Иззад медицинските маски, празните рафтове в магазините и извънредните пресконференции на кризисните щабове наднича един голям страх. И това не е страхът от един вирус, бил той и коронавирус. Това е страхът от лъсването на една гола, но добре прикривана в ежедневната медийна шумотевица истина: за реалните мащаби на предизвикателствата пред управлението на съвременните държави и за реалните способности на правителствата да се справят с тях. 

Последният път, когато човечеството осъзна по болезнен начин необратимата си и всеобхватна взаимозависимост беше по време на глобалната криза от 2008-а година, започнала като финансова, прераснала в икономическа, а за Европейския съюз – и дългова криза. Кризата обаче отмина, икономиката на развитите държави се стабилизира, а междувременно войната в Сирия, миграционния наплив и терористичните атаки превзеха първите страници на вестниците. А новата вълна политици национал-популисти успокоиха избирателите си, че ще им построят стени и огради, които да пазят националните територии и култури от зловредното глобално влияние.  

Епидемията от новооткрития коронавирус изобличи рязко и ярко голямата лъжа, че е възможно да се спре движението на хората, на парите, на въздуха, на вирусите, на идеите.

И напомни, че има проблеми, които засягат всички ни и които могат да бъдат решени само с общи усилия. Предупреди, че богатите държави не са имунизирани срещу болести, въпреки че са свикнали цинично да приемат статистиките за смъртността в по-бедните държави като част от обичайното си всекидневие. И нещо повече, извади на показ проблемите със здравните системи на богатите, но застаряващи държави от развития свят, за които се знае отдавна, но удобно не се поставят на задълбочено обсъждане. 

В САЩ например, 26 милиона души нямат здравна застраховка, а други 60 милиона имат застрахователни планове с недостатъчно покритие за подобни извънредни ситуации. „Ню Йорк Таймс“ описа историята на човек, който трябва да плати сметка от 4 000 долара, след като той и 3-годишната му дъщеря са били поставени под болнична карантина след евакуирането им от китайския град Ухан, където започна епидемията.

В Европейския съюз проблемите със здравните и социалноосигурителните системи проличаха ясно по време на дълговата криза от 2010-2012 г. Комбинацията от застаряващо население, висока цена на здравните услуги и слаб икономически ръст не предвещава по-добри времена за следващите поколения.

По време на гръцката криза световните медии публикуваха разтърсващи репортажи за проблемите в гръцките болници, за недостига на лекарства, за бедстващите пациенти, но след време темата слезе от медийния дневен ред. В България редовно се вдига медиен шум заради лошото здравеопазване, но това никога не доведе до системни решения или поне предложения. 

А после дойде коронавирусът от Ухан. 

Най-засегнат в Европа е северният италиански регион Ломбардия – най-богатият и икономически развит, където се произвежда над 20% от БВП на страната, а доходите на населението са с една четвърт над средното за Италия. Според официалния сайт на регионалната здравна служба, в Ломбардия има 200 частни и обществени болници и 18 изследователски болници. В здравната система са заети 130 000 души, от които 30 000 специалисти и 8 000 общопрактикуващи лекари. Населението на провинцията е 10 милиона души.

За сравнение, в България има 346 болници, близо 30 000 лекари и малко над 46 000 специалисти по здравни грижи (данни на НСИ). Ломбардия разполага с най-много болници на глава от населението и с най-добре оборудваните болници спрямо всички други региони в Италия, отбелязва д-р Петър Марков, епидемиолог и изследовател в Оксфордския университет. И въпреки това, системата изнемогва – не достигат легла, апаратура, лекари. 

„В момента за всяко легло с апаратура за обдишване има няколко пациенти, които ако не бъдат поставени на командно дишане ще умрат. Лекарите трябва да взимат ужасни решения и да отказват на хора приемане в реанимация защото няма къде да ги сложат. В Италия са решили да приоритизират хората според оставащите им години живот (!!!). Т.е. дават предимство на по млади тежко болни пациенти за интензивна терапия.

Това са непосилни и нечовешки трудни решения – да избираш кой ще живее и кой ще умре. Никога не бих искал да съм на мястото на тези колеги. Резултатът от това е, че ако човек в напреднала възраст се зарази, и развие тежко заболяване, то той ще умре защото практически ще му бъде отказано животоспасяващо лечение“.

Според д-р Марков, във всички засегнати държави в Европа кривата на епидемията е на стръмно експоненциално нарастване, което показва, че в България трябва да очакваме подобен модел. В допълнение, той смята, че новият коронавирус е par excellence пандемичен вирус според начина си на разпространение.

Прогнозата на д-р Марков е, че ако оптимистичното допускане е за десетки неразкрити случаи в България, до две седмици трябва да се очакват първите случаи на болни от COVID-19 в критично състояние, които ще имат нужда от интензивна терапия и обдишване.

Това означава, че „държавата, кризисният щаб, правителството и големите общини трябва веднага да започнат да екипират всички областни болници с модерно и ефективно оборудване за обдишване“. Това, според д-р Марков, правят всички европейски страни в момента. 

Разполагат ли българските болници с подобно оборудване? Достатъчно ли е? Търси ли се допълнително?

Не открих отговори на тези въпроси в изявленията на кризисния щаб в последните дни. Чух пространното обяснение на премиера Бойко Борисов за камиона със защитните облекла от Турция, за иновативните материали и кроячните машини, с които разполагаме, България започва да произвежда маски и защитни облекла , за молекулата за лечение на коронавируса. Да не говорим за изказването му, вдъхновено от холивудските филми, в които "все некой гад" произвел вируси "и ги изпуснал", но сега "надали ще научиме кой гад това го свърши".

Дори и извънредният брифинг по повод откриването на Болната от коронавирус жена в София е в критично състояние премина в жанра „лакърдии по никое време“. На фона на другите държави, в България е особено очевидна липсата на вдъхващи доверие професионалисти, които същевременно са добри комуникатори и умеят да съобщят на публиката важна информация по авторитетен, спокоен и премерен начин. И колкото хората се страхуват от самия вирус, повече се страхуват от това, че няма кой да ги защити в ситуация на криза. Защото липсват отговори на най-важните въпроси.

В Италия правителството прие пакет от мерки за справяне с кризата на стойност 10 милиарда евро. В това число, временно спиране на плащанията по ипотеки и други сметки на домакинствата, в опит да се омекоти ударът от наложената национална карантина. За сравнение, лайтмотивът в изказванията на премиера в последните дни е как индустрията трябва да работи „на макс“, хората трябва да се мобилизират, децата не трябва да пропускат училище, защото „нищо не ни плаши“. А видите ли, там някъде „борсата в света“ се срива и света го чака тежка финансово-икономическа криза. Светът, разказан като място отвъд Калотина. Като нещо отделно от България. 

Икономиката обаче не вярва на Борисов и не признава националните граници, нито националната дисциплина. България, например, е част от Европейския съюз, където Италия е четвъртата по големина икономика. Мерките за справяне с епидемията от COVID-19 ще увеличат рязко бюджетния дефицит на страната до близо 3% от БВП, от 1,6% през 2019 г. ОИСР вече прогнозира нулев ръст на италианската икономика през тази година, което е занижение с 0,4% спрямо прогнозата от миналата есен.

Италианският дълг възлиза на 135% от БВП на страната, а поради липсата на икономически ръст от години това съотношение само се влошава. Италия вече беше на ръба на колапс по време на дълговата криза в еврозоната,  в резултат на ефекта на доминото от кризите в Гърция, Ирландия, Португалия и Испания. 

Според ОИСР, негативните последици от епидемията от коронавируса ще бъдат значителни, повсеместни и тепърва ще се усещат, вслючително в прекъсване на глобалните вериги на снабдяване, слабо потребителско търсене за вносни стоки и услуги, намаляване на туризма и бизнес пътуванията. Финансовите пазари вече реагираха негативно на кризата, макар че според анализаторите и дума не може да става за сравнение с 2008 г., защото сега финансовата система е значително по-устойчива.

Но както казваше Гордън Геко (героят на Майкъл Дъглас от филма „Уолстрийт“, 1987), пазарите се движат от страх и алчност. А в момента и двете се разпространяват като коронавируса – пандемично.