"Часът на Милен" - Веселин Диманов за новия си филм и за хората, каквито можем да бъдем

"Часът на Милен" – засега това е работното заглавие на новия филм на режисьора Веселин Диманов за Милен Цветков.

Името на Диманов нашумя като създател на документалния филм „Моралът е доброто“, посветен на покойния юрист Кристиан Таков. Филмът обиколи с прожекции цялата България, наличен за гледане в HBO MAX, a на 4 март БНТ ще включи продукцията в програмата си.

"Булевард България" разговаря с режисьора за новия му проект, във фокуса на който е журналистът Милен Цветков, както и за спецификата на журналистическата професия, която Веселин добре познава, и за това кога е подходящият момент да разкажеш историята на героите на нашето време.

Мария Кръстанова: Защо филм за Милен Цветков?

Веселин Диманов: Във филма за Кристиан (Таков, "Моралът е доброто" - бел. ред) се говори за морал и справедливост. Другата липсваща съставка на демокрацията е свободата на словото.

Смъртта на Милен Цветков остави у мен един отпечатък, за който исках да разкажа малко повече. Начинът, по който си отиде, несправедливостта, която тогава се случи, също е част от идеята.

Намирам за важно да се разказва за българи, които са оставили ярка следа в историята ни. Тези хора трябва да бъдат представени възможно най-скоро, след като си отидат, за да може обществото, с все още пресни спомени за тях - да се вдъхнови.

Не трябва да чакаме 70 или 100 години, за да направим една тема - най-малкото, защото и архивите, и спомените, и хората, които могат да разказват, се губят във времето. Смятам, че Милен със своята кариера – и в телевизиите, и с позициите си в публичния живот - е доказал, че е човек с интегритет, за когото си струва да се разкаже.

Има ли общи черти, които откриваш между Кристиан Таков и Милен Цветков?

Говоренето. Те казват онова, което мислят, без да се страхуват какво може да им се случи.

Това нещо трудно ли е?

Трудно е заради липсата на справедливост, която води до страх.

Страхът провокира приглушаване на вътрешния ти глас, когато има някаква неправда. В един момент започваш да вярваш, че каквото и да правиш, колкото и да се бориш, нещата в крайна сметка ще се случат по начина, по който иска този, срещу когото се опълчваш.

Това съществува във всички сегменти на нашия живот - и политически, и икономически. Липсата на справедливост изостри вярата ни, че сами трябва да се справяме, вместо да се обърнем към правораздавателните органи. Българите живеят с това чувство - когото и да попитате дали в България има справедливост, ще ви отговори отрицателно.

Просто защото тя толкова рядко възтържествува, че когато се случи - всички казват "уау".

Кажи ни няколко неща за Милен, които смяташ, че публиката трябва да научи още преди да е влязла в киносалоните?

Много хубав въпрос, чийто отговор трябва да даде филмът. Това, което мога да кажа, е че продукцията е пълнокръвен сюжетен филм за професионалния му път - цялата фактология, начина му на работа, хората, комуникацията.

Ние ще включим в него нещо, което до момента не е правено в публичното пространство. Няма български документален филм към днешна дата, или поне на мен не ми е известно, който да е сниман с такава техника.

Искам обаче да подчертая, че това не е филм-бухалка срещу този или онзи. И все пак, знаете – Милен Цветков не си е играл просто на пасианс в телевизиите. Когато работиш в медиите, въпросите не винаги водят до положителни сюжети.

Очакваш ли разделение в обществото след премиерата на филма за Милен? С емблематичното си предаване "Часът на Милен Цветков" той провокираше противоречиви реакции у зрители - сякаш беше много обичан от едни, и силно мразен от други?

Всичко, което смятаме, че трябва да се знае за Милен, и с което семейството му е съгласно, ще влезе във филма. Все пак, това е документ за един живот. В действителност има хора, които му симпатизираха, а други не го харесваха. Това е филм за хората - такива, каквито можем да бъдем.

Можем да не се одобряваме, да се делим на червени и сини, но в края трябва да имаме една обща цел – нашата страна. Сутрин трябва да се събуждаме с мисълта, че сме едно общество, което трябва да се научи да живее с различията си, водени от общата цел – морал, справедливост, свобода на словото, демокрация.

На какъв етап са снимките по филма? Избрали ли сте вече заглавие на филма?

Едно от заглавията, на които сме се спрели, е "Часът на Милен". Това е едно от работните заглавие, по които мислим, и ми се струва интересно да го комуникираме с публиката чрез вас.

Колкото до снимките, предстои да заснемем дъщеря му и още няколко интервюта. След това започваме монтажа.

Филмът е подкрепен от семейството, от наследниците му, и искам да изкажа благодарността си, че имаме свободата го направим.

Тук искам да допълня, че журналистът трябва да бъде опозиция на всяка една власт - независимо дали има или няма симпатии към нея. Работата на публицистите е да разберат какво искат хората и да го предадат напред - до тези, от които зависи решението на проблемите.

Документалното естество на филма предполага включването на много архивни кадри - успя ли да получиш достъп до архивите му?

Радвам се да споделя пред вас, че БНТ официално партнира на филма. С други думи, имаме архив от Националната телевизия за целите на монтажа, както и от архива на Нова телевизия. И двата канала ни помагат чрез архивите. До този момент не сме се сблъскали с някакъв отпор или цензура.

За реализацията на филма, ти си изучавал месеци наред архивите му. Имаше ли новости за теб, откри ли нещо в тях, което истински те възмути/ изненада?

Смелостта да се говори по този начин срещу политически фигури - от зората на новия век, до края. Свободата, която е имал - свободата с размах е нещото, което веднага се вижда. Той винаги е заемал страната на публиката. Ако тя е доволна, и той самият е бил щастлив. И генерално така трябва да се прави телевизия - журналистика за хората. Звучи много соц, но журналистът трябва да е в полза на обществото.

Независимо дали истината ни харесва или не - тя трябва да се каже. Това, което аз видях в архивите, е една смелост с размах, без значение кой е срещу него. Бил е безкомпромисен в това публиката да бъде защитена и нейният интерес да стои на първо място.

Във филма разказваш историята как Милен Цветков е избрал за своя професия журналистиката? Ако не ме лъже паметта, той е завършил специалност, подобна на началната педагогика..

Да, той е завършил дефектология, но ще оставим хората да разберат историята от филма, тъй като е много интересен път за проследяване.

Това е филм за професионалния му път, който започва от някъде и свършва някъде.

Интересно е, че през всичките тези години, той определя себе си като водач на слепи, бидейки водещ. Звучи малко грубо, когато го чуеш за първи път, но зрителят не е длъжен да познава всички процеси или всички закони, които се приемат... И точно тук се появява ролята на журналиста - той трябва да ни отваря очите. Работа, ангажименти, задължения - всичко това ни успива, не можем да поемем всичко като информация. Журналистът трябва да отсее най-важното, да знае какви са горещите точки и какво ще се случи.

Според мен успехът на Милен се корени именно в това - той успя да създаде една аудитория от хора, която му вярва.

Вашата медия също успя да създаде една аудитория, която ви вярва, а това е доверие, което се гради с времето, с интегритет. Междувременно се създадоха и много сайтове бухалки, които опитват обратното - през жълти новини, скандали и пошлост, те обезверяват хората.

Акцентът върху "всички са маскари" е един от проблемите на българската демокрация - медиите бухалки, които преди бяха една или две, а днес не им се знае бройката, в тях се корени нашата липса на доверие. Затова и хората не гласуват. Когато се създаде нещо ново, малко - те веднага гледат да го задушат, защото знаят, че хората веднага ще се окрилят от него и ще го последват – както и се случи в политическия ни живот.

Искам да кажа, че е хубаво, когато има конкуренция, независимо къде - в политиката или бизнеса. Конкуренцията създава лидери, сблъсква характерите. Това е едно от най-хубавите неща, които се случиха в България през последните години - вече имаме политическа конкуренция. Диктатурата е нещо, от което се отървахме отдавна и не трябва да се връщаме.

Може би някои хора не знаят, но в предишното си поприще ти си работил като журналист. Различна ли е сферата на журналистиката днес, в сравнение с преди години, когато Милен Цветков все още упражняваше тази професия?

Когато медиите са независими, те създават едно доверие у обществото и страх у тези, които трябва да се изправят срещу тях. Има една много интересна история, която искам да разкажа. Когато работех за голяма американска компания в чужбина, там имаше доста проблеми, свързани с начина, по който се отнасяха към служителите. Промяната обаче дойде, когато влязоха двама журналисти под прикритие и се разнесе слух за това. Те буквално промениха системата просто защото хората разбраха, че има на кого да заявяват проблемите си. Основната разлика, която виждам е, че днес може да кажете на глас "Имам проблем".

Смяташ ли, че филмът ти е способен да промени нарицателното на думата "журналист" - "платени мисирки", които просто държат един микрофон?

Абсолютно, това е цялата фабула в този филм. Целта е да покаже, че българската публицистика може да бъде и смела – и през тази смелост някакви неща да се променят. Обществото трябва да разбере, че журналистиката не се състои в това на пресконференция да зададеш два въпроса, които дори нямат общо с интересите на зрителя.

Дали историята на Милен ни харесва или не, смятам, че всички са обединени около идеята, че той е държал хората да бъдат информирани. Във филма ще има включени и интервюта, и спорове, които илюстрират професията "журналист". Смятам, че в момента има отворен прозорец за хората, които искат истински да си упражняват професията.

Усмихвам се, защото преди дни и Виктор Николаев спомена същото: "сега се е отворил прозорец за говорене". Ако сега пред теб стоеше една потенциална група зрители, която точно ще влиза на прожекцията на филма, какво би ѝ казал? Кой е урокът, който искаш да си вземат те?

Всеки сам ще реши какво ще си вземе от филма и ще го отнесе у дома. Но основната идея е да бъдем смели, да имаме смелостта да се заявим, независимо в коя сфера. Тази смелост е началото на всеки един прогрес.

Стремите ли се към конкретна дата за излизане на филма?

Много е сложно да обявим дата, защото всичко зависи от монтажа. Филмът, това го разбрах и в процеса по създаване на "Моралът е доброто", е един жив процес. Но тук е мястото да изброя имената на екипа, благодарение на които този филм се случва: Димитър Стафидов, Калоян Игнатов, Владимир Трифонов, Росен Митов и др. Това са същите хора, които стоят и зад филма за Кристиан Таков. Искам да подчертая, че е много важно да имаш зад себе си екип, на който да вярваш, и да спори с теб, когато е нужно.

Относно филма, искам да допълня още, че той се прави изцяло с дарения и подкрепата на семейството. Това е вторият проект, който успявам да създадам без никакво финансиране от страна на държавата. Нямам нищо против държавните средства, но с частното финансиране работата става по-бързо – можем да започнем веднага.

Предполагам, че в момента си изцяло фокусиран върху филма за Милен Цветков, но мислиш ли вече за бъдещи проекти?

Имаме планове и за трети филм. Темата отново е масова, но няма нищо общо с политиката и обществения живот до такава степен, каквато има този.

В България има много теми за документалното кино, но трябва смелост и желание на обществото да се разкажат нещата, които трябва да знаят като граждани на тази държава. Най-малкото, това, което са направили евреите - описване на целия Холокост. Това е много важно, защото само така се изгражда историческа памет - а в България тя липсва.

Фактологията - как се случи преходът, какво представляваше комунизмът и т.н. Давам за пример евреите, защото те показват, че една книга трябва да бъде изчетена до край - не само първите две страници, а цялата. Те поставиха фундамента - това представляваше Холокоста и спорове за него не може да има - с фактологията, с архивите - няма място за спекулации. Докато в България, една част от архивите са изчезнали, други просто ги няма, а трети са наводнени – и вие стоите и не може да повярвате, че това е националното ви богатство, историята ви. Това трябва да е приоритет за държавата – да се отворят наличните архиви, да се пуснат млади режисьори, журналисти...

Мисля, че българският преход трябва да бъде разпарчетосан, с извинение. Да се изкара всичко и да няма две мнения по него.

Вярваш ли, че това е възможно?

Вярвам, че идват поколения, които се интересуват. И не става дума само за прехода - ние не знаем какво се е случвало в България от 2000 до 2007 г. Знаем определени дати, които са ни разтърсили, но тази есенция, от която можем да се поучим, остава скрита. Кои са лошите, кои са добрите? Защо са такива?

Не може да има две мнения за това кое е добро и кое е зло, защото в България има две мнения дори по този въпрос, а това е страшно. Еволюцията при нас протича малко по-бавно.

Ако фокусът ти е върху това да закърпиш месеца, тогава е трудно да изкараш вдъхновението от човека да направи нещо.

Разговорът ни леко се отклони от филма за Милен Цветков, но пък вярвам, че линиите са свързани. Как си обясняваш т. нар. липса на гражданска воля, на гражданска активност?

Отговорът се крие в насаденото "всички са маскари". Когато продължително и последователно тровиш обществото с думите, че няма добри, а само лоши в политическия живот, ти оставяш поле само на хората, които имат твърд електорат, а той е ясен. Но ние трябва да работим като общество, че не всички са маскари - ако харесваш Бойко Борисов, ок, ако харесваш ДПС - добре. Но трябва да започнем да говорим за политиката не като нещо мръсно, а да обясняваме процесите - защо те са вредни. Това е по-добрият вариант, от колкото всички да ги заклеймяваш.

Лошото е, че това е навсякъде - и в Youtube, Instagram, постоянно едно негативно коментиране на политическите процеси. Те са негативни, да, но не трябва да се работи с тази нишка по тях, че всички са лоши и добри няма.

Създателят на "Моралът е доброто" прави филм за Милен Цветков

Филмът за Кристиан Таков - подложен на цензура