Галин Стоев: Румен Радев е поредна фалшификация. Няма идеал и не предлага вдъхновение

Наскоро режисьорът Галин Стоев напомни за себе си с новината, че напуска директорската позиция на театъра в Тулуза в знак на протест срещу модела на финансиране на културните институции във Франция и се завръща за кратко към актьорската професия.

През август 2020 г. в разгара на антиправителствените протести той написа отворено писмо до министър-председателя Бойко Борисов, в което посочва, че държавата е достигнала до „фасадна демокрация с руско-азиатски привкус“ и заявява, че не може да се примири с превръщането ѝ в мафиотска структура. Писмото му тогава провокира широк обществен отзвук.

Половин десетилетие по-късно Стоев вече вижда изчерпването на модела „Пеевски – Борисов“, но прогнозира риск от нови фалшификации в политиката и нови "спасители". В разговор с "Булевард България" по повод актуалните политически сътресния той разглежда сблъсъка между модерност и архаика като основната линия на напрежение в България и Европа. И предупреждава, че политик без идеал не може да предложи нито посока, нито вдъхновение.

Първата част на интервюто с Галин Стоев може да прочетете тук.

Преди шест години написахте много остро отворено писмо, в което подкрепихте тогавашните протести и сравнихте политическия проект на Бойко Борисов с Cosa nostra. Какви прилики и разлики виждате със ситуацията в България тогава и днес?

Ако разглеждаме ситуацията по външни белези, разликата не е огромна и лесно можем да останем с усещането, че играем един и същи сценарий. Това обаче е повърхностният пласт. Имам усещането, че на едно дълбоко, почти невидимо ниво се е случила принципна промяна, а именно моделът, който условно наричаме „Пеевски - Борисов“, е започнал да се изчерпва. Имената могат да се сменят, но моделът е един и същ. Той еволюира, но не е устойчив, както не е устойчива и съпротивата ни срещу него.

Струва ми се, че тази промяна е започнала да се осъществява най-напред на вътрешно ниво – у всеки човек, който има съзнателност по темата. На обществено равнище наблюдаваме процес, напомнящ антична трагедия: хорът излиза и съобщава, че боговете на войната са се събудили, а смъртните ще треперят и ще наблюдават сблъсъка на протагонистите. Дали ще са Антигона и Креон или Едип и Тирезий, няма значение. Сблъсъкът е огромен и надхвърля всекидневното ни разбиране, докосва много по-дълбоки пластове.

Съвременният човек усеща това разместване на тектонични пластове преди всичко интуитивно и често не знае какво точно стои пред него. А когато не знае, той се страхува. Страхът обаче има и друг полюс - вдъхновението. В моменти на най-дълбока криза възможността за качествен, дори квантов скок е по-голяма, отколкото във време на удобство и посредствен покой. Така че принципното тук е това дълбоко усещане, че нещо се променя и че не го владеем докрай.

В тази промяна има един сериозен елемент - поколението Z, върху което мнозина прехвърлиха огромната отговорност да ни свърши работата. Не бива да забравяме, че това е първото поколение, което не помни свят без интернет и мобилни телефони. То е формирано по различен начин. Интуитивно борави с технологиите - нещо, което за моето поколение често е усилие. При тях това е естествен процес. Това са хора, които знаят цената на труда си и настояват той да бъде адекватно възнаграден. Но това е и поколение, което може бързо да сменя фокуса си. Затова не можем да го възприемаме като панацея, а като партньор.

Тук се открива възможност да излезем от поколенческия балон, който години наред протестираше по жълтите павета и често биваше маргинализиран като „жълтопаветен“ или „умно-красив“, откъснат от „истинския народ“. Статуквото успешно противопоставяше столицата и провинцията, произвеждаше негативизъм и ни сваляше на нивото на дребното противопоставяне. Това е неговият талант. Сега обаче за първи път се сблъсква с материя, която не познава - поколението Z, което има нов манталитет, нов начин на чувстване. И в опитите си да комуникира с него статуквото изглежда все по-неадекватно.

Промените са многопластови – планетарни, екологични, икономически, социални, психологически. Всяка от тях със своята реверберация засилва реверберацията на останалите и тогава ехото става много, много мощно. Ефектът е като вълна, която те завлича и не знаеш дали няма да си удариш главата в подводен камък.

В такъв момент е важно да се върнеш към корена си – не националния, а човешкия. Да си припомниш, че си човешко същество и дори в празнотата да откриеш тишината на „окото на бурята“. Само оттам може да се роди яснота. Затова е важно да развием способността си за спокойно наблюдение. Само чрез покой можем да противодействаме на истерията, която ни се налага отвън.

Забавляват ме твърденията, че България е богоизбрана и ще оцелее, когато светът се срути. Този тип митологично мислене резонира в мен по различен начин. Ако българите са привилегировани, то е защото реалността им представя нещата пределно ясно. Лошият персонаж изглежда и се държи като лош персонаж. Видимият свят е директен. Имената на всички злодеи на български звучат като неприлични думи - Путин, Мадуро - всичко е направено така, че за българина да бъде пределно ясно кой кой е.

Въпросът е дали този „избран“ българин ще има достатъчно акъл да разчете тази яснота, включително когато му се представя поредният спасител, който излиза на сцената и започва да ситни своята спасителна ръченица. Ще успее ли да разпознае същия модел на поведение, който многократно му е бил сервиран? Моделът вече е толкова претопен и лишен от въображение, че би трябвало да бъде прозрян. Въпросът е дали искаме да продължим да се храним с фалшификати и претоплени манджи, или ще поемем отговорността за съдбата си. Битката днес не е национална, а ценностна – между модерност и архаика.

Ще се хвана за коментара Ви за поколението Z. След протестите през декември се възложиха много надежди на това поколение, говореше се, че точно то ще бъде двигателят на промяната. Такива надежди обаче се възлагаха и на милениълите преди това. Няма ли риск да се разочароваме, ако чакаме на едно поколение да свърши работата вместо нас?

Това е най-сигурният начин да се разочароваме - ако прехвърлим върху тях отговорностите за нашите несвършени задачи. Не защото не сме искали или не сме можели, а защото проблемът не е поколенчески.

За първи път не става дума едно поколение да довърши работата на друго, а да се създаде интерпоколенческа култура. Различните енергии трябва да започнат да си взаимодействат и да се „алхимизират“, за да изметат онова, което унищожава бъдещето ни.

Срещу нас стои модел, който умее само да унищожава бъдеще. Той не може да създава визия, не може да предложи проект – нито за бъдещето, нито за настоящето. Това е едновременно лоша и добра новина. По природата този модел е толкова посредствен, че чак е обидно, че го търпим все още.

Преди 5 години в интервю казахте, че си представяте след 5 години България да е излязла от племенното съзнание на махалата и да се е еманципирала от този тип комплекси. Виждате ли тази промяна?

Не в степента, в която си я представях, но имам повече надежда. Склонен съм към нихилизъм, но с възрастта се научих да търся по-точния ъгъл за наблюдаване на дадена ситуация.

Не го казваме достатъчно, но българското общество еволюира значително през последните десетилетия, благодарение на геополитическото си придвижване към Европа и усещането за принадлежност към по-голям контекст.

Европа обаче е изправена пред сериозни предизвикателства, като и там възможностите са две - капсулиране или по-дълбока интеграция. Европа може да се затвори по примера на Тръмп, който иска да прави Америка велика, като че ли Америка се носи сама в открития космос. Може да започне да се стреми и към по-силна интеграция чрез наднационални атрибути като европейска армия, общоевропейска монетарна политика или обща европейска външна политика.

Това значи, че Европа трябва да преодолее много от бюрократичните спирачки, които в момента не ѝ позволяват да взима бързо решения. В този смисъл Европа много изостава, но няма как и да е различно, при положение, че трудно се вземат общи решения между 27 държави, особено когато вътре има откровени саботьори.

В същото интервю казвате, че България има нужда от осъзнати политици, които знаят как се прави политика в обществена полза. Виждате ли в лицето на доскорошния президент Румен Радев такъв тип политик?

Румен Радев е интересен персонаж. Неяснотата около намеренията му и позиционирането му създава празно пространство, върху което всеки може да проектира собствените си очаквания. Това е ефективна стратегия за „обединител“, но крие рискове.

Той ще обедини мокрите сънища на всички в една обща кутия, която е с развалена канализация и в момента, в който се добере до власт, ще започнат огромни течове - като се окаже, че водопроводчиците ни не стигат, за да спасим ситуацията.

В този смисъл Румен Радев е изключително предвидим. Той е харизматичен, той е и скучен, но представлява архаичен модел. Ако в него има нещо автентично, то е убеждението, че именно архаиката ще спаси света. Тук се разминаваме идеологически. Фактът, че неговото въображение стига до там да се съизмерва с Виктор Орбан и не прескача оградата на задния двор, не сочи към политически проект, който да надхвърля този хоризонт.

В свой анализ казвате, че при загуба на екзистенциален смисъл, на сцената изпълзяват хиените на популизма, които назовават проблема, но не предлагат решение за него. Е ли Радев политическа хиена?

Не бих го нарекъл хиена на популизма, защото според мен той дълбоко вярва в постулати, които за мен са идейно посредствени. Мисля, че той убедено вярва, че върши добро, продавайки посредственост, но това може да бъде по-опасно от циничния популизъм.

Популизмът на Радев е смесен с военщина и уют, а цялото това носи аромат на запържен лук.

От това не може да излезе дългосрочна стратегия. Ние имаме срещу себе си човек, който твърди, че е реалист, но няма абсолютно никакви идеали, които стоят зад него. А политик без идеал не може да предложи нито посока, нито вдъхновение.

Смятате ли, че бъдещият проект на Радев ще повтори ролята на “Има такъв народ” - да бъде катализатор и проводник на обществената енергия от протеста и да я изхаби след това?

Възможно е, защото това е неговата свръхзадача. В театъра говорим за свръхзадача, когато става дума за далечната цел, която движи персонажа. Ако задачата е да канализира и изхаби протестната енергия, той е подходящ кандидат. Но дори при успех подобен проект трудно би бил устойчив.

Появата на Радев на политическата сцена е поредната фалшификация, на която ставаме свидетели. Ние живеем във време на мултиплицирани фалшификации. Въпросът е докога ще ги приемаме и ще продължаваме да се храним с ментета. Дали пък част от националната ни идентичност не е това, че българинът се храни само с менте и с нищо друго.

Мисля, че навлизаме в епоха, в която лъжата достига такива размери, че започва да се саморазобличава. Пример е Тръмп – антисистемна реторика, съчетана с открито облагодетелстване на собствен кръг. Неговото саморазобличаване е толкова блестящо, че става ослепително. А когато си заслепен, си малко като зайците на пътя, които не мърдат в ступор пред колата и чакат да бъдат смачкани.

Въпросът е дали ние ще се оставим да бъдем смачкани, или не. Това важи не само за българина, това е въпрос на колективно ниво, за цялото човечество. Ще се оставим ли абсолютни психопати да правят каквото си искат, или в един момент човечеството ще стане и ще каже ясно и категорично: “Не, стига, достатъчно”.

Мисля, че влизаме във фаза, в която самите ние започваме да откриваме силата на това “Не”.

Това, което се случи през декември в България, е част от този много по-голям общ процес. Вярвам, че лъжата, независимо как се дегизира, и злото, независимо какви зулуми успява да направи, имат свръхзадачата да се саморазкрият и самоунищожат. Според мен това самоунищожение е започнало. Битката ще бъде много драматична, защото крайностите ще бъдат страшно засилени, но ще бъде много видима.

Трябва да се чувстваме привилегировани, че имаме възможност да участваме в тези огромни събития. А как ще завърши всичко това - не знам, но се надявам на положителен финал, защото ако не завърши добре, би било много обидно за всички участващи в представлението.

За пет години промени ли се мечтата Ви за България?

България има тежки проблеми, но и силно желание за нормализация и принадлежност към просперираща общност. Това означава, че все още може да проектира бъдеще – огромен капитал.

Статуквото пропиля години, в които страната можеше да стане нормална, отворена и просперираща държава. Това е непростимо. Затова отказвам да сваля ръце, независимо кой ще спечели следващите избори. Гражданите трябва да продължат да изискват онова, което им се дължи.

Режисьорът Галин Стоев: В политиката се търси „силна ръка“. В театъра – класика в класически костюми