Защо не спирам да пиша за 7 октомври

София Коен е член на дипломатическия корпус на Световния еврейски конгрес и дългогодишен председател на Религиозната общност на евреите в България.

По професия експерт по маркетинг и комуникации, тя е един от гласовете в интернет, които от години говорят по темата за взаимоотношенията между различните групи в обществото. От 7 октомври насам профилите ѝ в социалните мрежи са място на откровение и споделяне на болката от случващото се в Израел, Близкия изток като цяло и света.

Текстът е перспектива към войната от първо лице, затова и не отразява други гледни точки към конфликта, които имат по-критично отношение към политиката на израелското правителство.

7 октомври беляза живота ми. Усещането, че нищо никога вече няма да бъде същото, ме държи за гърлото вече една година и ми пречи да дишам нормално.

Мисля, че на 15 милиона евреи не им достига въздуха през тези 12 месеца.

На този ден, преди година, гледахме на живо кадрите от масовото клане на над 1200 души, а в следващите седмици и месеци се изясняваха все повече подробности за извършените зверства - изнасилванията, разчленяването на телата, изгарянето на живи хора, отвлечените 250, сред които жени, деца, бебета, млади момичета и момчета, възрастни мъже и жени. Разбрахме, че действията са били инструктирани да целят максимална жестокост, че терористите са били дрогирани, за да могат да ги извършат.

Осъзнахме, че камерите са служели, за да тероризират с кадрите едновременно всички евреи в Израел и по света, а и всеки по-чувствителен човек. За всичко това получихме доказателства от инструктажите, които терористите носеха в дрехите си, пакетчетата с таблетки с наркотик, а по-късно в тунелите в Газа, бяха открити и документите с плановете.

Малко се говори за въздействието на видеата от боди-камерите на терористите. Те се намират лесно и сега в Телеграм каналите. В Израел например, децата играят зловеща игра - кой е гледал нещо по-ужасно от другия. Психолозите предупреждават, че гледането, нанася дълбока травма и причинява депресия и агресивност. Но видеата са си все там.

През тази година много приятели ми казваха, че прекалявам, че пиша твърде много и че съм загубила себе си и преценката си за нещата. Не споря. Може би имат право. Но не спирам.

Живея с чувство за вина. С чувството, че нямам право да спра. Ако спра, жертвите ще бъдат забравени, заложниците – изоставени, а ислямистката пропаганда ще ни погребе завинаги под купищата неверни факти. Аз съм тук, жива съм, децата ми са при мен, а на 7 октомври майки бяха завързани, за да гледат как измъчват децата им, баби бяха гледали как изнасилват внучките им, а бащи, обляни в кръв, обясняваха на децата си защо братчето им няма да се събуди повече. Не спях или сънувах кошмари в продължение на месеци. Развих параноя, привиждаха ми се неща и за първи път през живота си разбрах какво е паник атака. Но моите проблеми са нищо на фона на това, което преживяваха семействата на жертвите, на заложниците, хората из цял Израел, подложени на ежедневни атаки с ракети от Газа и от Хизбула в Ливан.

Към днешна дата в Газа все още има 101 заложници, някои на възрастта на децата ми. Десетки хиляди семейства са разселени и още не могат да се върнат по домовете си, защото от 8 октомври насам са под обстрел.

Продължавам да пиша и защото събитията от 7 октомври бяха повратен момент не само за Израел, но и за демократичните общества по света. Масовото убийство в този ден беше ясен знак за разрастващата се заплаха от ислямисткия тероризъм, която засяга държавите далеч отвъд Близкия изток. Събитията разкриха и истината за състоянието на омразата и разделението в света – нещото, което ме изненада повече дори от самия атентат.

В продължение на много години се бях занимавала с темата за възпоменанието на Холокоста, с междурелигиозния диалог и с проекти за промотиране на толерантността в обществото. Оказа се, че въпреки уроците на историята и всичките ни усилия, омразата към евреите си е била все там, под повърхността и ислямистите просто хвърлиха семена върху много плодородна почва.

Растящият антисемитизъм по света

Още преди 7 октомври престъпленията от омраза срещу евреи се увеличаваха. Дори и в България - народът, спасил своите евреи през Втората световна война, показал се като един от малкото европейски народи с естествен морален компас, наблюдавахме разрастване на антисемитизма.

Явлението стана болезнено видимо тази година. Много хора не ми вярват, когато пиша за това и ми се сърдят, когато обвинявам българи в антисемитизъм. Обясняват ми, че няма как това да е така и че постигам обратен ефект и ме убеждават да спра, за мое добро. Казвам го винаги, ще го кажа и сега: знам, че сигурно вие, които четете този текст, не мразите евреите, но аз няма да мога да спра да изобличавам антисемитите, когато ги виждам, просто защото нямам право да спра.

7 октомври не събуди подкрепа за жертвата, а яростна вълна, изригваща от недрата на историческото демонизиране на евреите.

Питат ме всекидневно как мога да твърдя, че протестите срещу политиката на Израел са всъщност проява на антисемитизъм. В действителност не е никак трудно да се разпознае. Призоваването, подпомагането или оправдаването на убийството или нараняването на евреи, е антисемитизъм.

Хората смятат, че не е антисемитизъм, когато е формулирано като критика към Израел или ционизма (тази, станала толкова модерна дума). Много се изморих да обяснявам, че ционизмът не е нищо повече от убеждението, че евреите имат право на своя държава на територията на историческата си родина. То не е отделно от юдаизма политическо движение, както се твърди. То е естествена част от вярата на евреите. Еврейска държава е имало на същото това място, много преди да са съществували палестинци и настоящата държава Израел, е създадена по силата на резолюция, приета от народите на света, които преди 80 години осъзнават именно правото, а и нуждата на евреите да имат своя държава, разположена там.

Политическите протести са част от демокрацията и критиките към Държавата Израел, както към всяка друга държава, са напълно приемливи. Но на пропалестинските протести призивите за насилие срещу евреите, се превърнаха в норма. Еврейските общности по света са оставени да се защитават сами. В момента ние сме дехуманизирани и демонизирани от огромни тълпи от хора, крачещи из столиците на света, кампусите на университетите и вилнеещи из интернет, които призовават за нашето унищожение.

Дехуманизирането се изразява в това, че когато евреи са убивани, това е нормално. Когато цивилните в Израел са обстрелвани, това не предизвиква резолюции на ООН. Когато са отвлечени евреи, плакатите с лицата им са късани от стените на градовете, обявени за “ционистка пропаганда”.

Демонизирането на евреите ни е познато исторически. Евреите винаги са обвинявани за проблеми, кризи или неуспехи, за които не носят отговорност. Те винаги са виновниците за нещастията или проблемите на другите.

В средновековна Европа евреите често са били обвинявани за природни бедствия, икономически проблеми и епидемии като Чумата. По време на икономическа нестабилност, като в нацистка Германия през 30-те години на ХХ век, евреите са обвинявани в контрол над богатството и манипулиране на световните събития. Евреите са изкупителна жертва и по време на политически кризи.

В наши дни конспиративни теории обвиняват евреите в тайно контролиране на световните дела, медиите или финансовите институции. Ако наистина контролирахме медиите, дали антиизраелският наратив нямаше да бъде заглушен?

Антисемитските идеи винаги са свързани с по-широки явления на ксенофобия и предразсъдъци. Те се явяват заради необходимостта да се намери лесен отговор на сложни проблеми чрез обвиняване на малцинствена група.

Ислямистката форма на тероризъм, която наблюдаваме от 7 октомври насам, използва тези предиспозиции.

Широкото въздействие на ислямисткия тероризъм

7 октомври не беше просто атака срещу Израел. Атакувани са всички общества, които ценят свободата, демокрацията и правата на човека. Ислямисткият тероризъм и пропаганда са глобален проблем, който се захранва от страха и разделението между хората, а целта му е да подкопае принципите на равенство и справедливост, които ни обединяват.

Атаката на 7 октомври трябваше да бъде напомняне за света, че борбата срещу екстремизма е битка, която трябва да водим заедно, но лидерите на света, завладяни от популизма, масово избраха да повтарят пропагандата за израелска окупация, геноцид и апартейд, които видяха да покълват лесно сред избирателите им.

Антисемитизмът е показател за здравето на едно общество. Той е признак за отслабване на демократичните ценности, върховенството на закона и защитата на правата на малцинствата. Борбата с него не е само защита на еврейските общности и не би следвало да е само тяхна задача — това е защита на самите принципи на справедливостта, които са в основата на всяко свободно общество, и е задача за всички нас. А аз винаги се включвам в общите задачи. Затова и сега правя каквото мога – говоря по темата, пиша в социалните мрежи, участвам във форуми и срещи и ще продължавам да го правя. Защото 101 заложници все още са в плен в тунелите на Газа, а международната общност поставя натиска си върху Израел, вместо върху терористите. Защото съм майка на три деца, които утре ще тръгнат по света без мен, със своята ярко изразена еврейска самоличност, и ще бъдат в опасност. Защото светът не трябва да остава безразличен пред заплахата.

Ще пиша, за да се опитам да защитя ценностите, които тероризмът се опитва да унищожи. И защото еврейската религия ни учи винаги да се стремим да подобряваме света. Дори когато сме принудени да се спасяваме от него.