Неделя е. Група тийнейджъри започват да се събират на стълбите на Централната библиотека на площад Grand Army Plaza в Бруклин, Ню Йорк, за да проведат седмичната среща на клуб „Лудити“ (Luddite Club). Това е гимназиална група, насърчаваща начин на живот без социални медии и технологии.
Обичайното им място за среща е една могила, разположена далеч от тълпите в парка. Там те се подреждат в кръг и всеки прави това, което му е приятно – но без каквито и да е телефони. „Тук сме всяка неделя, в дъжд или слънце, дори в сняг. Не поддържаме връзка помежду си, така че всеки трябва да се появи“, споделя пред The New York Times Одил Зехтер-Кайзер, ученичка в гимназия „Едуард Р. Мъроу“.
Някои рисуват в скицници, други – с акварелни бои. Трети затваря очи, за да слушат вятъра. Повечето са с книга и четат съсредоточено – „Престъпление и наказание“ на Достоевски, „Маус II“ на Арт Шпигелман и „Утехата на философията“ от Боеций. Членовете на клуба цитират писатели като Хънтър С. Томпсън и Джак Керуак.
Привързани са към произведения, осъждащи технологиите, като „Механично пиано“ от Кърт Вонегът.
„Много от нас са чели книгата „Сред дивата пустош“, отбелязва Лола Шуб, ученичка в Essex Street Academy, визирайки нехудожествената книга на Джон Кракауер от 1996 г. за номада Крис МакКендлес, живеещ в Аляска. „Всички споделяме тази теория, че не сме предназначени да бъдем ограничени само до сгради и работа. А този човек усещаше живота. Истинския живот. Социалните медии и телефоните не са реалният живот.“
„Глупавите“ телефони и лудитското евангелие
Основан през 2021 г. от Лоуган Лейн, бруклинският клуб „Лудити“ се обляга на идеите на социалното движение на лудитите от 19 век – английските производители на текстил, които протестират, често унищожавайки механизирани тъкачни станове, обявявайки се срещу промените, предизвикани от промишлената революция. Бунтът им е срещу дълбоките промени в начина им на живот, които индустриализацията отключва. Движението тогава е наречено на генерал Нед Луд или на крал Луд – митична фигура, за която се е смятало, че живее в Шеруудската гора, като Робин Худ.
В наши дни, членовете на клуб „Лудити“ в Бруклин се бунтуват срещу социалните мрежи и негативните ефекти от използването на съвременните технологии. Затова и не един и двама от тях се отказват от смартфоните си и преминават към обикновени, с копчета – като тези от 2000-те години, наричани образно „глупави“ или просто функционални.
„Когато се сдобих с моя флип телефон, нещата мигновено се промениха“, разказва Лола. „Започнах да използвам мозъка си. Накара ме да се наблюдавам като личност“, споделя още тя и казва, че дори е започнала да пише книга, от която вече има 12 страници.
Завръщането на 90-те: когато "утре" не изглежда добре, има "вчера"
На редовните си срещи членовете на клуба обсъждат как върви разпространението на тяхното лудитско евангелие. Идеологията на клуба постепенно се разпространява и в други гимназии.
„Публикувате нещо в социалните мрежи, не получавате достатъчно харесвания, тогава не се чувствате добре. Това не трябва да се случва на никого. Да бъда в този клуб ми напомня, че всичко ще бъде наред в този живот“, споделя Ви Де Ла Круз.
Пазарните тенденции
Философията на клуб „Лудитите“ всъщност намира много по-широк отзвук сред младите в САЩ и има отражение в пазарните тенденции. Докато представителите на поколението Z искат да ограничат времето си пред екрана, продажбите на ретро телефоните с копчета, наричани още „функционални“ или „глупови“ (като контрапункт на смартфоните), отвъд Океана видимо започват да растат.
Компании като HMD Global, производителят на Nokia, продават милиони мобилни устройства, подобни на тези от началото на 2000-те години, които са снабдени с базови функции за комуникация, GPS и хотспот.
Анализаторите обвързват интереса към „глупавите“ телефони именно с умората от екраните при младите, които вече са много по-наясно с ефектите от прекомерната употреба на социални мрежи върху психичното здраве.
В САЩ например продажбите на функционални сгъваеми телефони на HMD Global са се увеличили през 2022 г., като всеки месец са продавани десетки хиляди – в разрез със спадащите глобални продажби. Според прогнозите през идните пет години се очаква ръстът в Щатите да продължи и да достигне около 5%.
А компаниите видимо търсят как да отговорят на промяната в нагласите и играчи като Punkt и Light вече продават устройства с копчета. В YouTube пък има все повече инфлуенсъри, които рекламират такива устройства.
Историята на Лоуган и идеята за клуб „Лудити“
Днес 17-годишната Лоуган, която основава клуба, няма „умен“ телефон и сама шие дрехите на своя шевна машина Singer. Споделя, че има проблеми с набирането на членове, но уточнява, че всъщност това не е лошо. „Всички сме се сплотили заради тази уникална кауза. Да бъдеш в клуба на лудитите, означава да бъдеш неприспособим.“
Но Лоуган невинаги е била лудит.
Всичко започва по време на пандемията и блокиранията по онова време, когато използването на социалните медии придобива опасни измерения. „Бях напълно обсебена. Не можех да не публикувам хубава снимка, ако имах такава. Правех се, че тази онлайн личност не ме интересува, но всъщност ме интересуваше.“
Един ден, ядосана от лошия резултат на още едно селфи в Instagram, тя решава да изтрие приложението. „Но това не беше достатъчно“, спомня си тя. „Затова сложих телефона си в кутия.“
За първи път се сблъсква с живота в града като тийнейджър без iPhone. Влиза в библиотеката и заема романи, а после ги чете в парка. Започва да се възхищава на градските графити, когато се вози в метрото, а след това попаднала на няколко тийнейджъри, които я научили как да рисува със спрей в депото за товарни влакове в Куинс. Започва да се събужда без будилник в 7 часа сутринта и вече не заспива от светлината на телефона си в полунощ. Веднъж дори си представя как хвърля своя iPhone в канала. Тази фантазия описва в „Лудитския манифест“.
Макар че родителите на Логан оценяват метаморфозата ѝ, особено това, че редовно се прибира на вечеря, за да разкаже за странстванията си, те се притесняват, че не могат да проверят къде е дъщеря им в петък вечер. А след като тя удобно „изгубила“ смартфона, който я помолили да вземе със себе си в Париж за лятната програма в чужбина, те настояли да започне да носи поне обикновен „глупав“ телефон с копчета.
„Все още ми се иска да нямам никакъв телефон“, признава тя. „Родителите ми са толкова пристрастени.“
На пънк шоу Лоуган среща тийнейджър с обикновен мобилен телефон, с когото се сближават около общите си виждания по отношение на новите технологии. Това на практика дава началото на бъдещия клуб „Лудити“.
Когато училището отново започва, Лоуган започва да проповядва своите лудитски възгледи в гимназията. Постепенно убеждава няколко съученици, с които след това лепят по коридорите и в класната стая самоделни плакати, разказващи историята на Нед Луд.
Представя клуба си на един училищен панаир за извънкласни занимания, но без почти никакъв интерес от страна на връстниците ѝ. Но малко по малко групата започна да расте. Днес клубът има около 25 членове, а клонът на Мъроу се събира в училището всеки вторник. Той насърчава учениците, които все още не са се отказали от своите iPhone-и, като им предлага предизвикателството да игнорират устройствата си за едночасовата среща. На неделните събирания в парка лудитите често поставят хамаци, за да четат, когато времето е хубаво.
„Мисля, че клубът е хубав, защото си почивам от телефона. Разбирам философията им, но някои от нас се нуждаят от технологии, за да се включат в обществото. Някои от нас се нуждаят от телефон“, споделя Джулиан, нов член в клуба, който все още не е преминал на устройство с копчета.
„Получаваме отпор срещу клуба“, разказва Лоуган. „Аргументът, който чух, е, че сме група богати деца, които могат да си позволят привилегията да не използват телефона си.“
Лоуган е истински обезкуражена, когато се сблъсква с класовото отношение – и почти готова да се сбогува с клуба. „Говорих обаче с моя съветник и той ми каза, че повечето революции всъщност започват с хора от трудовите среди, като Че Гевара. Ние не очакваме всеки да има флипфон. Просто виждаме проблем с психичното здраве и използването на екрани.“
„Ако сега е единственият път, в който мога да правя това в живота си, тогава ще се постарая да го използвам“, казва тя. „Но наистина се надявам, че това няма да свърши.“
Защо тийнейджърите снимат със старите фотоапарати на родителите си?