Япония – всичко е в реда на нещата, когато има ред

Животът на човек се дели на периода преди да отиде в Япония и след това. Сигурно ви звучи пресилено, но страната на изгряващото слънце променя представите на европееца, попаднал там с единствения опит на Скарлет Йохансон и Бил Мъри от Lost in Translation.

Постиженията, които можем да признаем на страната са много – технологичен лидер, иноватор в медицината и технологиите, модел за обществени отношения. Успешното справяне с нивата на тютюнопушене обаче превръща Япония в истински пример за подражание - само за 8 години - от 2014 до 2022 г. – пушачите там са намалели наполовина, показват данни от Национално проучване на здравето и храненето, публикувано от на Министерството на здравеопазването, труда и социалните грижи (MHLW) на Япония през август 2024 г.

Когато през 2014 "Филип Морис Интернешънъл" (PMI) поема своя път на трансформация към бездимно бъдеще, компанията пуска своя революционен нов продукт IQOS за първи път именно в Япония. Мястото не е случайно. Културата да не вредиш на другите, да не проивеждаш отпадък, да си малко или повече невидим за останалите, освен когато, преуморен от работа, заспиш на рамото на човека до теб в метрото, е част от обяснението. Другата е в стремежа към иновации, влечението към технологиите, но и в култа към здравето. Когато устройсвата за нагряване на тютюн стъпват на пазара в Япония, нацията вече си е поставила за цел да бори тютюнопушенето, с което има проблем. И очевидно успява.

Огнено кълбо просветва в малката рибарска лодка, която се движи бавно по река Кацура. В Киото съм - старата столица на Япония, по здрач.

„Да“ – мисля си – „вероятно местните осветяват пътя в тъмното или гонят комарите“. Изведнъж нещо живо необуздано се хвърля от палубата право във водата и започва да пляска с криле. Въпреки устрема си не се отдалечава от лодката на повече от метър-два.

Осъзнавам, че това е птица, вързана на повод. Свидетел съм на риболов с корморани - хилядолетна японска традиция. Топлината и светлината привличат рибата, и тя попада право в човката на птицата, чиято шия е леко стисната с пръстен. Тя поглъща по-малките рибки и се храни с тях, а по-големите остават в човката и гърлото. После рибарите ги изваждат - плячката е уловът за деня.

Оказва се, че това е не само начин на препитание, а и атракция. На няколко метра разстояние туристи, насядали в друга лодка, наблюдават спектакъла, който аз гледах случайно.

„Колко нечовешко“, казвам си.

Във видео онлайн обаче представител на фирмата, която предлага изживяването, надълго и нашироко разказва за условията, при които се гледат кормораните: „работят само през лятото, три пъти седмично, по три часа на ден, на смени, според строги регулации, които всеки рибар спазва. Карат я много по-леко от хората, добре се хранят и живеят по-дълго от дивите си събратя“.

Явно някой е мислил и над това. Урегулирано е, а не е някакво си там своеволие, което граничи с варварщина.

За подметките на обувките и пликчето в чантата

Вече е ден номер пореден от пътешествието ми в Япония и във всеки един момент представите ми за това какво е в реда на нещата в „Страната на изгряващото слънце“ се променят.

Също като с „приказката“ за кормораните, всеки ден се изненадвате наново. Чудната песен на щурците в мегаполиса Токио, поредната вендинг машина с абсурдни на пръв поглед стоки или броеницата от хора, които чакат реда си в стройна опашка, за да се качат в автобуса. И си казвате: „Не, това вече е измишльотина“.

И в следващия миг го възприемаш като обичайно. Редът е в точното съотношение между съхранението на личното пространство и приноса на всички към общото благо. И все пак общността е по-важна от индивида. На пръв поглед - перфектна форма на „обществен договор“. Въпреки това „пренебрежение“ (от наша гледна точка) към личността, тази форма на обществен ред цари в държавата, пълна със столетници. Това е страната, която е на второ място по очаквана средна продължителност на живота за 2024 г. след Хонгконг.

И тук говорим за конкретни примери от ежедневието, с които бързо свиквате. Правила, които са лесни за изпълнение, логични са, и бързо стават навици. Мобилна кофа за смет? Да, нужна ти е, под формата на плик в чантата.

В Япония отвсякъде си залят с всевъзможни опаковки – гроздето в магазина е порционирано по брой зърна със завидна големина в тарелка и фолио; супермаркетът е място, където можете да се снабдите със сготвен обяд, надлежно разпределен в гнезда на пластмасови кутии. Хапваш на пейката, но до следващия контейнер за отпадъци ще е станало време за вечеря. Старателно сгъвате, прибирате и изхвърляте след километър-два или у дома.

Какво правите с фасовете си, когато си насред тротоара? Нищо, защото на улицата просто не можете да се озовеш с цигарена угарка в ръка. На обществени места няма цигарен дим. По японски никой не може заради личното си удоволствие да смущава другия.

В някои заведения има специални помещения за пушачи - истински изолатори, които само заклети любители на цигарите си причиняват. Липсата на захвърлени фасове, размазани дъвки и следи от помия, която някой е решил да изхвърли в канализационната шахта пред ресторанта, става естествена като константа, на която вече не обръщате внимание. Също като бялата подметка на маратонките ми. Въпреки рекордите, които отбелязва крачкомерът, тя си остава бяла.

„Много ме впечатли диадемата Ви. Хареса ми толкова много, че и аз си купих диадема“, казва ми служителка в хотела в Токио, докато обслужва бюфета за закуска, и сочи новия аксесоар на главата си. С гордост и усмивка.

А само, ако тя знаеше колко силно ме впечатли този неин изблик на непринуденост – извън нормата на обичайното, извън стандарта за ред. И в същото време краткият разговор е съпроводен от очакваните жестове -трите изречения, които си разменяме, са придружени от типичния за японците лек поклон, и блага усмивка.

И лек поклон и от моя страна. Местните обноски заразяват. Казвате си: „Колко хубаво!“. Но жестът на близост не е фамилиарен. Той е премерен и с уважение към отсрещния.

Премерено е и привличането на клиентела към т. нар. „maid“-кафенета - заведения, в които момичета, облечени в ученически униформи или като героини от манга или аниме света, предлагат услуги от различно естество. От приготвяне на омлет, украсен със сърце от кетчуп, през разговори за живота до (най-общо казано) ласки.

Пред погледа на безброй преминаващи туристи и местни жители. Пред очите на надничащата измежду сградите 80-тонна скулптура на Годзила в Кабукичо - емблематично място за нощния живот в Токио. От двете страни на пешеходната улица стоят няколко десетки момичета и момчета на видима възраст под двайсет.

Какво продават минувачът може да предположи на база оскъдното облекло и табелите в ръцете им, които играят роля на ценоразпис. И тук валидно е правилото на личното пространство. От място, без да се помръдват, те се усмихват, леко инфантилно, и почти глухо рецитират какво предлагат. Не обичат да ги снимат – веднага прикриват лицата си с табелките. Личното пространство е неприкосновено.

Гледали ли сте сериала „Tokyo Vice“ – историята за младия американски журналист Джейк Аделстайн, който започва работа в токийски вестник и се сблъсква с местната мафия. Същият Джейк от реалния живот прави журналистическо разследване за съдбата на момичета, които, често невръстни, бягат от дома си и попадат в капана на „maid“-кафенетата. Потърсете го в интернет.

За 17 дни в Япония ентусиазираният турист си създава представата за една почти перфектна среда - дело на човешкия ум и на подчинената природа. Аз лично се запитах дали японците не са си самодостатъчни на този свят. За 17 дни обаче виждате и вероятно една много малка част от проблемите. Константен обаче остава редът, балансът и изяществото.

Спомням си за японските каменни (или „дзен“) градини – пространства, които комбинират в едно цяло скални късове, мъх и насипани обли бели камъчета. Подреждани са като че ли на ръка или с фино гребло, в различни правилни форми или наподобяващи вълнички по водна повърхност. Всяко камъче си знае място – това е Япония.

А дали тя си е самодостатъчна? Явно, но в моите очи. Сега и през годините стремежът на японците към чуждестранното е виден: американските влияния в популярната култура, чиито образци са налични в музеите и галериите; градският стил на обличане - семпъл японски финес, миксиран с презокеански трендове; идеалът за красота при жените, пропагандиран от реклами за лицева пластична хирургия; мъже, излезли сякаш от редиците на корейска K-pop група; символи като „Статуята на свободата“, която гордо бди в залива на Токио, както и над „Американското село“ в Осака със своята стрийт култура по американски образец.

Противно на това обаче на улицата рядко ще срещнете японец, който ясно може да те упъти на лесно разбираем английски. Теориите за причините са разнопосочни. Според едната незадълбоченото изучаване на чужд език е държавна политика с цел запазване на умовете в страната.

Според втората, която може да е следствие от първата, японците, известни с перфекционизма си, се притесняват да говорят, за да не сгрешат. Затова, освен дигиталния преводач на телефона, един от най-верните ти съмишленици в опознаването на страната е търпението. Да наблюдавате какво правят местните хора и да се водиш по техния ред

Мий (се) безспир

Не съм си помисляла, че в представите ми за редно ще е късно вечерта японци и японки на различни възрасти да се разхождат в коридорите на хотела по пижама (във всичките 5 хотела, в които отседнах, гостът получава прилежно сгъната пижама!). Не след дълго разбрах причината.

Вечерният душ често е заменен с „онсен“-а на хотела, от който съвсем естествено по пижама се прибирате в стаята си да си легнете. Това е традиционна японска баня в хотелите и в сгради, които са обществено достъпни, с мъжко и с дамско отделение.

Любопитството ми, породено първоначално от разхождащите се по пижами в хотела, отведе и мен в „онсен“-а. Това беше неголям басейн с няколко японки, блажено потопени в много горещата вода. Низ от ниски умивалници (подобно на тези в детска градина) с прилежащи огледала, комплекти от душ-гел и шампоан, и ниски столчета с малки легенчета, поставени внимателно върху тях - наобратно, за да съхнат.

Някои от вас може би преди няколко десетилетия са посещавали обществена баня в България. Нещо подобно е, но не съвсем. Аз съм била, но в тази ситуация на мен не ми беше съвсем ясно какъв е редът. Цари тишина, чува се само равномерното търкане с тривки и плискане с вода, наточена в легенчета.

И въпреки, че бях изчела указанията на входа, ми трябваше малко време да се ориентирам. Сядате си на столчето, насапунисвате се старателно, изплаквате внимателно, без да пръскате към останалите, после още няколко пъти същото. И чак тогава, вече старателно почистени, имате право тихичко да влезете в басейна. Киснете се. А след това, за да запазите минералите по кожата си (ако водата е минерална), кърпа и направо скачате в пижамата – готови за „лека нощ“. Без душ след басейна.

Все пак всички, които са били в него, преди това са се хигиенизирали. А какъв е смисълът? Лична хигиена, отпускане, спазване на традиция или просто навик, придобит в семейството, а дори и социализиране.

Сам-самотен

Давам си сметка, че, когато разказвам на някого за жеста на японците леко да се покланят при поздрав и за благодарност, трябва да добавям нещо изключително важно. Това не е някакъв вид поклонничеството към чужденец, висшестоящ или клиент. Това е обичайната форма на уважение, която обаче стриктно се спазва.

Служителят на реда на метростанцията се покланя на водача на метрото в момента, в който мотрисата навлиза на перона. След проверката на билетите във вагон с десетки пасажери кондукторът се обръща с лице и прави обичайния реверанс към целия вагон. Минувачът, с който се разминавате на пътя, се покланя. Пиколото пред хотела дълго прави същото след таксито, което е качило младо японско семейство.

Разбира се, всичко това е резултат и на традициите - преди да влезе в битка самураят леко се накланя напред. От уважение към противника си, но и за да покаже, че няма скрито оръжие, прикрепено на гърба му. Отношенията са изтъкани от правила, които помагат на японците да живеят съвместно. Но и в ролята си на турист виждате: японците са заедно, но нерядко са и сами.

Сами пред игралния автомат в залата, пълна със стотици като тях. В суши ресторанта. В изобилието от секс-шопове с изобилие от атрибути и кукли с цел самодостатъчност. Сами и самотни.

Видях и веселие и наздравици - шумни (според местните разбирания) компании на по бира след края на работното време. Видях и хората, които в една от най-известните дискотеки в Токио танцуват под ритъма на електронна музика, насърчавани от аниматори, облечени като маймуни.

Към жените-посетителки отношението е по-различно –-явно поради дисбаланса в съотношението между половете. Има по-ниска входна такса, специални сепарета или просто дивани, запазени само за дами. Напускате клуба след полунощ и – о, небеса – на тротоара пред входа вече е мръсно – нечистотии и боклуци, типични за мегаполис.

Но от другата страна на улицата вече действа екип за почистване – в реда на нещата е за реда да се работи и да се следи и денем, и нощем.

Длъжностни характеристики по японски

Регулировчик на вход и изход на строителна площадка; оператор с цел съдействие за работа с автомат за плащане в час пик; хигиенист с фокус парапети на ескалатор; служител на реда, който просто следи за реда насред тротоара; уредник в музея с табелка с указания на английски в ръка, който пресича пътя ти, за да ти напомни за правилата – дейности, без които ние някак оцеляваме, но всъщност са изпълнени със смисъл.

Японците влагат смисъл във всяко занимание. В "Страната на изгряващото слънце" не съществува неквалифициран или срамен труд. Всичко трябва да се върши по най-добрия възможен начин.

Но се стига и до патови ситуации: всеки е строго специализиран и стриктно следва длъжностната си характеристика – въпрос, различен от установеното често води до ступор.

И за да не съм голословна - един пример: при технически проблем с неправомерно трикратно начисляване на входна такса през кредитната ми карта служителката не успя да намери решение, мениджърката ѝ – също. И въпреки че казусът бе технически, не по тяхна персонална вина, попаднахме в безизходица, в която персоналът просто не знаеше как или не можеше, или не смееше да предприеме стъпки за разрешаването му.

В техните очи (образно казано) се изписа „Error“. Дори след рестартирането стигнахме до същата „грешка“. Обяснявам си го със строгата йерархия, стремежа към перфекционизъм в това, което можете, а не в това, което не можете, и страха от провал, ако излезете извън установената норма.

Баланс на крайностите

Едни и същи характеристики - стремежът към перфекционизъм, спазването на строгата йерархия и стриктното разпределение, в различни ситуации пречат или помагат. Едно обаче е сигурно - по някакъв начин в комбинация тези противоположности карат този свят да върви напред на цената на дълбоките обществени проблеми, скрити под лустрото.

Влакът-стрела се движи с невероятните 285 км/ч, магистралите се преплитат в сложни многоетажни съоръжения, а в очакване на Световното изложение през идната година в залива на Осака за пореден път се изграждат изкуствени острови.

Възхищавате се на тези мащаби и изведнъж попадате в кафене, в което гушкате и си играете с малки прасенца. Има го и във вариант с други животни – сови например. И, ако аз попаднах там случайно, като турист, който иска да види всичко, тези мини-ферми се посещават и от местни, на които им липсва контакт – физически и социален.

Там обаче не общуват толкова с други като тях, а с представителите на фауната. И това нямаше да е проблем, ако социалната (само-)изолация не бе факт.

Мини-прасенца, мини-ферма, умилителни момичета в ученически униформи, които се превръщат в обекти на желанието, автоматичните съобщения в обществения транспорт, записани с глас като на дете - като че ли японецът търси начин да възприема света през „умалителната му форма“.

За този културен феномен си има име - „кауай“: миловидност, инфантилност, невинност, които се преплитат в изкуството, начина на живот, личните предпочитания. Това може би е някакъв път към постигане на душевен уют, но без да навлизате в чуждо лично пространство, начин за спазване на реда, при който „по японски“ със сигурност няма да нараните, да нагрубите другия, да му създадете дискомфорт.

Няма как без Котоошу

Котоошу, художествена гимнастика, кисело мляко, розово масло - това май са нещата, с които ние мислим, че японците свързват България. В интерес на истината в контакта с местните хора рядко имах чувството, че действително успяват да локализират географски страната ни или да я асоциират с нещо.

По-скоро се усмихват и издават възглас на възхита от любезност или страх да не би да се изложат, че не знаят къде сме, или да не ни обидят. И това не е задължително лошо. А и може просто да не сме се разбрали на английски.

Оказа се обаче, че има пряка връзка между прочулия се майстор на сумото Калоян Махлянов-Котоошу и киселото мляко. Треньорът на сумистите от школата, която посетих, разказва, че нашата гордост - великият Котоошу, е рекламирал допреди години кисело мляко, произведено „по български“.

Треньорът - едновременно основател и собственик на клуба, е бивш сумист, който е добил правото да отвори школа на база на успехите, постигнати в състезателната му кариера. По време на тренировката думата му се възприема като закон от момчетата. Разбират го и без думи. Всъщност те съвсем не са момчета - в сумото няма възрастови ограничения, нито категории според теглото: мъжете в клуба са между 19- и 42-годишни и всички заедно се подготвят за състезание на следващия ден.

Към всеки ритуал и сегмент от заниманията си подхождат с внимание: от подготвянето на типичния кок със специфичните помади и иглата, която придържа косата, до старанието, с което изпълняват упражненията, например – шпагат. Да, сумистите изпълняват шпагат като част от стречинга, и то – дамски.

И в този на пръв поглед абсурден елемент има стремеж за перфекционизъм. По време на тренировката в лагера цари дисциплина - в разстилането на сместа от пясък, пръст и сол (символ на чистотата) върху терена – сумисткото „дохьо“, в реда на упражненията и последователността от отделните физически предизвикателства и единоборствата, до премитането на пода и подготовката му за следващия ден.

Битката с противника стартира с поклон и отворени длани – „уважавам те, не крия оръжие, влизам честно в боя“. И завършва без израз на радост от победителя, в знак на уважение към загубилия. В сумо-срещите, ако покажеш радост от победата, те дисквалифицират.

Разбира се, всеки иска да е победител. От моя гледна точка победата е някакъв егоистичен прочит на съвършенството, успешно да си свършите работата и да изпитате удовлетворение от това.

В Япония се вижда, че съвършенството е в полза на обществото: изящна градина в центъра на Токио, работник подкастря игличките на пинията една по една. Прави го спокойно, поне привидно, в мир със себе си. И ако оставим настрана чисто обективната полза за парка, докато наблюдавате, се заразявате с емоционален покой.

Да се върнем в сумо-клуба. Треньорът разказва, че бойците с най-висок ранг получават специален церемониален колан - т. нар. „кешо-маваши“. Понякога поясът на великия шампион „йокозуна“ се поставя в някои храмове като реликва - признание за това, че човек, постигнал нещо толкова голямо, няма как да не е божествен.

На изпроводяк собственикът на школата ми подарява японска бира в кен, да пробвам. И ми казва с усмивка: „Всички не-спортисти са алкохолици“.

И за финал

Бурни овации, 2000 души са на крака и аплодират японски диригент, който отбелязва 60 години на сцена с концерт в Suntory Hall - залата на Токийската филхармония.

Преди години Херберт фон Караян нарича залата „ювелирна кутия от звук“ заради съвършената акустика. Във вълните от ръкопляскания се чувствате част от съвършенството. И после тихо, в низ си тръгвате.

Ако за момент се абстрахирате от красотата на фоайето, от изяществото на кимоната и финеса на официалните рокли на дамите, ще си помислите, че пазите ред в опашката за качване на метрото. Същото е: навик.

Няколко часа преди концерта на площада пред филхармонията, наречен на великия австрийски диригент, имаше неделен фермерски пазар и щандове за приготвяне и продажба на храна. Сега няма и следа. Спокойно е, всичко е в реда на нещата.