"Авторитарните лидери се радват само на кризите, които сами са създали. Те имат нужда от врагове за побеждаване, а не от проблеми за решаване. Свободата, която авторитарните лидери ценят най-много, е свободата да избират коя криза заслужава реакция. Това е способност, която им позволява да изграждат образ на богоподобна власт". 

Това е част от анализа на политолога Иван Кръстев в статия за New York Times, озаглавена "Пандемията трябваше да е чудесно време за лидерите със силна ръка. Какво се случи?". 

Кръстев прави преглед на политическото напрежение след първата вълна на коронавирусната пандемия - от Беларус до САЩ. 

"За източноевропеец от моето поколение - гледката от последните протести в Беларус е като разгръщане на стар албум със снимки. Сцените на стачкуващите работници връщат спомена за корабостроителницата в Гданск (Полша) и движението "Солидарност" от 80-те години. Дилемата на Москва дали да предложат "приятелска" подкрепа на режима на Александър Лукашенко ми напомня на Чехословакия през 1968 г., когато съветските войски нахлуха в чешката столица, за да потушат Пражката пролет. А впечатляващата неспособност на Запада да подкрепи гражданското общество в Беларус има крещящо сходство с 1989 г. - само че не в Източна Европа, а в Китай. Въпросът в този момент е дали Лукашенко ще повтори трагедяита от площад Тиенанмън", пише Кръстев. 

Той вижда политически аналогии между поведението на Лукашенко по време на пандемията с реакцията на съветските власти след най-тежката ядрена катастрофа в човешката история - аварията в АЕЦ "Чернобил" през 1986 г.

Трагедията в Чернобил накара хората в СССР да видят реалността на комунистическата система, скрита зад държавната пропаганда: Властта не е всемогъща. Всъщност дори не е компетентна. Съветският режим оцеля само още няколко години. 

В разгара на най-строгите мерки за сигурност в Европа през 2020 г., президентът на Беларус обяви, че хората нямат причина да се страхуват от болестта и ги призоваваше да се събират по трибуните на стадионите - футболното първенство в страната така и не беше спряно. 

"Тридесет и четири години по-късно гражданите осъзнават, че нищо не се е променило в страната им и че са управлявани от правителство, което е готово да пожертва народа си, за да прикрие разпада на режима", казва Иван Кръстев. "Можем само да спекулираме колко беларуси щяха да излязат по улиците, ако не се беше случил Covid-19. Но е ясно, че безпомощната реакция от страна на правителството спрямо пандемията беше повратна точка". 

Кръстев посочва, че е необходимо да се преосмисли връзката между пандемията и авторитаризма. 

"Някои се боят, че евентуална криза в общественото здравеопазване, подобна на тази, ще подтикне хората да се примирят с ограниченията на свободите си с надеждата за подобряване на личната сигурност. Пандемията увеличи толерантността към следенето, което преминава границите на личното пространство, и към забраните за свободното събиране. В няколко западни държави - включително в САЩ и Германия - имаше обществени протести срещу задължителните маски и ограничителни мерки. 

В същото време пандемията ерозира властта на авторитарните и склонните към авторитарно управление лидери. Инстинктивната реакция на управници като Лукашенко в Беларус, Путин в Русия, Болсонаро в Бразилия и Тръмп в САЩ, не беше да се възползват от извънредното положение за разширяване на властта си - реакцията им беше да подценят сериозността от пандемията", отбелязва Кръстев.  

Така той стига до извода, че авторитарните лидери не желаят и не могат да се справят с кризи, които не са създали сами. 

"В епохата преди Covid-19 Путин можеше да "разреши" една криза, като генерира друга. Обърна спада на рейтинга си след протестното движение през 2011-2012 г., като драматично анексира Крим. Някога Тръмп можеше да твърди, че мигрантските походи от Мексико са най-голямата заплаха за държавата, и да пренебрегва цивилизационната опасност от климатичните промени. В епохата на коронавируса това вече не е възможно", казва Иван Кръстев. 

"Има само една криза тук и сега - пандемията. А правителствата се оценяват спрямо това как се справят с нея. Авторитарните играчи не само презират кризите, които не са избрали сами, но и не харесват "извънредните ситуации", които ги принуждават да реагират със стандартизирани правила и протоколи, вместо с ad hoc и произволни действия. Баналните мерки като физическото дистанциране, самоизолацията, миенето на ръцете са най-лесният начин за спиране на разпространението на вируса. Тук няма да помогне някакво гениално прозрение от страна на лидера.

"Спазването на правилата не е същото като подчинението на заповеди"

Нещо повече - авторитарните лидери не притежават едно ключово предимство, на което се радват демократичните политици. Те не разполагат с лукса да оцелеят дори когато изглеждат слаби. 

"Представете си как Путин нарежда на всички руски граждани да носят маски, а половината население решава да не го прави. За демократичния лидер това би било неловко. За авторитарния лидер това е пряко предизвикателство срещу властта му", пише Кръстев.  

Фактът, че гражданите на всяка държава могат да сравнят мерките на своето правителство с тези на други страни, допълнително усложнява задачата пред политиката. 

"В този контекст Covid-19 се превърна в смъртоносна опасност за закостенелите авторитарни режими като този на Александър Лукашенко в Беларус. Все още има шанс пациентът да оцелее, ако бъде поставен под изкуствена кома в спешното отделение на Путин. Но сега става ясно, че вирусът е проклятие, а не благословия за авторитарни управници като него", казва Иван Кръстев.