим се стегнато и поставяме на първо място безопасността на пътя. И въпреки това, да се движим в група е огромно предизвикателство - в най-компактния си вид, при по-бавно каране, колоната ни е дълга малко над 100 метра. По магистралите е около 200 метра.
За щастие без инциденти, но през целия маршрут имахме десетки ситуации, в които шофьорите изобщо не се съобразяваха, правеха опасни маневри, врязваха се в колоната, не ни оставяха пространство и създаваха предпоставки за проблеми. Благодарение на юнаците от Враца, Монтана и Банишора в групата, разполагахме с богат репертоар от пищни благословии, с които да подминаваме всяка ситуация с… песен на уста.
Така беше до края на пътуването - толкова незнайни майки бяха споменати, че дори сръбско-говорящият македонец в групата намери с какво да обогати речника си.
Тропеа, където обядвахме по път за о. Сицилия, беше просто очерователно местенце.
В Таормина стигнахме след 20-минутно плаване на ферибот - достатъчно да си свалим каските, да пием по една студена вода и да се върнем обратно по моторите. Таормина е една от най-красивите точки от пътешествието. Лично за мен беше мечта да го обиколя с мотор, след като миналият декември стигнах до там със самолет, автобус и отегчени подрастващи.
В сицилианското курортче направихме и един ден почивка, което означаваше спане поне до 10:00, без връзване на сакове по моторите, без чорапи, каски и ботуши. Успяхме дори да си изперем част от вкиснатата екипировка и да си изгладим официални тоалети за вечеря. Но най-важното - ходихме на плаж. Толкова жадуван плаж… след 3 дни, в които морето само го миришехме.
На връщане от Сицилия минахме през Поликоро и Отранто - път с магистрали, за да успеем да отметнем повечко километри и да вдигнем малко средната скорост, така че да не ни е срам после да отговаряме, като ни питат колко е била.
Последното местенце, в което се отбихме, макар и само за обяд, беше един от най-посещаваните курорти в Южна Италия - Алберобело. Изключително очарователно и автентично.
От Алберобело ни остана само да стигнем до пристанището в Бари и да се подготвим за най-дългия преход на следващата сутрин - от албанския Дурас, през Косово и Македония и обратно до София по магистрала Струма. Т
Магистралата в Косово беше великолепно удоволствие през планината - с редуване на наземен път и виадукти, съвършен асфалт, без никакво потрепване на снадките на мостовете, красив пейзаж, прохлада, широки, мазни завои, и никакъв трафик. Беше просто като радост за душата на моториста, след хаоса и жегата в Албания.
Македония минахме бързо и тихо. Почти нищо не се чу в каските, освен усилията на капитана Боян да ни държи будни. Умората си каза думата, но признавам, че може би бяхме заети и с равносметки наум. Край Дупница, по традиция, президентът на групата ни събра да си кажем довиждане.
Майкъл държи да приключваме всяко пътуване с откровено споделяне от всеки - за да не останат лоши неща, които да трупаме след предизвикателството да сме заедно в пътешествия, в които животът на всеки от нас зависи от отговорността на всеки друг от групата. Хубава традиция, която се доказва и много важна.
Казват, че един момент е равен на малко повече от две секунди. Но можеш ли да измериш споделено приключение в числа?
Двайсет и четири човека, които се виждаме само няколко пъти в годината, но си имаме безрезервно доверие, прекарахме десет дни, след които не знаем дали сме туристи или мотористи, но сме изпълнени с толкова много съпреживени моменти, че времето сякаш се беше разтеглило, за да ни даде повече, отколкото се събира в стандартния му ход.
И макар този разказ да не успява да предаде дори една седма от онова, което си заслужава да се напише, имах нужда да споделя, за да преживея всичко отново.
