Първият ми съзнателен спомен от българския национален отбор по футбол на голям форум беше онзи гол на Мартин Петров срещу Италия на европейското през 2004 г. 17 години по-късно той остава и последният.

България преминава протоколно квалификационен цикъл след цикъл, с нови и нови обещания. Но ето – поредният приключи със заслужен разгром 0:4 от Швейцария, който да ни напомни къде точно се намираме и докъде можем да си позволим да вярваме.

Ден по-рано съседите ни от Северна Македония надиграха Исландия с 3:1 и се класираха за баражите на световното в Катар през 2022 г. За първи път отборът им ще има златен шанс да се добере до дебют на Мондиал – там, където последно сме били през 1998. Това лято те за първи път играха и на Европейско. Има кой да ги спре по пътя към членство в ЕС, но не и на футболния терен, където преди време се разправиха дори с Германия.

А в ерата на последното ни силно поколение – Димитър Бербатов, Мартин и Стилиян Петров – селекцията на западната ни съседка трудно можеше да говори за това, че има някакъв „отбор“.

Съседите ни задминават като малка гара. Даже Албания беше на косъм от баражите, а на миналите квалификации сравнително младата като история селекция на Косово ни задмина с пет точки разлика и ни надигра с 3:2. Не е хубаво да се сравняваме с останалите, но поне да се ориентираме за мястото, на което сме, и за скоростта, с която се движим напред... или назад.

За развитието на швейцарския футбол сме говорили надълго и нашироко. Затова не беше изненада, че както ни биха в София с 3:1 в началото на квалификациите, така ни вкараха и 4 безответни гола в Люцерн за край на футболната ни година. Уцелиха още две греди, отмениха им два гола от засада и отправиха 9 точни удара към вратата срещу 1 за отбора на Ясен Петров.

През '94 ние поливахме успеха, а швейцарците започнаха реформа. Днес те играят футбол, а ние гледаме

Класираха се директно за световното, изпреварвайки еврошампиона Италия на първото място в групата, а ние запазихме „престижното“ четвърто място от пет отбора в нашия поток, каквото постигнахме и в миналия квалификационен цикъл.

Ще чакаме отново следващия с фалшиви надежди и празни обещания. Ще чакаме промяната.

Тя можеше и да започне, ако конгресът на БФС на 12 октомври беше протекъл прозрачно, без натиск срещу клубовете и недопускане на делегати, готови да подкрепят Димитър Бербатов. Без спорна процедура по избирането на Борислав Михайлов и избягване на балотаж, както гласи Уставът на съюза. Без мръсните игри на футболното статукво, затегнало обръча и задушаващо развитието и прогреса вече второ десетилетие.

Сигурно и Михайлов е гледал неспокойно мача в Люцерн, но какво като играем покъртително зле? Нали пак е във властта, с „готова програма“ за българския футбол, която още никой не е виждал.

Ние, феновете, не искаме обещания, че ще се класираме на голям форум. Не искаме задкулисни игри и вкарване на „наши хора“, а добра игра, развиване на детско-юношеския футбол и налагане на младите таланти. Не е много трудно, стига да пожелаем да се поеме по този път.

След загубата Ясен Петров пое пълна отговорност за случилото се. Достойно поведение, но и той знае, че други хора от офисите в Бояна са големите виновници за извървения път към това поражение.

Селекционерът даже поиска нов договор, за да продължи да развива тима и след декември. Наистина постигна някои добри резултати като равенството с Италия и победите над Литва и Северна Ирландия, но имаше и доста отчайващи моменти. Попитан какво се е объркало срещу Швейцария, треньорът не успя да открие обяснение. Ние го написахме по-горе.

Промяната не започва от селекционера, нито от футболистите на терена, които имат качества. Нейният зародиш се крие в ръководството на тези играчи и треньори.

И трябва тя да започне максимално бързо, за да може последният ни спомен за България на голям форум да не е от 2004 г.