Самонараняването при юношите е много по-често срещана тема, отколко предполагаме. В епиздод 1 на подкаста TeenTok разговаряме с доктор Мартин Колев.
Българското общество е по-несподелящо, с повече срам и тук, като се спомене самонараняване или нещо, което хрумва на човек да направи на тялото си в увреждаща посока, то много често се посреща едва ли не като грях, смята той.
Самонараняването е тема като всички останали и е важна, защото според по-съвременните класификации то се разглежда като болестна или патологична проява на грижа към себе си, казва д-р Колев от "Института за психично здраве и развитие".
В тази по-патологизирана грижа към себе си трябва да се прави по-сериозно разграничение между две тенденции, които обикновено се сливат в една - първо, защото не се говори за това и второ, защото имат много допирни точки, чисто поведенчески.
Едната тенденция е т.нар. суицидност. Има се предвид доколко даденият човек, юноша, има поведения, насочени към самоубийство. И паралелно на това има тенденции за несуицидно нараняване.
Преценката е трудна и затова, независимо за кой от двата типа поведение става дума, правилото е, че не се рискува. Затова винаги се предприемат стъпки от хипотезиране на най-тежкото. И впоследствие, след като има малко по-обгрижваща среда около младия човек, който проявява тези тенденции, тогава може да се разсъждава.
Няколко неща могат да направят родителите. На първо място - колкото може, собствената емоционална регулация да е под контрол - родителят да стои спокоен.
И след това има фактологични явления, които могат да бъдат проследени.
Две много централни са инструментът на нараняването - буквалният инструмент. Могат да бъдат всякакви остри предмети, горенето също се включва - може да не е само запалка, но да се нагрее предмет, който да се използва за оставяне на рана и белег.
Второто е по какъв начин и къде върху тялото се упражнява самонараняването. Ако човек прави много ситни, дребни разрези, които са дори естетически подредени, върху не много чувствителна част на ръката - например отгоре върху предмишницата и те са перпендикулярни на ръката, много вероятно това е несамоубийствено нараняване - просто, защото е плитко, не е насочено към кръвносен съд. Предимно е за да се създаде неприятно болково усещане, за да се измести неприятно емоционално такова.
Често ме питат или направо коментират дали самонараняването не е търсене на внимание и зов за забелязване, казва още д-р Колев. В много случаи е така, но това не намалява действието на това несамоубийствено нараняване, защото то си е апел за помощ - много крещящ. Ако думите не се чуват, юношата кара тялото си да говори вместо него по много крещящ начин.
Има и вариант на несамоубийственото нараняване, при който се правят разрези върху корема, от вътрешната страна на ръцете и краката отгоре - това са чувствителни части, които са много скрити и могат да бъдат покрити с дрехи.
Винаги съм си представял колко трябва да му е трудно на един тийнейджър, за да се престраши хем да си причини болка на най-чувствителните тъкани на тялото, хем да ги скрие.
И тук се намесват много трудните чувства на себеомраза, самонаказание, срам, вина. Юношеството е първата възраст, в която те се активират толкова силно.
ТийнТок е авторски проект на "Булевард България". Партньори в него са ни френският дермокозметичен бранд BIODERMA, част от семейството на екобиологична компания NAOS, и бижутерийната марка Pandora.
От години Bioderma натрупва знание и експертиза в една много деликатна сфера – грижата за кожа, склонна към акне, което неизменно е свързано с качеството на живот и самочувствието на децата.
Със серията си Pandora Me бижутерийният бранд, от своя страна, се обръща именно към тази най-млада възрастова група, която все още търси отговора на въпроса кой съм.
Не е изключено един тийнейджър да има комбинация от двете - реже, драска или гори себе си на видимо място, само че след като види какво е направил/а, тогава да се събудят като вторични чувствата на срам и на вина, а не те да са първопричина. И след това да се започне покриване, като се стига до абсурдни сценарии като това лятото да се стои на плажа със суичер. Тогава всички започват: “махни го това, ще завриш” и се стига до много социално-публични разправии.
Понякога се използва и за тестване на границите на другия - колко ще му се опънат нервите. Ако подхвърля ей така на произволна вечеря: “Намерих едно ножче за бръснене и съм си го складирал/а за всеки случай”. Съответно всички застават на тръни, а в главата им заживяват катастрофални сценарии.
Харесвам една метафора и аналогия, която ще споделя, завещана ми от колега преди години - ако човек има главоболие в произволен ден, начинът, по който се справя с него, е много важен и информативен, продължава д-р Колев.
Несамоубийственото нараняване е като да си ритнеш малкото пръстче в ъгъла на масата нарочно, за да си спреш главоболието - това създава едно решение и два проблема.
Решението е обикновено облекчаване на емоциите. Двата проблема са физическата болка и зависимостта.
Защото съвременната психиатрия разглежда този тип поведения като зависимост. Както един хероиново зависим иска една малка доза, която веднага ще му даде спокойствието и удоволствието, което винаги е търсил. Същото е с несамоубийствените наранявания. Ей сега, тук, за малко, само леко се разрязвам или прогарям, за ми се облекчи животът емоционално.
Емоционалната болка е изместена веднага от физическата - затова е и толкова трудно да се прекрати това поведение. Защото този тип моментални “облекчения” са много сложни за преодоляване и са много незрели сами по себе си.
Хората разполагаме с бозайнически мозък и той има асоциативни вериги вътре в него и така се учи. В момента, в който мозъкът види, че някое умение върши работа, има тенденция да го повтаря и повтаря, независимо дали то е абсурдно. Гледам един юноша и го питам: Наряза се веднъж, за да изместиш емоционалната болка, защо се наряза втори, трети, защо вече две години се режеш или се драскаш, или се гориш.”
Вероятно ще има някакъв отговор, но паралелно на него, вътре в мозъка и в бекграунда на ума, се случват тези процеси - повтарянето.
Ще се опитам да дам илюстрация, например юноша, на когото нещо много му тежи - тревожен е или дори депресивен и това води до самонараняване. Ако това се забележи от близък, той може да сигнализира на специалист, което никога не препоръчвам да е през главата на юношата. Винаги първо трябва да се седне и да се говори, да се каже: “Виждам това и онова, но не мога да помогна, не съм професионалист, дай да поговориш с някого”, съветва д-р Колев.
Цялото интервю с д-р Мартин Колев можете да чуете в подкаста.