В партньорство с
International School Uwekind е основано през 1997 година. Философията на училището е, че образованието може да бъде съвременно, модерно и да съхранява любовта към ученето за цял живот.
2020 се оказа предизвикателство за всички ни, особено за образователена система. Със Зарина Филева и Юлия Пчеларова, oснователки на "Увекинд" говорим за образование, дистанционно обучение и за това къде сме ние на голямата световна карта на знанието.
Сибина Григорова: Ако можехте да промените едно нещо в образователната система, какво би било то?
Юлия Пчеларова: Да се даде по-голяма автономия на училищата и на учителите. Голямата карантина от март до юни показа, че тези, които могат и знаят, се справят. Разбира се, онези, които не могат, не бива да бъдат обвинявани, а трябва да бъдат обучени. Ние в това отношение не спираме да обучаваме учителите в "Увекинд" - още от 2014 г. работим с платформата на Google за образование, а от 2019 г. всичките ни гимназиални учители са сертифицирани Google Educators Level 1.
Зарина Филева: И тази по-голяма свобода да не е само за частните училища. Според мен, ако се даде автономност на училищата, има достатъчно кадърни хора, които ще се възползват от това, защото в момента ние имаме някакви вратички, докато държавните училища нямат никакви.
Юлия: Мисля, че точно в тази ситуация в крайна сметка учителите и училищата доказаха на какво са способни — вие сами видяхте как през пролетта учителите се организираха и направиха възможно дистанционното обучение. То реално се случи - къде по-добре, къде по-зле, за което смятам, че всеки български учител заслужава адмирации.
Сибина: Това означава ли, че сме по-гъвкави от други страни, като Германия, където при първия lockdwon дори не направиха опит за дистанционно образование?
Юлия: Не смятам, че сме по-гъвкави на системно ниво. Просто българските учители сме много отговорни, милеем за професията, за учениците, за нас това наистина е призвание. Колегите показаха, че са готови на всичко и ако това доверие им се гласува, те ще го направят. Няма нужда да им се спускат всички тези заповеди, справки, цялата тази бумащина.
Зарина: Бумащината е нещо страшно. Това са всеки ден по 20 имейла, които са назовани „Важно!!!“ с червени букви и много удивителни знаци, от някой, който седи зад бюро, не е виждал деца в живота си, но праща наред заповеди и размахва назидателно чиновнически пръст. Учителите в държавната система, с цялото пренебрежение на обществото към тях, освен че отглеждат тези деца, водят непрестанна битка с родителите и всъщност пишат денонощно – попълват дневници, пращат справки, които са “за вчера” и какво ли още не.
Юлия: Административната тежест е наистина огромна, а може с лекота да бъде спестена, ако се използват съвременните технологии, които имат именно тази цел — да направят живота на всички по-лесен.
Сибина: Разбирам. Казвате „битка с родителите”, на вас налага ли ви също да я водите?
Зарина: В това отношение ние сме привилегировани, защото при нас са хора, които наистина знаят защо са тук. Голяма част от тях идват с убеждението, че това е правилното място за децата им и ни се доверят да правим това, което знаят, че умеем.
Сибина: Къде виждате големите проблеми в българското образование?
Зарина: Те проблемите се крият онези три букви - МОН (смеят се).
Юлия: Много е трудно да си различен. Много е трудно да правиш нещата, които искаш да правиш, и те да са легални. Наистина е много трудно от гледна точка на програми, на внедряване на нови неща. На моменти се изисква истинска еквилибристика от страна на нас и екипа ни. Намаляване на бройките часове, за да излизат, да не си в разрез с наредбите… Това просто е… много, ама много трудно. Но все пак успяваме.
Сибина: Чисто законодателно за тези 23 години, в които съществува "Увекинд", какво добро се случи?
Юлия: Трябва да признаем, че доста неща се промениха, най-вече чрез Закона за предучилищното и училищното образование. Той позволи иновативните паралелки и иновативното обучение, което допусна някои промени да могат да бъдат внедрени по-лесно. В същото време процедурите са тромави, а бумащината, както казахме, излишно много.
Зарина: Да, освен това идеята за иновативните училища все още не е достатъчно добре разработена. Проблемът е, че през това можеше да се случи, а не се случва, глобалната реформа.
Сибина: А защо не се случва?
Зарина: Страхуват се.
Сибина: От какво?
Зарина: Мисля, че обществото все още не е готово. И понеже през последните години, по мое мнение, правителството се опитва да угоди на всички, дори и да поискат да направят нещо различно и модерно, в момента, в който някаква група хора се противопостави, нещата много бързо приключват. И реално нищо не се случва и стоим на едно и също място.
Юлия: Нека си го признаем — отношението на нашето общество към образованието е консервативно. Този консерватизъм, разбира се, има и някои добри страни, но реално една реформа много трудно може да се случи. Хората във Facebook си мечтаят за финландско образование, но според мен никой не може да си представи какво точно означава това и колко би било различно от старите образователни навици на учителите и родителите.
Сибина: Имам много приятелки, чиито деца учат тук. Всички те казват, че децата се чувстват много добре. Как се адаптират новите деца, тези които идват в 9. или 10. клас, например, има ли риск те да се чувстват аутсайдеро?
Зарина Филева: Децата сами претопяват новите, в добрия смисъл на думата. Разбира се, има разлика между учениците, които са тук от дълго време и тези, които са дошли наскоро. Колкото по-късно са дошли новите, толкова по-голяма е разликата. Много зависи дали ще си паснат като характери. Понякога се получава, друг път – не.
Юлия Пчеларова: Разликата е в това, че тук сме като семейство и всички се познават. Ние познаваме всяко едно от нашите деца. Това е нещо, с което новодошлите не са свикнали. Те идват от една съвсем различна система, тази на държавното образование най-често, където те са, в някакъв смисъл, скрити, плуват в една анонимност и затова за тях е абсолютно неразбираемо как могат да бъдат поздравявани по име, да знаем кой е брат му, коя е сестра му. В началото това малко ги плаши, защото при нас не можеш да седнеш на задния чин и просто да се скриеш – трябва да си активен, да участваш. За тях това е най-трудното.
Сибина: Когато говорихме с Алена Вергова (вижте интервюто ѝ в линка долу), тя каза „Най-трудното беше да говоря, не бях научена да говоря в училище, беше ме страх да си отворя устата, но след това този проблем много бързо се реши“.
Училище без чипс в лавката и без кошчета за боклук по стаите
Зарина: Това, което според мен е най-различно за нашите деца е, че от много малки те нямат никакво притеснение да общуват с възрастни хора. За тях възрастният човек е равен. И мисля, че това прави разликата, защото им дава самочувствие.
Сибина: Носят се легенди за вашите лагери ...
Зарина: Юлия винаги се шегува с мен, че всъщност моята мечта беше да се занимавам с туризъм. И така си я реализирам (смее се). Истината е, че извън училище човек опознава децата по съвсем различен начин - те се сближават много помежду си, ние също с тях - и в същото време преживяваме страхотни неща.
И сега, като се връщат, вече завършили, си говорим какви игри сме играли във втори клас например, къде сме ходили, как сме танцували заедно с тях… То си е традиция. Когато започнахме, бяха малки деца и всичко беше много мъничко, много семейно. Сега вече е доста по-голямо, но се опитваме да опазим тези ценности. Лагерите са много хубаво нещо за всички ни и се надяваме до най-много година отново да можем да ги организираме.
Сибина: Явно поддържате връзка със завършилите ученици. Как осъществявате контакт с тях? Те ли ви търсят?
Зарина: Те идват и не могат да си тръгнат (смеят се). Всеки път, когато се върнат по празници или през лятото, задължително се виждаме.
Юлия: Вече имаме и коледна традиция — на 18-ти декември от 18 часа е нашата алумни среща, на която каним всички завършили гимназията ни.
Сибина: Как преценявате колко големи да са класовете?
Зарина: По 20 човека могат да бъдат в горната сграда в "Княжево", тъй като там стаите са по-големи, а тук (бел. р. в гимназията зад хотел "Родина") го правим според стаите. Но по принцип гледаме да са минимум 16 души, защото това е хубава, социална среда. Ако са по-малко, става малко по-тежко.
Сибина: Казвате, че сте „зелено училище“. Какво означава, обаче, това?
Зарина: Ние винаги сме се старали да е така. Сега, тук в гимназията, сме в градска среда, но сградата в "Княжево", където е началното ни училище, е буквално в гората.
Юлия: Опитваме се да учим децата кое е екологично, кое е хубаво за природата и за нас, да пазят това, което имаме. Имаме два кошера, които произвеждат мед с марката “Увекинд”, и за които се грижат децата. Всяка година особено важен момент е ваденето на меда, като нашият главен пчелар и учител по немски Костадин Соколов, когото децата наричат Коцето, докарва на място тук центрофугата и показва в най-дребни детайли как се случва този процес.
Сибина: Какво е важно за родителите, когато избират "Увекинд" за детето си?
Юлия: Може би на първо място са ценностите, които изповядваме, те предопределят и средата. Освен това за родителите е много важно и качеството на образованието. Те не ни дават децата си само за отглеждане, а за да ги научим на важните за живота неща.
Сибина: Как работят международните дипломи? Как стигнахте и до тях?
Юлия: Ние започнахме традиционно като немска детска градина. Това дълги години беше нашият фокус и донякъде все още е, но с времето, когато децата достигнаха гимназиалния етап, разбрахме, че трябва да им дадем и нещо по-различно, освен българската диплома. И понеже германската държава не ни предложи нещо, от което да можем да се възползваме, а и с тях се работи по-трудно, се обърнахме към International Baccalaureate Organisation (ibo.org) и предлаганата от тях методика на обучение, разучихме я подробно и я внедрихме първо в средната ни степен.
Определено е вълнуващо да се види на сайта на IB, че към момента вече 10 години ние сме единственото българско училище, което предлага Middle Years програмата за децата от 6. до 10. клас.
Зарина: Реално най-трудно се обучават деца на 11-16-годишна възраст. За тази група нашите национални програми са много тежки и често са доста безинтересни за учениците. В предметите, които продължават от мнозина да се наричат „разказвателни“, всъщност няма нищо за разказване! И така ние се насочихме към тази възрастова група с така наречената Middle Years Programme, което е учебна рамка, в която може да се сложи всяка национална програма.
Предметите са разделени на "юнити", т.е. тематични раздели, които са планирани до най-дребния детайл далеч преди началото на учебната година от всички учители в съответния випуск. Така добре е напаснат всеки unit, че учениците могат да учат едновременно в рамките на около месец- месец и половина една и съща тема по езиците, по история, по география, по химия, по физика и дори по математика. И всичко това се случва по напълно различни методи на преподаване и начин за оценяване. Защото ученето трябва да има някаква по-значима цел, а не само оценка от 2 до 6. Когато имаш, например, юнит от 6 седмици, децата предварително знаят какво ще постигнат накрая, върху какво ще бъдат изпитвани и по какви критерии ще бъдат оценени.
Това създава в тях едно много ясно чувство за справедливост и за правилна преценка на собствените умения - защото ние сме много склонни да не се оценяваме правилно. Когато се подходи през няколко различни елемента, човек може да бъде добре оценен, дори да е слаб по даден предмет, тъй като все пак има някакви умения.
Сибина: А как се изучават езиците? Какво учат децата на английски и на немски?
Юлия: Засега немският ни е първи език, още от детската градина. Английски въвеждаме в трети клас с малко часове, по два. В четвърти клас стават три и малко по малко ги изравняваме. Учениците си използват чуждите езици по време на учебния процес. В по-горните класове по английски се дискутират значими обществени теми, а вече в 11. и 12. клас голяма част от предметите са си на английски.
С немски могат спокойно да отидат да учат в Германия или Австрия, след който и да е клас, който завършат, независимо дали е четвърти или седми, например, или пък в университет.
Зарина: Да, трябва им известен период на адаптация, но като цяло се справят страхотно.
Сибина: Вие се занимавате с езици, откакто сте били ученици, забелязвате ли някаква разлика в начина, по който се учат езиците сега в сравнение с предишното поколение?
Юлия: О, да. Не е както едно време с тетрадката-речник. Вече има много модерни приложения и електронни речници, които могат да се използват. Освен това ние и двете преподаваме на малките и с тях знаем, че трябва да сме модерни, защото иначе няма да ни приемат сериозно.
Сибина: Значи вече няма тетрадка-речник?
Зарина: По принцип тетрадката-речник не води до нищо. Понякога я въвеждаме за успокоение и утеха на родителите, защото много години водихме битка срещу тетрадката-речник и сега вече сме се предали. Аз не мога повече. Искат тетрадка-речник – нека да има тетрадка-речник (смее се).
Сибина: По-рано споменахте скандинавските модели. Защо в България съществува едва ли не култ към този тип образование?
Зарина: Не само в България, навсякъде е така.
Сибина: И как си го обяснявате?
Юлия: Обяснявам си го с това, че тук хората са много фиксирани върху самото учебно съдържание. Няма никаква гъвкавост. Не знам дали следите, но във Facebook някой периодично се възмущава, че искали да премахнат еди-кое си учебно произведение. Никой не иска да ги маха тези произведения, просто е нужен друг поглед върху начина, по който се изучава литературата от децата.
Според мен трябва се гласува доверие на учителите. Дава им се рамката на учебната програма и те вече, бидейки обучени и отговорни хора, могат да преценят самото учебно съдържание, спрямо класа, контекста и обстановката, кое произведение на въпросния автор може да се вземе.
Зарина: По принцип в системата на Международния бакалореат (International Baccalaureate) е така – тази година трябва да сте взели определено количество поезия, определено количество разкази и романи, трябва да има и детска литература. Материалът е разделен на теми и ти, като преподавател, можеш да напълниш тази програма с произведения, които считаш, че са подходящи за този клас. И при цялата тази световна литература, с която в момента разполагаме, защо трябва да учим няколко български класици по много пъти в различните класове? Казвам го с цялото си уважение към българските класици, но и с ясната мисъл, че има и други достойни български автори, някои от които дори, представете си, са живи. (смее се) Финландското образование звучи много романтично – отворени пространства, без класни стаи…
Юлия: Но хората у нас масово категорично не са готови за това, тъй като би означавало да сблъскат своя 20-ти век с 21-вия век на децата си.
Сибина: Вие двете откъде се учите? Предполагам, че отнякъде се осведомявате за най-новите тенденции в образованието?
Юлия: Международният бакалореат (Intenational Baccalaureate) е най-доброто, което съществува в момента на световно ниво като ноу-хау в образованието. Постоянно участваме в обучения и семинари, които са много приятни и много се зареждаме от тях. Последният беше през февруари в Солун и когато отидеш там, запознаеш се с хора от цял свят и видиш, че те също имат подобни проблеми, които решават по някакъв различен начин, това отваря много нови хоризонти пред теб. Освен това те организират ежегодна глобална конференция, където ходят изключителни хора от ранга на Кен Робинсън и организират лекции. На тази конференция понякога ми се доплаква, защото осъзнавам, че в някои отношения българското образование е още в 19-ти век, сравнено с тези наистина страхотни практики..
Зарина: Ние самите четем много, “Kindle”-ът ми е пълен с литература и методики и се опитваме по някакъв начин да пренесем тези неща и у нас през Увекинд и примера, който даваме.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
