Под полата на общественото мнение

Какво според вас е общественото мнение - мнението на мнозинството или най-малкото общо кратно от мненията на отделните граждани? Кой го формулира? Кой казва дали е истинско?

Парадоксът на съвременното общество е, че колкото по-слабо е политическото лидерство, толкова по-силно ще е плашилото на общественото мнение.

Какво ли щеше да каже “общественото мнение”, ако Костов беше питал дали да се даде въздушен коридор на НАТО по време на войната в Югославия?* Или Петър Стоянов беше задал въпроса да поискаме ли членство в Северноатлантическия алианс?

От една седмица леко под сурдинка се говори за някакви 80% - 80-те % на онези, които не искат България да взима страна във войната на Русия с Украйна; които не са съгласни да се изпращат оръжия на украинците, за да отбраняват страната си; които предпочитат България да се сниши, докато отмине войната.

Разбира се, това в най-добрия случай е число извадено от контекст, но за целта на това интелектуално занимание ни върши чудесна работа.

Защото общественото мнение е смокиновият лист на политиката без отговорни решения. Когато нямаш ресурса да вземеш лидерско решение, понеже някакви сътрудници около тебе с кристални топки и от рано сутрин ти казват “какво мислят хората”, вадиш от ръкава жокера с общественото мнение.

В политическата теория общественото мнение е резервен ресурс, който се ползва по време на криза в публичния живот. Самата наука няма академично съгласие каквото е това публично мнение. Зависи къде ще сложите акцента - върху индивида, върху групите или върху елитите.

Проблемът е, когато правителството реши да стане заложник на същите тези 80% обществено мнение.

Публичното мнение се формира, то не е аксиома. Мнението не е факт, то е израз на чувствата на хората спрямо различни проблеми, политики или лидери.

Публичното мнение не е информирано мнение, то не се разгръща по скалата “знам - не знам”, а по-скоро по “харесвам - не харесвам”, “обичам” и “мразя.” И тук идваме до най-интересната част - как знаем какво мисли обществото? Някой задава въпрос - като единствените легитимни институции, които мога да зададат въпрос, са социологическите агенции. Същата социология, която не може да прогнозира изборните резултати, защото общественото мнение често си сменя мнението.

Хората нямат време и желание да бъдат информирано обществено мнение, затова те ползват “посредници”. Гражданите получават секънд-хенд знание. Уолтър Лимпан казва това и посочва няколко вида посредници - политици, социолози, активисти, журналисти.

Тоест, общественото мнение пак е работа на елита, а не на електората на “Ергенът”.

Ако Цветанка Ризова кани Костадин Костадинов всеки месец в “Лице в лице”, зрителите нямат друг избор, освен този - да решат, че позицията на един човек с близки до фашистките възгледи е важна.

Ако в българското общество, разбирайте сред българския елит, има консенсус, че фашизмът е опасна идеология, тогава и медийната среда би изглеждала по друг начин, а оттам и общественото мнение.

Когато Андрей Райчев от телевизора каже, че Стефан Янев има 40% обществено доверие, на половината зрители им става леко неудобно, защото не си спомнят кой е Стефан Янев, но ще опитат да го запомнят, тъй като не искат да се делят от колектива.

Давате ли си сметка, че такова животно като “общественото мнение” няма, иначе отдавна щяха да са ни го взели?

И кога за последно се чувствахте като “общественото мнение”?

* На 18 април 1999 г. в разгара на кризата в Косово НАТО иска от България неограничен достъп до въздушното пространство на страната. БСП веднага организира протести и шествия в подкрепа на Слободан Милошевич. Премиерът Иван Костов и президентът Петър Стоянов обаче подкрепят разрешаването на коридора.

В книгата си "Свидетелства за прехода" Костов си спомня, че "според социологическите сондажи повече от 66% от избирателите бяха против даването на въздушни коридори на НАТО". В замяна на приетото от България споразумение, НАТО предоставя пълни гаранции за сигурността на страната - включително за стратегически най-важните обекти.