"Всички сме направени от вина": разговор с Йоанна Елми

В свят, в който вниманието е разпиляно от десетки стимули, Йоанна Елми настоява за обратното - за вглъбяване. Тя вярва, че литературата трябва да тежи, защото така има смисъл. Нейният роман „Направени от вина“ е не само разказ за лични и колективни травми, за насилието и емпатията, за това как думите могат да бъдат дом, когато светът отвън е несигурен, но и огледало на общество, което все още не е приключило с миналото си. Романът вече е наличен за слушане в Storytel с гласа на Петя Абаджиева.

“Направени от вина” вече може да се слуша и като аудиокнига. Според Вас кога историята е по-въздействаща - когато я четем сами или когато я слушаме?

Когато е искрена, няма значение как достига до нас. Различните хора имат различно ниво на възприятие. Устната история винаги е колективна и споделена и заради това тя подхранва повече близост.

Може би историите се завръщат към оригиналния си орален корен, защото, ако се замислим, те са били разказвани подобно на аудиокниги през по голямата част от съществуването на човечеството. Ние сме разказвали истории, събрани около огъня или събрани в стая, слушайки се един друг.

И историята никога не е била фиксирана до такава степен, до каквато е сега, в настоящето. Историята винаги се е променяла.

Днес да четеш е може би едно от последните наистина усамотени занимания и преживявания. Четенето ни помага много по-добре да се свържем със себе си. Точно затова мисля, че двете – четене и слушане – се допълват добре и че има нужда от всички видове разказване, за да можем да осмислим човешкото.

Вие как по-добре възприемате информацията - като слушате или като четете? Променя ли се за Вас преживяването, когато някой друг разказва историята?

Зависи с каква цел. Чета художествена литература основно на хартия, защото подчертавам много.

Слушам много нехудожествена литература, когато не става въпрос за някакво проучване или за нещо, което ми е нужно да го видя визуално, да го подчертая, отбележа. Последната книга, която изслушах, беше The Ends of the World. Но пак понякога ми се иска да мога да си подчертая или да си отбележа нещо, или да си запиша.

Имахте ли предпочитание кой да озвучи книгата Ви в Storytel? Имате ли си любим български глас?

Не, доверих се изцяло, защото знам, че в Storytel работят страхотни професионалисти и бях сигурна, че те ще оценят и гласа, и атмосферата на книгата.

Сигурна съм, че доверието ми е оправдано.

Георги Господинов казва за романа Ви, че “влиза с взлом в детската стая на прехода”. В чия детска стая живеем днес, която ще описват бъдещите автори?

Ние винаги живеем затворени в собствената си детска стая. За мен въпросът е доколко успяваме да интегрираме тази стая в голямата къща на времето, което не спира да тече.

Как всъщност осмисляме това, което ни се случва. Днес цели поколения растат андроидно, т.е. държат машина в ръката си, без която не могат да съществуват. Заради това в тази стая вече влиза целият свят, но същевременно тя става все по-нереална и сме все по-самотни вътре. И това е въпросът, който ме вълнува както човешки, така и литературно - как съществува човек вече в тази стая, стая, която не прилича дори може би на стая, може би дори не съществува. Нямам отговор на този въпрос, засега.

Заради темите, които засягате в книгата си, тя може да се определи повече като тежко четиво. Вие виждате ли някакъв позитивизъм в нея?

За мен е по-интересно откъде изхожда идеята, че литературата, историята може да натежи. Живеем във време, в което сме възпитани и научени от културната среда, че изкуството е развлечение. Читателите често казват: “Имам нужда една книга да ме забавлява, имам нужда да се отъждествя с главния герой, имам нужда тя да ме отпусне”. Но функцията на литературата и въобще на изкуството никога не е била да ни превърне в лековерни, отпуснати и вечно забавляващи се или забавлявани същества. Функцията на литературата, функцията на изкуството винаги е била да насочва навътре към самите нас.

Има нов термин, който на български се превежда буквално като хипервнимание. Хипервниманието описва постоянно стимулирания човек в средата на безкрайно забавление, безкрайно разсейване, безкрайна информация. Това е по-скоро животинска и примитивна среда, така съществуват животните – постоянно нащрек; това, което отличава човека, е способността да се вглъбява. За мен през литературата, която “натежава” или която може да се стори по-трудна, човек успява да съпреживее човешкото. Литературата е един от най-неинвазивните пътища към емпатията.

Една от основните идеи в романа Ви е, че всички сме изтъкани от вина. Това характерен белег само на българското общество ли е?

Темата за вината излезе на преден план едва към края на процеса на редакция на книгата. Когато избрахме заглавието, което беше предложено от Биляна Курташева и е част от едно от изреченията в романа: “направена съм от вина, така както хлябът е направен от брашно”, аз отворих суровия документ и потърсих колко пъти се появява думата “вина”. Оказа се, че тя присъства навсякъде в романа, без да съм я залагала там съзнателно.

Сега осъзнавам, че вината присъства много силно навсякъде около мен. Веднъж прочетох нещо много хубаво: че вината е осъзнаването, че си могъл да направиш нещо по-добре, но не си успял. Вината е добър индикатор, защото е знак за самовглъбяване и за желание да подобрим нещата.

Българите и вменяваме вина, и изпитваме вина, но мисля, че това не е защото сме българи, а защото сме хора. Мисля, че вече съм живяла на достатъчно места и съм срещнала достатъчно хора, за да мога да съм сигурна, че тази “балканска изключителност” е само в главите ни.

В романа героинята Ви Яна говори за “поколението на нещастните жени”. За нея това са хората чиято младост и зрялост е разпокъсана между комунизма и прехода. За Вас кое е това поколение и има ли го?

Поколенията не са откъснати едно от друго. Колкото всички сме оформени от тази голяма стая, за която си говорим - стаята на времето, в което сме пораснали, толкова и всички сме оформени и извън тези възрастови граници от нещата, които ни се случват в настоящето, тоест от стаята на настоящето.

Жените могат да са и едно огромно поколение, което се простира през времепространството. Самите жени едва сега започваме да осъзнаваме какво означават промените на времето за нас. Част от нас всъщност не познават историята и са задоволени от един комерсиализиран феминизъм, който се продава с цел да бъде една от многото идентичности, които да вкарат човека в поредната кутийка, която да го антагонизира срещу всички други, които са в различна кутийка. За мен е важен въпрос как жената влиза цялостно в голямата група на човешкото, без да бъде изключвана по какъвто и да е начин.

Безспорно през последните 50 години доста се е променило по отношение на жените и ще продължава да се променя. Виждаме обаче и реакцията на тази промяна. В Полша например млади момчета патрулират и таргетират момичета, които според тях се обличат по-свободно, по-фриволно, снимат ги, качват ги в социалните мрежи, където ги подлагат на тормоз. И този тип патрул се нарича нещо като “полиция за к*рви”. Тоест независимо от промените, имаме постоянно дърпане назад, и към насилието.

Жената е обречена изначално от това, че е жена. Работата на литературата обаче не е само да диагностицира този проблем, а да предлага емпатия и решения, освен всичко останало, и то без да прави пропаганда, без да осъжда.

Романът Ви излиза 2021 г. Оттогава станахме свидетели на ужасяващи случаи на насилие предимно над жени, но и над мъже (и деца). Смятате ли, че насилието е толкова вкоренено в колективната ни психика, че, за да преодолеем травмата, банализираме всякакви видове насилие, омаловажаваме го и така му даваме сила да вирее? Какво е нужно да направим като общество, за да счупим този порочен кръг?

Насилието е част от природата на всеки човек, от природата въобще. Няма живот без насилие. За мен казусът е защо насилието се приема инстинктивно като първо решение, когато всъщност е последното решение.

Насилието е белег на човек извън контрол, който не може да използва хуманистичното, човешкото, за да подреди света така, както иска. И как контролираме един безконтролен свят? Като го притиснем, като го насилим. Само че това продължава циклите на първична порочност. Бих искала да кажа, че има общества, които са излезли от тях, но това просто не е така, за съжаление. Насилието винаги открива някакъв начин да се просмуче в обществото, в неговото мислене, особено в настоящето, в което човешкото някак не се цени.

Дори ценностите, на които сме учени от обществата си, са ценности на латентно насилие, не на съпричастност, на сътрудничество, на емпатия и т.н.

От този цикъл се излиза само с мислене, с преживяване, със страдание, което ни спасява от това да се превърнем в зверове, които се измъчват и се избиват взаимно.

Един от ярките цитати в книгата е “колко дъщери са съдили грешките на майките си, преди да ги направят свои?”.

Мисля, че това е посланието на романа - колкото повече човек се опитва да избяга от наследството си, независимо дали говорим за семейно, национално, човешко, толкова повече рискува да го повтори и да допринесе за тези циклични натрупвания. Мисля, че това е и една много българска дилема - да избягаш от това, което ти е наречено, от това, което ти се случва.

Това, което нашето поколение е слушало заради особеностите на историята ни, е да “избягаш на Запад”. Ето, “избягахме на Запад”.

Видяхме, че и там не е раят, прибрахме се и сега изнасяме боклуците си с камиони сами, докато някой отново ни тормози. С две думи - бягството от реалността, бягството от тази тегоба, която всеки човек (и обществото) носи, води само до още от същото. Поглеждането на това наследство в очите, включително през литературата, води до решения, до промени, до надежда, че може да се получи и нещо друго.

Героинята Ви Яна бяга в САЩ от насилието и нещастието в собствения си дом. Вие от какво или към какво избягахте, когато заминахте за Щатите?

Моите причини са били вероятно същите като причините на цялото ни поколение. Първо, наследството, което ни е оставено от социализма - образователна система, която продължава да не функционира добре и да произвежда емигранти. Второ, народопсихология, която ти казва, че да избягаш и да откриеш мястото, откъдето можеш да извлечеш някакъв ресурс, е по-съществено и по-ценно и много по-ключово от това да съградиш нещо тук, където си. Че всъщност няма смисъл да се бориш – това е най-страшното, в което вярваме, и то дълбоко.

Трето, това е един глад за свят, който мисля, че е напълно нормален с оглед на това, че българите са били затворени в резерват 45 години. Глад за свят, който е естествен в младостта. Според мен е абсолютно задължително човек да пътува и да поживее другаде, макар и за малко, за да погледне родното си място по по-различен начин и да оцени някои неща, които много от хората, които живеят в България, не виждат, защото са свикнали с тях или защото са смачкани от средата.

Хубавото е, че постепенно бягството се превръща в път, а пътят винаги променя, пътят винаги води към себе си.

В романа и Яна също се прибира, но след това отново заминава. Не харесвам литературата на баналното завръщане, в което главният герой отива някъде другаде, нещо не се получава и той се прибира, изяжда едно парче сирене и си казва “да, ето тук в тази бучка сирене са отговорите на всичките ми житейски търсения”.

Не вярвам в завръщането, защото животът не се завръща никъде, той тече напред. Вярвам по-скоро в научените уроци. Това ми харесва повече като мисъл.

Казвате, че се чудите дали успехът Ви не е трябвало да закъснее, за да имате свободата да се проваляте. Тежи ли Ви отговорността от успеха, притеснявате ли се от това Ваш бъдещ роман да се окаже по-малко успешен от първия?

Тежи ми, притеснявам се. Даже си мисля да напиша един много лош роман, само и само да се случи и да знам, че вече се е случило. Някои пък казват, че вече съм го написала. Като цяло вторият роман е един много уязвим процес за всеки автор.

Когато литературата стане оригиналничене и съревнование и си допуснал толкова много хора в главата си, писането ти става лошо по презумпция. И се изисква да изхвърлиш всичките тези хора от главата си, да изхвърлиш рекламата, комплиментите и критиките и всичко останало, да седнеш със себе си и да си кажеш: “Каква каква история искам да напиша сега?”, “Какво искам да подредя за себе си?”.

Фотограф: Мира Дерменджиева BoulevardBulgaria.bg

Интервюто взе: Ралица Фичева

Благодарим на книжарница МАХАЛА за гостоприемството по време на снимките.

Радослав Бимбалов: гласът, писателят, човекът

Иван Ланджев за езика, книгите и отговорността на твореца най-вече да бъде честен

Васил Попов: „Успехът на „Мамник“ доказа, че има огромен глад за такива истории“

Мария Пеева – от Мама Нинджа до кралицата на криминалния жанр

Кога една книга си заслужава да бъде издадена и как аудиокнигите създават бъдещите читатели