Снимка: © Getty Images

„Свободният обмен на информация и идеи, кръвообращението на либералното общество, се ограничава все повече с всеки изминал ден. Склонността към цензура се разпространява все по-широко в нашата култура: нетолерантност към противоположни възгледи, публично заклеймяване и остракизъм, тенденция сложни политически въпроси да се разглеждат от позицията на „морална сигурност“ (б.а - субективна убеденост в нещо, без непременно тя да е подкрепена с аргументи и факти).“

С тези думи писатели, изследователи, университетски преподаватели и журналисти се обръщат към публиката в отворено писмо, публикувано в сп. Harper`s. Текстът, озаглавен „Писмо за справедливостта и открития дебат“, е подписано от десетки изтъкнати интелектуалци с разнообразни професионални биографии и обществени позиции.

До името на Ноам Чомски, известен с радикалните си възгледи, стоят имената на либералните автори Марк Лила и Андрю Моравчик. В списъка е и известният канадски когнитивен психолог и автор на “Как работи умът?” Стивън Пинкър.

Сред журналистите изпъкват имената на Ан Апълбаум, носителка на „Пулицър“ за разследването си за трудовите лагери в Съветския съюз и Малкъм Гладуел, автор на редица популярни книги, сред които „Повратната точка“, „Изключителните“ и др.

Писмото е подписано от писателите Салман Рушди, автор на романа „Сатанински строфи“, заради който в Иран е осъден на смърт и за убийството му е обявена награда, създателката на поредицата за Хари Потър Дж. К. Ролинг, както и писателят Джефри Юдженидис, автор на култовия роман „Мидълсекс“. 

Въпреки че писмото заклеймява „нелибералните сили“ по света и техния „могъщ съюзник“ Доналд Тръмп, който е наречен „реална заплаха за демокрацията“, тревогите на подписалите го надхвърлят идеологическото противопоставяне.

Във фокуса на вниманието е поставена т.нар. „култура на отписване“ (сancel culture). Става дума за популярната практика да се оттегля подкрепата (т.е. да отпишеш някого) от публични фигури и организации, вследствие на тяхно изказване или действие, възприети като спорни или обидни. Това е форма на групово заклеймяване, особено успешно практикувана в социалните медии. 

Политици, медии, издателства, университети наказват и уволняват хора, спират публикации, забраняват теми. Вместо остри дебати и противоречиви мнения от различни страни, наблюдаваме заглушаване и игнориране на различните гледни точки. Нещо повече, настоява се за „бързо и строго възмездие за мненията, възприемани като прегрешения на словото и мисълта“, отбелязват авторите на писмото. 

„В резултат непрекъснато се стесняват границите на това, което може да се каже, без заплаха от репресия. Вече плащаме цената за това, в лицето на писатели, артисти и журналисти, които се стремят да избягват всякакви рискове, защото се страхуват за поминъка си, ако се отклонят от консенсуса или дори ако не демонстрират съгласието си достатъчно усърдно.“

„Културата на отписване“ е особено агресивна в социалните медии. Наскоро певицата Лана Дел Рей стана жертва на тази практика заради свои коментари в Инстаграм, споделени и в Туитър. В задочен спор с критици, според които в песните си Лана създава романтичен образ на насилието над жени, тя дава пример с песните на свои колежки, които са станали номер едно в класацията на „Билборд“: 

“Сега след като Доджа Кат, Ариана, Камила, Карди Би, Келани, Ники Минаж и Бионсе станаха номер едно с песни за това да си секси и без дрехи, за секс, за изневери и пр. – мога ли отново да пея за това да се чувстваш красив, защото си влюбен, дори и ако връзката не е съвършена, или да танцуваш за пари или за каквото си поискам, без да бъда разпъвана на кръст или обвинена, че възпявам насилието?“ 

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Публикация, споделена от Lana Del Rey (@lanadelrey) на

Отговорът на публиката беше мигновен и гневен: хиляди потребители обвиниха певицата в расизъм, защото е изброила предимно изпълнителки от афро-американски произход. Защо например не е споменала Лейди Гага или Били Айлиш, питат някои от потребителите. Дискусията изцяло се посвети на „расизма“ на певицата и напълно пренебрегна основната тема на нейната публикация – за това какво отношение към жените се романтизира в съвременната музика и какви модели на поведение се насърчават.

Писателката Дж. К. Роулинг обаче беше „отписана“ съвсем буквално, след като две от най-големите фенски общности на поредицата за Хари Потър решиха да заличат името на авторката от материалите на сайтовете си. Подобно на своя герой лорд Волдемор, Роулинг се превърна в „онази, която не бива да се назовава“.

Писателката предизвика гнева на феновете с коментар по повод статия, в която се говори за месечния цикъл на „хора, които менструират“. "Сигурна съм, че имаше дума за тези хора. Някой да помогне. Жуни? Жини? Жони?”, написа Роулинг в коментара си. В самата статия се говори за "момичета, жени и хора, които не се идентифицират полово".

Изказването на Роулинг беше прието за обидно спрямо транссексуалните жени и заваляха обвинения срещу писателката (не за първи път) в трансфобия. Дори Даниел Радклиф (изиграл Хари Потър във филмите от поредицата) и Ема Уотсън (Хърмаяни) се разграничиха от коментарите на писателката и подчертаха подкрепата си за транссексуалните жени. 

В отговор Роулинг написа, че „приобщаващият“ език, който нарича жените „менструатори“ и „хора с вулви“ е много по-вреден, защото дехуманизира и унижава жените. „Разбирам защо транс-активистите смятат този език за подходящ и любезен, но за онези от нас, които сме били обиждани и унижавани от насилници, той не е неутрален, а враждебен и отчуждаващ", казва Роулинг, която сама е била обект на насилие.

Случаят много ясно демонстрира крайностите, до които може да бъде доведена политическата коректност. Активистите, отстояващи правата на най-различни групи, от веганите, през феминистките, почитателите на к-поп групите, политически движения, до сексуалните малцинства, могат да бъдат изключително агресивни и крайни в риториката си. В социалните медии нерядко те се държат като политкомисари, които дебнат за всяко неполиткоректно изказване и се нахвърлят върху автора. Понякога, както в случая с Лана Дел Рей, е трудно човек да не си помисли, че това е част от стратегия им да си осигурят повече публичност, за сметка на известните личности.

В българското публично пространство обаче набюдаваме примери за доста по-груба игра. Вместо да оставят „отписването“ на социалните медии, политици и услужливи медии играят на сигурно и директно спускат списъци на хора и организации, които трябва да бъдат заклеймени и „отписани“. Най-пресният пример е публикацията във в. „Труд“, подписана от председателя на парламентарната комисия по култура и медии Вежди Рашидов, в която са назовани конкретни хора от най-различни сфери, определени като „хрантутници“ на Сорос.

Освен отделни остри  Ясен Гюзелев в отговор на Рашидов: Фамилията Гюзелеви означава много в българското общество на засегнати хора, Софийският университет „Св. Климент Охридски“ излезе с Софийският университет протестира срещу обидите на Вежди Рашидов , в която протестира срещу намеци за „пришиване“ на професорски звания и раздаването им „наляво и надясно“, тъй като са безпочвени и тиражирането им уронва както престижа на Университета, така и честта и достойнството на уважавани учени, получили международно признание. В позицията обаче се говори по принцип и изобщо, но не се споменават конкретно нито назованите в "Труд" професори Александър Кьосев и Ивайло Дичев, нито подписалият пасквила Вежди Рашидов.  

Парадоксално, точно когато имаме най-голяма нужда от открити и честни дебати по важните въпроси, реакцията на хората е обратната – затваряне в ехо-стаите на социалните медии, втвърдяване на убежденията, поляризация и конфронтация. На този терен политиката „разделяй и владей“ се използва охотно от както от управляващи с диктаторски афинитет, така и от настървени за власт претенденти.

Свободата на изразяване изглежда удобна жертва, а кой да я брани, освен тези, които имат какво да кажат.   

Ето как завършва „Писмото за справедливостта и открития дебат“, с което започнах: 

„Ограничаването на дебатите, независимо дали от репресивно правителство или от нетолерантно общество, неизбежно вреди на онези, които нямат власт и отнема от възможността ни за демократично участие. Начинът да победим лошите идеи е чрез изобличаване, спор и убеждаване, а не чрез опити да ги заглушим или да чакаме да изчезнат от само себе си. 

Отказваме всеки фалшив избор между справедливостта и свободата, които не могат да съществуват една без друга. Като писатели имаме нужда от култура, която ни дава възможност да експериментираме, да поемаме рискове, дори да грешим. Трябва да запазим възможността да изразяваме добросъвестно несъгласие, без това да носи тежки професионални последици. Ако не го направим, не би трябвало да очакваме обществото или държавата да го направят вместо нас“.

Прочети