Зад кадър с Деница Кацарска: Как се намират перфектните локации за филми

Да намериш перфектното място за снимки не е просто романтична разходка из града – това е професия, която изисква въображение, сериозна доза организация, любопитство, упоритост, но най-вече способността да виждаш потенциал там, където другите не го. Деница Кацарска е един от опитните „ловци на снимачни площадки“ в България.

Разговаряме с нея за това какво точно представлява работата ѝ, как са открити едни от най-запомнящите се филмови локации у нас, кои са предизвикателствата пред жените в киното и най-вече какво превръща една случайна уличка или сграда в съвършена сцена за разказване на истории.

Мария Кръстанова: Как се представяш на хората, които срещаш за първи път?

Деница Кацарска: Представям се и казвам директно, че работя в киното. Стремя се в обясненията да съм кратка и ясна и да им запаля интереса. В началото, още когато нямах базата данни и контакти, често звъннях по вратите и ми отваряха напълно непознати хора. Те бяха доста изненадани - обикновено очакват брокери или промоутъри, които да им вземат парите. Моята оферта е да се потопят в магията на киното в техния дом или помещение, като им се плаща наем. Веднъж ми се случи симпатичен дядо да ми каже “хайде, да не останеш без работа, ще ти помогна”. В повечето случай, когато видят добро отношение, откликват.

При друг случай човек ми сподели, че още като чул гласа ми по телефона, се съгласил. Имал дъщеря, която работи в кол център и му е споделяла, че хората не я изслушват и не успява да предложи нужната информация и оферта. В името на дъщеря си той решил да ме изслуша и съответно да приеме.

Ти си “ловец на снимачни площадки”. В какво се изразява работата ти в България?

Позицията ми се води “организатор на снимачни терени” или на английски, което е по-популярно и познато – Location manager. Организирам локациите, вадя разрешителни, сключвам договорите и осигурявам на снимачния екип безпроблемен терен - къде да паркират, къде да се гримират, къде да ходят до тоалетна или къде е самият терен. Тъй като снимачният екип понякога се състои от няколко камиона и автобуси, винаги, когато търся локация, трябва да предвидя в района и място за паркиране. Случвало ми се е една реклама да я правят 150 души снимачен екип с 10 камиона. Всеки проект е различен и съответно организацията е различна.

Накратко, моята работа е повече организационна, отколкото креативна. Улеснявам работата на сценографа и режисьора, като им давам избор на локации. Аз предлагам идеи за места и в случаи, че ги одобрят, започвам организацията на терена.

Нужно е и да знам какъв е бюджетът на проекта, за дa не се случи така, че да предложа перфектното място и да не можем да си позволим наема.

Как тръгна по този път? Била ли си свързана с киното по някакъв начин?

Киното ме намери. Завърших детска педагогика, но не я практикувам. Имам намален слух и ми се е случвало да не успявам да контролирам конкректни ситуации между деца, понеже не съм чула нещо. Чета по устни и често недочувам много неща. Но децата хич не обичат да повтарят.

Впоследствие у мен се появи страх, че няма да се справя, а децата са огромна отговорност. Особено като са до 30 в клас. И така, не станах учителка. В този момент по-голямата ми сестра - Елица Кацарска, която е продуцент, видя потенциал в моята страст към фотографията. Предложи ми работа при нея - да снимам красиви места в София и България. Използваше моите снимки за презентации към чуждестранни продуценски къщи, които искаше да убеди да снимат в България.

Снимковият материал много помага да се привлече внимание на клиент, режисьор, оператор - например чуждестранни оператори да правят български реклами, за да разнообразят картината тук. В днешно време вече цели огромни световни компании като "Кока Кола", "Макдоналдс", "Нетфликс" снимат в България.

И така, аз тръгнах по този път, който впоследствие осъзнах, че ме зарежда.

Добре “утъпкан” ли е пътят на “ловеца на рекламни площадки” в България? Хората знаят ли какво представлява тази професия?

Това не се учи никъде в българската образователна система. Няма специалност в специализираните училища за филмово производство, която да обърне внимание на моята позиция. Хората, които не са в киносредите, не знаят и се изненадват, когато чуят историята ми. Вдъхновяващо е за тях. Те виждат картинката на екрана, но не знаят как е създадена. Създаването е свързано не само с намирането на локацията. Има много други фактори, които са изключителни важни - като наем на техника; оператор, който отговаря за фокуса на картината, за да е гледаемо, а не размазано; звукар, който отговаря да се разбират и чуват добре репликите; стилист, който облича актьорите, за да изглеждат добре на екран и много други позиции. Успехът е във взаимната работа с целия екип. Отбор сме.

Какво е перфектното място за един “ловец на рекламни площадки”? И всъщност ти как започваш да търсиш места за снимки? Имаш конкретни указания ли?

Ако е филм, ми дават първо сценария. Аз го прочитам и спрямо него си представям какви трябва да бъдат местата. Срещам се лично с режисьора и сценографа, които ми разказват тяхната концепция и визия. Спрямо техните желания и сценария, аз започвам подбора и търсенето на локации. Затова съм известна и с израза "ловец на снимачни площадки". Да вземем следния пример: момиче влиза в кухня със скандинавски стил, където поглежда през прозореца и вижда, че баща ѝ се прибира и паркира готина кола. Моята роля е да предложа апартамент на нисък етаж с паркинг отпред, без много растителност, а не на петия етаж (например), защото няма видимост от толкова високо.

Предимно въображение ли се изисква, за да упражняваш тази работа?

Понякога от прекалено много информация не се сещам за най-очевидното място - както когато си търсиш ключа, а той е пред очите ти. Но да, изисква се въображение, но също и любопитство, гъвкавост и креативност. Креативността помага, ако имаш затруднение с дадена локация - търсиш друго решение. Виждам кое къде може да стане. Съхранявам всички хрумки и локации в един харддиск и когато имам нужда, ги преглеждам. Имам си виртуален мозък.

Колко са местата в този харддиск?

Сумарно - малко над 2 терабайта. Като преоткрия ново място, снимам и слагам във “виртуалния мозък”. Така натрупвам база данни. Рядко трия. В един случай собствениците на къща, която бях снимала преди време, си бяха направили ремонт. Помолиха ме да им споделя снимки на предишния им интериор за спомен. Често виждам как едно място се променя след време. Мога да направя колаж на преди и след.

Помниш ли повечето места и хора, които срещаш? Има ли място, което ти е въздействало, или среща с човек, която няма да забравиш?

Поради многото информация, която получвам, започвам да не помня всичко. С много хора се поздравявам на улицата, знам, че ги познавам, но си спомням кои са едва когато ги срещна на конкретната локация. Сещам се за една история. Трябваше да намеря къща с френски прозорци. Започнах да търся в интернет, защото си бях изчерпала контактите. И намерих снимка с френски прозорец в едно Airbnb. Свързах се, те ми казаха, че са в ремонт, но аз не се отказах, тъй като съм доста упорита. Помолих все пак да видя мястото. Беше зима. За да стигна дотам, трябваше да мина по снежен път, който не беше пригоден за кола. Вървях пеша малко. Стигнах до мястото и видях две къщи на един склон.

Посрещна ме жена на име Мая, която караше ски по склона с 2 дечица. Учише ги да завиват. Правеха два завоя и се катереха наобратно. Къщата наистина беше ремонтна площадка, но при завършването успяхме да заснемем няколко реклами там. Най-интересният проект беше като снимахме социален клип как се пече агнешко в двора им. След снимките направихме парти и изядохме агнешкото месо.

С Мая обаче се заговорихме и впоследствие си станахме много близки. Оказа се, че имаме и общи познати.

Отзивчив ли е българинът да отвори вратите на дома си за снимки?

Хората, които са извън града, в селата, са много по-отзивчиви, помагащи, интересно им. Хората в града, покрай стреса и забързаното ежедневие, са по-затворени. Не обичат да излизат от зоната на комфорт. Като чуят за какво става дума, казват: “Моля ви, не ме занимавайте, нямам време”.

Когато изляза извън София, ми е много по-лесно. Работих по един от филмите на Камен Колев в Бургас, самият той е бургазлия. И още преди да изрека фамилията му докрай, хората ме прекъсваха и даваха разрешение за снимки.

Снимахме един друг проект на границата с Гърция, по време на който помня, че баби идваха, гледаха как снимаме и ни обсъждаха. Носеха ни баница, домашен мед и мляко, за да ни хранят. Беше им любопитно.

Какво е наблюдението ти? Тази професия предимно от мъже ли се изпълнява в България или напротив?

В киноиндустрията има предимно мъже, особено режисьори, но, разбира се, има и жени. Конкретно моята длъжност се изпълнява от жени също. Дали защото повече наблягаме на детайлите, или защото имаме повече финес, но локайшън мениджърите сме 50/50 като съотношение. Но определено трябва да си “мъжко момиче”, за да понесеш всичките ситуации и стрес.

Според теб на какво се дължи тази разлика в баланса на половете - да вземем за пример режисьорската професия? Самите жени не я предпочитат или друг фактор?

Не мога да отговоря точно защо има предимно мъже режисьори. Обяснявам този факт с историческите стереотипи в едно общество и тяхната трансформация с времето. Жените са изправени пред социалното разбиране за грижата за семейството и уюта на дома. Но има невероятни талантливи жени режисьори. Живо доказателство е Неда Морфова.

Работата в киното е много тежка, стресова, хаотична, непредвидима и е по 12-14 часа. Не е нещо от 9 ч. до 17ч. на едно място и не дава възможност да планираш почивките спрямо празниците. Психически и практически, все едно си женен за работата. Голямо предизвикателство е да успееш да балансираш кариерата с личния живот.

Забелязах, че има много повече жени продуценти, отколкото мъже в рекламния бизнес. Много се рискува в тази професия и се изисква много предпазливост, прецизност и анализиране в детайли. Това са предимно черти за женската същност.

От колко време правиш това?

Към 20 години. Самостоятелно като вадене на разрешително и организиране на цял екип - от около 7. Тръгнах от най-ниското стъпало.

Правила съм много грешки преди, по-малко сега, но те са, за да се изградиш към нещо по-добро.

Има ли дискриминация на пазара на труда в България?

Аз мога да говоря само за киното. Няма дискриминация, защото в тази сфера се оценява предимно талантът.

В работата на организатора има много мъжка енергия заради динамиката, стреса, постоянното надграждане и доказване. Играе се играта на джунглата. Постоянно трябва да си нащрек и внимателен. В киното създателят (режисьор, сценограф и оператор) има много свобода на изразяване и възможности за демонстриране на талант - стига да има зад гърба си и стабилен екип от добри организатори.

Работата ме учи да съм силна жена, да взимам решения и да поемам отговорности. Често с жените колежки си споделяме след работен ден или проект - "Прибирам се вкъщи да се почувствам жена".

Какво би казала на младите ни читатели, които сега четат историята ти?

Дерзайте, обичайте се, бъдете силни в желанията, които имате. Вече няма само мъжка и женска работа. Няма срамна работа. Като ви е интересна една работа, вършете я и се развивайте. Само така ще се превърнете в личността, която искате да бъдете.