Този текст пиша, като наследница на оцелели от Холокоста български евреи. По време на войната някои от тях са изселени, други - изпратени в трудов лагер, трети - в нелегалност, но всички те - оцелели. За разлика от вуйчо Буко, който живеел в Австрия - умъртвен, заедно с цялото си семейство в газовите камери на Аушвиц. Моите баби и дядовци, макар и страдали под ударите на българския Закон за защита на нацията и заклеймени с жълтата звезда на ревера, остават живи, а родът им продължава с мен, сестра ми и братовчедите ни и с нашите деца.
За този живот - на всеки 10 март, ние благодарим.
Бабите и дядовците ни ни предадоха историите си, но не с гняв или обида за понесените мъки. Истината е, че разказваха повече за подкрепата на българите към тях, отколкото за репресиите. Те ни предадоха любовта и признателността си към България. Затова всяка година, отбелязвайки годишнините от събитията, всеки един от нас в мислите си, се позовава винаги именно на тази любов.
Всяка година еврейските организации в България, Израел и по света, се опитват да споменат колкото се може повече имена на български спасители. Да разкажем колкото се може повече истории. А те са много.
Българските евреи са спасени от една необикновена комбинация от усилия на обикновени хора, институции, организации, отделни политици и общественици.
Спасителите са всички онези достойни българи, разпознали злото с вродения си морален компас и застанали с открито лице срещу машината на смъртта, често рискувайки собствения си живот, нарушавайки закона и противопоставяйки се на политиката на правителството на Богдан Филов и цар Борис III.
Българските евреи са спасени от онова, което днес наричаме гражданско общество.
Често мисля за това дали в днешно време бихме успели да постъпим така и не спирам да вярвам, че тази история трябва да бъде разказвана отново и отново, с всичките ѝ детайли, за да служи за пример и да вдъхновява напомняйки какви хора са българите и на какви чудеса са способни, дори на фона на най-човеконенавистната война, развиваща се в Европа.
Правдивост на разказа
Ако искаме да говорим силно и ясно за тази изключителност на България по времето на Втората световна война, така че да ни чуе и светът, не можем да не разказваме историята правдиво и в нейната цялост и да не говорим открито и за страданието. На фона на това страдание, величието на гражданското общество, на част от българските политици и интелектуалци, на Българската православна църква, придобива още по-голяма тежест.
Затова и не можем да пропускаме да говорим и да се прекланяме пред паметта на 11 343-ма евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот, депортирани в лагера Треблинка от българските власти и убити до един.
Ако не говорим за тях със сведени глави, когато поднасяме благодарността си за спасението, попадаме сред онези, които пренаписват историята.
Това е и причината още през февруари месец историците Румен Аврамов, Александър Везенков, доц. Стефан Дечев, социоложката проф. Лиляна Деянова, философът проф. Стилиян Йотов, да призоват тази година, отбелязвайки кръглата 80-та годишнина, възпоменанието на събитията да отразява и незаличимата мрачна страна на случилото се. Призивът им беше оформен като петиция, която вече е подкрепена от стотици други учени, журналисти, правозащитници, общественици (вижте пълния ѝ текст по-долу).
В нея с горчивина учените казват, че “държавата ни така и не пожела да намери език, с който да отбелязва два неотделими и същевременно полюсно противоположни исторически факта: съхранения живот на евреите от предвоенните територии на България и депортирането към Треблинка (4–29 март 1943 г.) на тези от окупираните през април 1941 г. земи”.
За всички ни е важно да осъзнаем две неща: че сме длъжни да намерим начина да разкажем историята в нейната цялост, и че това няма да хвърли сянка върху подвига. Защото няма спасение, ако не е имало от какво да те спасяват.
И документите говорят ясно: в България, по времето на войната, се водят две успоредни политики - политика на спасение и политика на преследване.
Какво се случи тази година в дните на честванията
За жалост и тази година не можахме да се въздигнем над суетата да се самоизтъкнем в изцяло положителна роля и да премълчим частта от историята, довела до жестоката съдба на 11 343 жени, мъже, деца и бебета.
Серията от събития, организирани от инициативен комитет под патронажа на президента Румен Радев за отбелязване на "80 години от спасяването на българските евреи и в памет на жертвите на Холокоста”, започнала с мероприятия още през ноември миналата година и тенденциозното отразяване на информацията в медиите, предизвикаха многобройни реакции от страна на еврейски организации от България и Израел, както и на отделни учени, историци и общественици в България.
Преди дни журналистката и преводачка Еми Барух написа отворено писмо до президента с остра критика срещу цялостната Национална програма на честванията, на която той е патрон, която системно премълчава частта от историята на България, довела до гибелта на 11 343 души. Това отношение към историята, отбелязва тя, хвърля сянка дори върху величието на достойните българи, чиито действия водят до спасяването на 50 хиляди човешки живота.
Премълчаването на нелицеприятната част от историята, което провокира Еми Барух да напише писмото, категорично личи в прессъобщението на МВнР, от което стана ясно, че на 10 март президентът Радев ще се включи в честването, като открие документална изложба в Националната библиотека и ще поднесе венец пред паметните плочи на спасителите до църквата ”Св. София”.
Изборът на локацията за поклонение на президента - паметните плочи, включващи името на цар Борис III, провокира реакцията на Организацията на българските евреи в Израел "Ехуд Олей България", които изпратиха писмо до президента Радев и българските институции.
В него г-н Ино Ицхак, председател на организацията, отбелязва, че те са изключително разтревожени от инициативата на президента, тъй като тези плочи представляват един отдавна върнат подарък. Поставени от група български евреи в Гората на България в Израел, през 2000 г. те бяха премахнати след решение на Върховния съд на Израел, въз основа на заключение на Националния изследователски комплекс “Яд Вашем”, че плочите представят историята по грешен и заблуждаващ начин.
Писмото се обръща с искрена молба към Румен Радев да не допусне изопачаването на историята и по този начин да причини болка и страдание на все още живите, преживели тези времена, както и на техните семейства. Молбата им е събитието да се проведе, като всички се съберат на паметника на Спасението до Народното събрание, за да отбележат 80-годишнината от Спасяването на българските евреи, както и сведат глава в почит към паметта на 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и град Пирот, загинали в лагерите на смъртта. Организацията на евреите в България "Шалом" се присъедини към изразената в писмото позиция и покана.
Въпреки поканите за церемонията на Паметника на Спасението, Румен Радев проведе своята церемония пред паметните плочи, без да се съобрази с молбите на оцелелите, а в речта си той избра да говори за цар Борис III като главен спасител, с политически клишета и пренебрежение към документите от архивите.
“Нито един евреин не е изпратен в лагерите на смъртта. Българските институции, нашият народ отхвърлят антисемитизма. Изолирана и заплашена от окупация България бе принудена да се включи към Тристранния пакт. Българите не изневериха на толерантността и съпричастността към страдащите. Хитлер не пречупи решенията на цар Борис да не допусне депортацията на нито един български поданик“, са част от думите произнесени от президента по време на церемонията.
На традиционното събитие, организирано от ОЕБ “Шалом” и Столична Община пред Паметника на Спасението, намиращ се до сградата на Парламента, не присъстват представители на президентството, нито такива на правителството, не са изпратени цветя или обръщение от страна на тези институции. По същото време се провежда откриването на изложба в Националната библиотека, неясно защо, поместена в програмата на честванията в последния момент.
Какво цели изкривяването на историческата истина?
Цялата кампания е структурирана така, че да гради международния имидж на България - насочена е към дипломатическите мисии в България и популяризирането на историята за спасението по света. Но властимащите днес явно не знаят, че в Европа отричането на вината за Холокоста се нарича негационизъм и се гледа много лошо на всички нива.
Явно не си дават сметка, че освен увреждане на имиджа на България навън, увреждат и взаимоотношенията в обществото ни отвътре. Създава се още един фактор на разделение и спорове относно това достатъчно благодарни ли са евреите, за това, че сме ги спасили, щом повдигат въпроса за страданието и депортацията.
Нарочно ли отварят и още една пропаст между нас и Република Северна Македония, прилагайки този път от наша страна исторически ревизионизъм, подобен на онзи, който се шири там в момента?
Задавам тези въпроси, наблюдавайки как историята за спасението се употребява по най-безочлив начин. Може би за поставянето им, ще бъда обвинена в национално предателство.
А не са ли задавали неудобни въпроси и хората, поставили под въпрос решенията на правителството на Богдан Филов и цар Борис Трети? Не е ли именно самостоятелното критично мислене и естественият порив да постъпваме правилно най-голямата сила на българското общество - и тогава и днес?
Надявам се като общество да намерим отново тази сила и да се противопоставим на надигащия се у нас национализъм, безпроблемно настаняващ се и в българския парламент. Длъжни сме да последваме примера на спасителите и да не допуснем в страната ни да се ширят омразата, подценяването на фактите и изкривяването на историческата истина.
Да задаваме въпроси и да търсим правдата. Да помним и да не забравяме - и доброто, и злото.
ПРИЗИВ
За признаване от българската държава на отговорността ѝ в преследването и депортирането на евреите през Втората световна война
На 10 март 2023 г. се навършват 80 години от събитията, назовавани Спасение на българските евреи. С времето тази дата натежа с послания и с мълчания. На нея приповдигнати думи за доблест, благородство и смелост съжителстват с агресивно отричане на съучастието в едно мрачно дело. Държавата ни така и не пожела да намери език, с който да отбелязва два неотделими и същевременно полюсно противоположни исторически факта: съхранения живот на евреите от предвоенните територии на България и депортирането към Треблинка (4–29 март 1943 г.) на тези от окупираните през април 1941 г. земи.
Отсъствието на мяра се проявява по-остро от всякога в тоналността, възприета от Инициативния комитет за тазгодишните възпоменания под патронажа на Президента:
- В отношението към миналото е налице очевиден регрес даже спрямо крайно тенденциозната декларация на Народното събрание по същия повод от 8 март 2013 г.
- Поставена е задача "да се покаже значимата роля [в Спасението] на българската държава и институциите ѝ" в духа на неверните твърдения, че тя никога, дори през войната, не възприема идеите на антисемитизма.
- Подготовката за отбелязване на годишнината е изцяло насочена към честване на Спасението, отстъпвайки от приетото през 2003 г. от Министерския съвет по-широко название Ден на спасението на българските евреи и почитане паметта на жертвите от Холокоста и престъпленията срещу човечеството.
Смятаме, че официалните позиции относно съдбата на евреите под българска власт през Втората световна война систематично страдат от историческа несъстоятелност и нравствен дефицит:
- Нелегитимно присвояване от цялата нация на личен морален капитал. Оцеляването на евреите в "стара България" е резултат не на общонародно движение, а на ефективна и навременна реакция (8–10 март 1943 г.) на малък брой личности. Проявените от тези хора добродетели се приписват като изконни качества на "народа". Успешната акция се осъществява сред спонтанни прояви на съпричастност към преследваната еврейска общност. Но и сред пасивност, безразличие, бюрократично репресивно настървение, икономически заинтересован или идеологически надъхан антисемитизъм.
- Употреба на пределно опростен и изкривен разказ за Спасението в политическия, идеологически и националистически дневен ред. След 1944 г. разказът е използван за легитимиране на комунистическия режим, а след 1989 г. – за реабилитиране на авторитарното управление и лично на царя. През последните години е вплетен в отношенията със Северна Македония. Неизменно и илюзорно е смятан за чудотворен ресурс в опити за освежаване на залинелия образ на страната пред света. Използва се и за имиджови цели от политици, институции и професионални гилдии. Като цяло едностранчивата държавна възпоменателна политика по темата целенасочено подхранва патриотарски и националистически настроения.
- "Спасението" на евреите в "стара България" и депортациите от "новите земи" са представяни като напълно независими събития, задвижвани от автономни сили. Истината е, че те са част от единен трифазов план. През октомври 1942 г. българските управници самостоятелно вземат неотменяното по-нататък решение "вдигането" да започне от "новите земи". През февруари 1943 г. са добавени 8 000 евреи от "старите предели" и тъкмо отказът от тази бройка е "Спасението", прието като временно отлагане на генералния план. Той е частично реактивиран през месец май с изселването на евреите от София и няколко други града.
- Подготвяната депортация на всички евреи под българска власт е брънка от взетото във Ванзее (януари 1942 г.) "окончателно решение". Но българската държава реализира замисъла доброволно, усърдно и изпреварващо, а не под германски диктат. Тя публично оповестяват намерението си на 29 август 1942 г. в Държавен вестник, преди изобщо да са започнали разговори по въпроса с Райха. Когато през септември Берлин инструктира своите дипломатически служби да направят съответните контакти, в София те чукат на отворена врата: външно министерство гордо изтъква, че "само̀ е имало идеята да направи изселване на евреите от България" и е "особено зарадвано от обстоятелството, че усилията му да уреди всестранно еврейския въпрос в България са привлекли вниманието на Германското правителство". Предмет на последвалите преговори е по какъв начин Германия да окаже логистичната "услуга" за превоз през Европа срещу съответно заплащане "на глава" от България. Тези разходи (включително транспортните до Треблинка) не срещат принципно възражение, при положение че в замяна българската държава слага ръка върху имуществото на депортираните и неговото преразпределение.
- Тезата за ограничена власт и самостоятелност на България в "новите земи" е безпочвена. Те са определяни като анексирани както от депутати в Народното събрание, така и от Съюзниците в Примирието от 28 октомври 1944 г. Тези територии са напълно интегрирани в българския правен мир, в административната, образователната, че и в църковната структура. Населението им е официално причислено от статистическото ведомство към това на държавата. Съответно еврейското малцинство, според документите на Комисарството за еврейските въпроси, нараства, от 48 000 на около 61 000 д., включващо и тези с чуждо поданство. Депортираните от "новите земи" се третират като изселени "вън от Царството".
- Лицемерна е позата на съжаление, че България е желаела, но е била "в невъзможност" да спаси евреите в "новите земи", тъй като нямат българско поданство. От една страна, желание не е проявявано в нито един момент. От друга, тамошните евреи с югославско и гръцко поданство са лишени от опцията да приемат българско по силата на антисемитското законодателство, прието суверенно още през 1940 г., т.е. преди присъединяването на страната към Тристранния пакт. Когато еврейските общности от Македония умоляват да го получат, петициите им остават без отговор. Същевременно, евреите от тези територии с паспорти на държави с неутрален статут или неокупирани от Тристранния пакт (италиански, испански, унгарски, турски) не са депортирани.
- "Спасението на българските евреи" не е уникално събитие в Европа. Не депортират своите евреи и други съюзници на Райха като Италия, Унгария и Финландия. В първите две държави това се случва едва след като те биват частично или изцяло окупирани от Германия през 1943 и 1944 г. Нещо повече, Италия не изпраща в лагерите на смъртта евреите в контролираните от нея Албания и части от Гърция и Югославия.
- Твърдението, че българската държава има активен принос за "Спасението" е в пълен разрез с истината. От края на 1940 г. цялата държавна машина и пропаганда са впрегнати в тотална антисемитска политика. Неоснователни са и зачестилите напоследък опити да се вменява "спасителен" замисъл на действия на тогавашни институции като министерствата на войната или на външните работи.
- Въпрос на елементарна порядъчност и такт е изтъкването на спасението да идва от спасения, а не от спасителя. Тук се случва обратното: българи се самовеличаят и подканят еврейската общност към засвидетелстване на вечна признателност.
Противно на битуващото у нас разбиране, оцеляването на по-голямата част от евреите под българска власт нито отменя, нито омаловажава факта, че българската държава е била съучастник в Холокоста.
- Държавният антисемитизъм в България по време на Втората световна война обрича евреите на гражданска и икономическа смърт. А 11 343 евреи от Беломорието, Македония и Пирот са изпратени от българските власти на физическо унищожение.
- Упоритото заобикаляне на тези реалности не е нищо друго освен държавен негационизъм. За съжаление, то вписва България в "работната дефиниция относно отричането и изопачаването на Холокоста" на Международния алианс за възпоменание на Холокоста. Според нея за изопачаване се приемат "съзнателните опити да се оправдават или омаловажават последиците му или основните му елементи, включително колабораторите и съюзниците на нацистка Германия". Това става, въпреки че страната ни е възприела въпросното определение, когато през 2018 г. става пълноправен член на Алианса.
Убедени сме, че днес обществото ни има достъп до достатъчно информация за съдбата на евреите под българска власт през Втората световна война и че е време да погледне поновому на този важен момент от нашата история. Ето защо
ПРИЗОВАВАМЕ
- Възпоменанието на събитията да излезе от руслото на шаблонните и митологизиращи мотиви, от постоянното наддаване в приписването на заслуги и от неспиращото бягство от отговорност, като отразява и незаличимата мрачна страна на случилото се;
- Българската държава да признае публично, искрено и безусловно отговорността си, като поднесе извинение за гоненията и за депортирането на евреите през годините на Втората световна война. Нещо, което са направили не само Германия, но и държави като Франция или Румъния, преминали през сходно противоречиво минало.
- Този морален жест по никакъв начин не би стоварил колективна вина върху цялото военно поколение, а още по-малко върху следващите. Напротив, той би бил знак за зрелост и цивилизованост, заслужено преклонение пред невинните жертви и израз на почит към онези, които реално са допринесли за спасяването на много човешки животи.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
