Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Социалните мрежи традиционно са пълни с излишни заявления на горди дарители, които са отделили 12 лв. от бюджета си за спасяването на коте, блъснато от автомобил.
В контекста на апокалиптичните наводнения в няколко карловски села обаче мащабът на дилемата "Да даря и да покажа на целия свят, че съм дарил ИЛИ да не даря и да се подигравам на тези които се хвалят, че са дарили" добива съвсем нови измерения.
През последните два дни Facebook също беше наводнен, но от снимки на политици в активна предизборна кампания, които ринат кал с лопати, обути с гумени ботуши. И от изявления на други политици в активна предизборна кампания, обвиняващите първите в популизъм, яхване на човешка трагедия с цел привличане на електорат и политическа немощ.
Както и, разбира се, от принадлежащи на "обикновени хора" закачливо-жлъчни постове, бликащи от смела ирония и достолепен хумор.
На пръв поглед, снимките на Кирил Петков, Никола Минчев, Елисавета Белобрадова, Теодор Михайлов, Мая Манолова пр., оваляни в кал и въоръжени с лопати, действително сякаш танцуват на ръба на морала.
Но дори в акцията да има пиарски елемент, това не променя факта, че помощ се оказва на терен, от дни, че от нея има нужда и че става дума за истинска работа, която се случва в реалността. Независимо дали е документирано или не.
Това не променя и факта, че някои политици като Бойко Борисов, Слави Трифонов, Стефан Янев, Мустафа Карадайъ пр., които също се борят за народната любов, не се появиха в наводнените села. Би било чудесно, ако вместо това вършат държавническата си работа, която в идеалния случай също би следвало да е в полза на хората, но уви, това, което от началото на кампанията видяхме от Трифонов, са гръмки предизборни клипове и говорене на небивалици по собствена телевизия.
Стефан Янев ни занима с изключително важния въпрос "защо тръбата е цяла", Борисов се снима с Лили Иванова през летния театър в Стара Загора, а Карадайъ просто плюе по всички останали.
Та ако жителите на Богдан и Каравелово на 2 октомври гласуват за тези, които са чистили тинята от мазетата им, това ще е много по-честно гласуване от други нередки подбуди за даване на вот като "Така гласуваха баба и дядо", "Винаги съм гласувал за тях", "Този е най-красив" или "Не знам, бате, почерпиха ме и ми казаха тука така да пиша".
Вероятно не е много подходящо да правим сравнение между Кирил Петков и Брад Пит, но когато в пика на ковид пандемията в Щатите, актьорът беше заснет как разнася пакети с храна на хора в изолация, Twitter не се напълни с мнения, че Пит е яхнал пандемията, за да получи Оскар.
Демонстрацията на добротворство е дразнеща на битово равнище и силно дразнеща на политическо такова. Но тя е дразнеща за онези, които седят на диваните си, работят на лаптопите си и цъкат с език, когато по новините покажат залетите къщи и удавените овце.
За възрастните хора, които за няколко часа са изгубили имотите и животните си, демонстрацията е невидима, а помощта - съвсем реална и на място.
Съединението, което празнувахме вчера, не е само политическо-географски въпрос: то е символ на така нужното обединение в случай на беда. И в този смисъл хумаността и моралът изискват хора от различни партии, с различни гледни точки и тотално различни светогледи, да действат заедно пред лицето на разрухата.
Когато събирахме начините, по които всеки желаещ може да помогне на пострадалите села, в списъка се появиха организации, в чиито Facebook страници се веят трибагреници и юмруци. И ако въпросните организации влязат в политиката, едва ли ще са избор № 1 на онези, който изпитваме погнуса от гръмкия патриотизъм, който вие хора в реките и си изхвърля боклука в същите тези реки.
Но ако се обърнем към практичната страна на въпроса, тези хора помагат на другите хора. И всеки друг коментар тук е излишен.
В последните години на страх, пандемия, война и повсеместна екзистенциална тревога, доброволчеството е глътка въздух в цялата духовна тиня, в която плуваме, и това стана видимо по време на не една и две кризи.
Помните ли опашката, която се изви пред Центъра за кръводаряване в София през януари, когато младо момиче беше блъснато от автобус и имаше нужда от кръвопреливане? А всички организации и хора, които изпращаха памперси и дамски превръзки на бежанките от Украйна? Или поредицата кампании за набиране на средства за болни деца, които бързо преизпълваха зададената си финансова цел?
Алтриузмът (по Огюст Конт) е приказка за наивни. Дори подбудите на т.нар. помагащи професии едва ли са напълно безкористни, тъй като няма нищо по-възнаграждаващо, по-удовлетворяващо нарцистичните ни потребности и по-осмислящо житейските турбуленции от помощта за Другия. Вентилирането на тревожността и борбата с усещането за безсилие и безсмислие, което масово ни залива в последно време, е възможно в условията на активна, действена подкрепа за друго човешко (и не само) същество и в този смисъл разрастането на доброволните активности е донякъде егоистично.
Но прави ли това помощта по-малко важна, по-малко необходима и по-малко ценна?
За съжаление, едва ли можем да кажем, че в последно време сме станали по-добри. Много по-вероятно е да сме станали по-тревожни и по-отчаяни в опитите да запълним дефицита на смисъл, който съпровожда т.нар. "исторически времена".
Но това по никакв начин не омаловажава и не дискредитира оказването на помощ на човек в нужда. Напротив. Прави ни хора. Хора, които знаят, че днес помагат, а утре може да са от другата страна и да разчитат някой да помогне на тях.
И това не е драскане за политически дивиденти, а човечност.
