Годината е 2020, усеща се като 2009-та, в най-лошия възможен смисъл на думата. Не само заради задълбочаващата се икономическа криза, не само заради усещането за пълна амортизация във властта, но и заради повторението на един доста безвкусен епизод от предизборната кампания. 

Точно преди 11 години братя Галеви официално влязоха в политиката. Бившите барети, осъдени за рекет и изнудване, отдавна участваха в разпределянето на порциите в югозападния регион, бившият кмет на Дупница дори ги беше назначил за свои консултанти. 

Но през юни 2009 г. Ангел Христов и Пламен Галев се регистрираха като мажоритарни кандидати за народни представители и се оказаха на крачка от създаването на нов клон в политическите науки - да го наречем "демократичен феодализъм". Пламен Галев се класира втори в Кюстендилския избирателен район, като изпревари съперника си от БСП. Резултатът на Ангел Христов от гласуването в Перник беше доста по-скромен, но също толкова ефективен за целите на упражнението.

Единствената причина за скока на двама провинциални силоваци в националната политика беше вратичката в изборното законодателство, което даваше имунитет на кандидат-депутатите срещу наказателно преследване. Веднага след като се вписаха в регистрите на ЦИК, Галев и Христов бяха освободени от ареста, където бяха полежали 6 месеца заради побой и изнудване. Три години по-късно двамата бяха осъдени ефективно от ВКС, и  "избраха свободата" в деня, в който присъдите им бяха обявени. 

Галеви са в неизвестност до днес, но по стъпките им вече върви друг герой на прехода - Васил Божков. 

Обвиняем по 18 състава на НК, включително за поръчкови убийства и за укриване на стотици милиони лева от държавни такси (с активното бездействие на няколко институции), бившият собственик на "Националната лотария" прояви внезапен интерес към партийното инженерство на третия месец от самоналоженото си изгнание в Дубай. 

Подходът на Божков към публичната власт е абсурдна авантюра за човек на 64 години, който цял живот е играл по периферията на общественото внимание и винаги е бягал от публичната комуникация дори в качеството си на колекционер на национални богатства или като собственик на два от най-големите футболни клубове в България. А това бяха единствените му роли, които можеха да легитимират някакъв открит контакт с политически фигури. Една среща с Васил Божков беше достатъчна, за да унищожи кандидатурата на Пламен Орешарски за кмет на София от СДС през 2003 г. Същото може да се случи и с плановете на Мая Манолова, след като Божков сам освети предизборната им комуникация от есента на 2019. 

Опцията с имунитета по примера на Братя Галеви вече не съществува, но политическото алиби за бягството зад граница може да откупи години спокойствие за Васил Божков. Бившият мажоритарен собственик на КТБ Цветан Василев заложи престоя си в Сърбия на тази карта и поиска политическо убежище срещу молбата за екстрадиция на българската прокуратура. Иначе до днес Василев продължава да смята за своя най-голяма грешка създаването на партията "България без цензура" около Николай Бареков.

Божков няма да е първият обвиняем за изнудване, който има шанс да вкара група в парламента на вълната на популизма. Веселин Марешки продължава да е зам.-председател на 44 Народно събрание, въпреки че имунитетът му беше свален на третия месец от мандата.  

Колкото до манифеста от Facebook-платформата на Божков - не само Марешки има повод за ревност. 

"Забрана за партийните субсидии", "референдуми за важни обществени теми" и обещанието за електронно гласуване твърде много напомнят на реплики от политическото шоу на Слави Трифонов. Може само да се гадае дали Божков е бил сред онези 2,5 милиона души, които гласуваха "За" на последното национално допитване през есента на 2016 г.

Но не може да не направи впечатление каква привързаност към "върховенството на закона" и "прозрачността на отношенията между бизнес и власт" цари сред хора, които винаги са имали запазено място на масата за договорки между бизнес, политика и медии - още от времето на "Мултигруп" и "Възраждане". 

Обяснението на Трифонов за контактите му с Илия Павлов, Поли Пантев, Димата Руснака и др. беше, че "да си мъж, означава да си държиш на думата, да си широко скроен, да се държиш достойно... някои от тия хора наистина бяха такива"*. Оправданието: "Аз не съм бил свидетел на никакви престъпления". 

Общото между всички досегашни епизоди на този сериал е масовката. От площадните риалити-програми на Бареков, през политическите концерти и на Трифонов, до внезапно избухналата инфлуенсърска кампания на Божков в социалните мрежи - символиката на мащаба е най-важното условие за каквато и да е достоверност на "народното движение" зад едноличните партийни ГМО-та.

От видео-носталгията на Божков по историческия митинг на СДС от 7 юни 1990 г. на фона на дубайския залез, до спонсорираното сервиране на анкетата "Ще ме подкрепите ли за нов политически проект" във Facebook - администраторите на комуникационните му канали знаят как да използват всички инструменти за ангажиране на по-голяма публика. 

Репликиращите се опорни точки на кампанията са "вярвам му, защото досега не ме е излъгал", "хората са толкова отвратени, че биха подкрепили всеки срещу статуквото", "държавата трябва да се управлява от богати хора - имат достатъчно, за да не крадат".

Разликата с наивизма от времето на връщането на Царя през 2001 г. е само в това, че Царят вече е похарчен. 

Колкото по-внимателно се вгледате в публиката в профилите му, толкова по-ясно ще ви стане, че няма органична сила зад любопитството към политическото му бъдеще. Ориентирането в типа симпатизанти на Божков е по-трудно във Facebook, но напълно прозрачно в платформа като Twitter - десетки кухи профили, с генерирани на случаен принцип имена от цифри и букви, регистрирани между март и юни 2020 г., се включват с одобрителни коментари с под всяка следваща публикация от името на бизнесмена.

Самият той не чете никого и не отговаря на никого - обещаващо начало за всеки нов политик, типично за човек, свикнал да нарежда, а не да изпълнява. Човек, който употреби лицето на един от най-популярните български актьори Захари Бахаров, за да обяви, че "политиците отнемат мечтите на хората", когато хазартният му бизнес за милиони беше заплашен с фалит за първи път.  

Тълкуванията на ходовете на Божков може да са крайни - от отмъщение с тотална компроматна война до съглашение с Борисов и допълнително фрагментиране на опозиционния вот. Но каквато и да е изходната стратегия, тя не е политическа, защото няма нищо общо с търсенето на пресечни точки между легитимни обществени интереси. Търси се пресечна точка между интереса на частен предприемач и интереса на текущата политическа конюнктура. 

Не става дума за бъдещето на България, а за бъдещето на частни активи - пари, недвижими имоти, колекции. Не става дума за борба срещу хунтата, а за подчиняването й в собствена полза. 

Добре поддържаната илюзия в продължение на две десетилетия е, че политиката е криминална дейност, в която само криминални авторитети имат място, a обслужващият им персонал е съставен от хора, които просто не стават за нищо друго. Поколения от амбициозни и трудолюбиви хора предпочетоха да напуснат България, вместо да повярват на лъжата, че само ченге може да се справи с ченгетата, само мутра може да се справи с мутрите, само клоун може да се справи с цирка.

Преди десетина години Братя Галеви играха на дребно и спечелиха. Сега Васил Божков залага всичко, което му е останало, защото знае, че картите на противника ще се разкрият при правилния фокус на медийните "огледала". Всеки сам може да си отговори на въпроса дали това е държавата, в която иска да отглежда децата си. Дали това е изборът, който заслужава като гражданин на ЕС в 2020 г. И дали наистина не е поканен на вечеря в ролята на глупака.

* От книгата "За мен е чест" на Слави Трифонов, 2015.