Как Пловдив научи BBC да "bichi aylyak"

Пловдив се гордее с репутацията си, че прави нещата по свой собствен начин. Хората вървят по-бавно. Сякаш разполагат с повече време. Трафикът не е толкова припрян. Докато вървите към центъра през парка, където възрастните мъже се събират за партия шах, а други седят под сенките на стари дървета и си приказват, усещате, че Пловдив е различен. Има някакво безгрижие, което едновременно е очевидно, но и неуловимо. Така започва статията на Уил Бъкингам за BBC. Авторът е писател и антрополог, който в момента живее в България, а Пловдив се оказва един от любимите му градове.

"Пред баровете и кафенетата на пешеходните улици на Капана е пълно с хора. В сладкарницата до Джумаята посетителите седят с часове и пият турско кафе. Дори котките по улиците на Стария град изглеждат по-лениви от другаде. Протягат се и мъркат, търкалят се и пак се връщат да поспят.

Ако попитате хората защо градът е толкова спокоен, ще ви кажат: "Пловдив е айляк", пише авторът.

Думата "айляк" не се използва особено много извън града, макар че се появява в българските речници от края на 19 век. Заемка е от турския "aylaklık", което означава "безделие", "шляене" или "скитане", а коренът му идва от aylık ("месец").

Оригиналното значение на айляка е свързвано с човек, който работи месец за месец и съответно знае какво означава да разполагаш със свободно време, казва Яна Генова от "Къща за литература и превод - София" в статията за BBC.

Глаголът, който върви в комплект с тази дума, е "бича", като авторът си го превежда с буквални синоними като "цепя дърва" или "удрям с камшик".

"Идеята за удряне, шляпане или рязане напомня, че айлякът е нещо активно. Ако практикувата айляк, трябва да си отцепите парчета време за самите себе си. Трябва да поемете инициативата, за да се отделите от всекидневните си грижи", пише той.

Какъвто и да е произходът на този израз, Пловдив му дава свое собствено значение - айлякът не се превежда, а се живее.

"Ако попитате хората да ви обяснят какво означава, най-често те го правят с шега. Вицът гласи, че веднъж испанец посетил Пловдив и попитал местен човек какво е това "Айляк".

Българинът помислил за няколко минути и отговорил: "Нещо като вашето "Маняна, маняна", но без толкова много стрес"...

Когато Пловдив стана столица на културата, директорът на "Жар Театър" Пламен Георгиев организира серия от дискусии, с които опитва да намери отговор на въпроса защо този манталитет се свързва толкова тясно с града.

Първоначалният стереотип, че айлякът не е ценност, а просто мързел, се разбива от дебатите. Айлякът, казват хората, е идеята да намериш време. Да седнеш с приятели на закуска и неусетно да останеш с тях на маса до залез слънце. Това е умението да се насладиш на живота. Свързан е със социалния статус, нещо като денди-разходките по улиците без никакви конкретни цели. На по-дълбоко ниво ("Дзен айляк") той е свързан с духовната свобода.

"Айляк означава, че можеш да си обвързан с трудностите на живота, но оставаш свободен от всички житейски проблеми", казва Георгиев.

Повечето хора от София, с които Уил Бъкингам разговаря, са скептично настроени към тази идея, като я смятат за "брандинг около Столицата на културата или някакъв хипстърски маркетинг".

Затова англичанинът решава да прекара известно време в Пловдив и да се увери сам какво означава да "бичи айляк".

Среща се с антрополога Светослава Манчева, която вижда връзка между тази концепция и историята на града. Пловдив е активен търговски център през 19 век, втори след Истанбул в рамките на Османската империя по мащаба на търговията. Тук живеят евреи, гърци, българи, роми, арменци и славяни, които се събират по улиците и кафенетата.

Айлякът, според Манчева, е възникнал в реакция на трудностите в живота сред непознати хора. Всеки се опитва да намери собствено пространство сред многообразието на града - и го намира в кафенето, там, където търговците и творците се смесват и времето започва да тече по-бавно.

Този тип безделие не е почитан от всички. Поетът Христо Данов пише с насмешка как хората прекарват цели дни в кафенетата, където пушат, говорят, пият кафе и с нетърпение очакват залеза, за да преминат към сливова ракия.

Британският пътешественик Джон Фостър Фрейзър пише през 1906 г.: "Представете си следната гледка - градина, осветена от много лампи. Под дърветата - безброй маси. На масите седи цял Филипополис, сърба кафе, пие бира, вдига наздравици с литри вино. В другия край на градината има малка сцена. Унгарски оркестър свири възторжено. Неделя вечер е и Филипополис се забавлява".

Айлякът е изкуството да откриеш своето пространство. Да намериш място след тежък ден, за да изпиеш едно кафе. Да намериш кътчета из града - алеи, малки паркове, пейки - където да се разходиш с приятели, да посвириш, да пийнеш бира и да поприказваш. Няма по-добър начин за живот от това.

"След няколко дни в Пловдив се отърсих от скептицизма си и се научих как да bichim aylyak", пише авторът. "Обикалях улиците. Не бързах. И колкото и да е странно, установих, че не съм свършил по-малко работа. Просто всичко беше постигнато с по-малко напрежение. Към края на престоя си се замислих, че Пловдив има какво да предложи на света".

Филип Гюров, който прави магистърската си теза върху айляка като житейска философия и алтернатива на икономическия растеж в Университета в Лунд, пише:

"Не всичко се изчерпва със суматохата на големия град, нуждата да купиш най-новата технологична играчка, нуждата вечно да се катериш нагоре по социалната стълбица. Хората - особено младите хора - изпитаха ужасни странични ефекти от прегарянето. Оттам идва и нуждата да забавят темпото, да се върнат назад, да живеят в по-голям синхрон с природата и със себе си".

"В последния си следобед в Пловдив седнах в кафенето пред Джумая джамия. Поръчах турско кафе и порция кюнефе. Кафето пристигна с малка чашка сладък сироп от розова вода, който омекотява горчивината. Две котки - рижава и бяла - спяха спокойно под храстите край джамията. Не носих часовника си. Не изпитвах потребност да проверявам телефона си. Нямах ангажименти. Пиех кафето си и оставих следобедът да тече, като знаех, че разполагам с цялото време на света", завършва авторът.