България има проблем с насилието над жени - потвърждават го и числата, и новините. Почти не минава и ден, в който да не чуем за поредна жертва, пострадала от приятел или съпруг. Подадените сигнали за домашно насилие са се увеличили с повече от 50% през 2024 г. спрямо 2023-та, каза преди дни новият правосъден министър Георги Георгиев пред БНТ.
Защо е така?
Потърсихме отговорите на този и още въпроси от Катя Кръстанова. Тя е клиничен психолог и психотерапевт в най-голямата неправителствена организация „Анимус”, която предлага специализирана професионална помощ за пострадали от насилие.
Мария Кръстанова: Защо някои жени събират смелост да подадат сигнал срещу насилника, но след известно време оттеглят обвиненията?
Катя Кръстанова: Същността на домашното насилие е такава. Имаме вменяване на вина на жертвата от страна на извършителя, имаме съжаление и обещание, че насилникът ще се поправи - че повече никога няма да посяга. Често пъти жертвите са във финансова зависимост. Или в емоционална. Този феномен - оттегляне на молби за поискана защита - е заради динамиката на домашното насилие. Това е цикъл, който обикновено продължава много дълго време.
Когато започвах своята кариера, бях на обучение с нидерландски терапевт. Казваше се Карен ван Ридер и представи лонгитюдно изследване* на случаи на домашно насилие в Нидерландия. Изводът беше, че жертвите средно седем пъти се разделят с насилника и се връщат (при него), преди да вземат окончателно решение да го напуснат. Тогава научих нещо, което следвам в моята почти 30-годишна практика - да не очаквам от жертва на домашно насилие толкова лесно и категорично да направи промяна в живота си.
Какво могат да направят полицейските служители в този случай?
Много неща могат да направят - особено след последните изменения на Закона за защита от домашното насилие и усъвършенстването на методически указания за работа по такива случаи. Първото нещо, което трябва да направят, е да разделят жертвата и извършителя в отделни помещения и да проведат разговор. Обикновено патрулите на полицията са от по двама души, така че могат да говорят с двамата поотделно, за да се изясни каква е обективната ситуация на място.
Ако извършител на домашно насилие е агресивен, включително към полицейския служител, отправя заплахи през него към жертвата или реагира агресивно на устно предупреждение от страна на полицая - те имат право да го задържи по Закона за МВР.
Следващото нещо, което биха могли да направят полицаите, е да използват на така наречената оценка на риска - тази практика е въведена официално вече една година. Имаме нива на оценка на риска и според тях полицейският служел може да действа по своя преценка. Той може да изготви протокол за предупреждение и този протокол да бъде подписан от извършителя на насилие. Копие от документа трябва да бъде даден на жертвата. Това е много важен документ за нея, защото е доказателство за инцидент на домашно насилие и може да бъде използван, заедно с исковата молба, за издаване на ограничителна заповед, съдържаща защитни мерки.
Така че не е вярно, че полицията не може да направи нищо, но има проблем с нагласите от страна на самите служители. Всички те са членове на това общество, а обществото ни е толерантно към насилието над жени, към домашното насилие.
Има полицейски служители, които въпреки професионалните си задължения, изхождат от своите лични предубеждения и не са строги в приложението на правните норми, които позицията им е вменила.
Много жени - жертви на домашно насилие, се страхуват да подадат сигнал, ако насилникът е с влияние и ресурси - например работи в структурите на МВР или разполага с информация. Има ли ли сте подобен случай?
Това е много голям проблем в малките населени места, където извършителите на домашно насилие действително са приятели с полицейските служители. Малките градове са наистина малки и хората се познават. Затова е много трудно на жертвите на насилие от тези градове и села.
Препоръчително е винаги да подават сигнала през единния европейски номер 112, защото всеки сигнал там се записва и транскрибираното копие би могло да бъде използвано като доказателство в съда. Освен това има запис на сигнала, който се прехвърля от централния колцентър на 112 към районното полицейско управление в малкия град и това не може да бъде покрито. Сигналът не може да бъде замазан.
Докато ако се звънне на дежурния в районното полицейско управление в малкия град - нещата стоят по друг начин. От тази гледна точка - да, действително същестувават такива проблеми, които не са същите в големите градове. Но, от друга страна, извършителите на домашно насилие обичайно всяват страх у жервите - дори да нямат приятели в полицията, дори те да не се толкова вездесъщи, създават такъв образ за себе си в ума на жертвата.
В моята дълга практика съм виждала жени, които казват: "Той има връзки навсякъде, познава всички, той ми е цитирал такива публични личности, че аз нямам шанс". Ако такава жертва бъде убедена да потърси правата си и да поиска защита чрез институциите, се оказва, че нещата не стоят точно така. Обективната реалност е, че някои извършители наистина имат познанства, но този фактор на влияние може да бъде избегнат чрез централните институции. И другото е да се говори с психолог, защото генерализираният страх е част от картината на хроничното посттравматично-стресово разстройство при постоянното домашно насилие.
Кога една жена влиза в кризисен център и колко време може да остане?
Кризисният център е крайна мярка. Той се налага, когато безопасността на жервата трябва да бъде осигурена спешно. По сега действащия Закон за защита от домашното насилие жертва може да получи ограничителна заповед, която забранява на насилника да я доближава, в рамките на същия ден. Но за целта сезиращата молба трябва да бъде пусната преди обяд, за да може съдът да се произнесе с незабавна защита и тя да бъде изпратена на полицията, от там тя да бъде връчена или поне да бъде уведомена - за да не може извършителят да се прибере в същата къща, примерно.
Ако няма близки, познати, приятели в града, каквито случаи има много в страната, тогава жертвата няма много възможности и кризисният център е опция. Има други случаи, когато, например, живеят в жилище, което е под наем, и извършителят плаща наема. Няма как жертвата да остане там - налага се, докато си стъпи на краката, да отиде в кризисен център.
Кризисните центрове за съжаление не покриват цялата страна. Само половината административни области имат такива. В това отношение България не осигурява равни възможности за жертвите на домашно насилие.
Как се процедира с жените жертви от градове, в които няма кризизни центрове?
Националната телефонна линия за пострадали 0 800 186 76 пренасочва жертвите до най-близкия център. Но има области, които създават особено голямо затруднение. Например Видинска област няма кризисен център - обаче и съседните области нямат. И Монтана няма, и Враца също Тогава вече наистина е много сложно. Враца и Монтана за себе си са намерили някакви варианти. Детският кризисен център на Монтана прибира и майките. Спешният прием на Центъра за обществена подкрепа във Враца прибира майки с деца. Но във Видин майка с дете няма къде да отиде.
Бяхме преди две години на среща с областната администрация във Видин и ни казаха, че "в дългосрочен план ще открием кризисен център". Нищо не е направено до момента. По същия начин стоят и други места в страната - Кюстендил няма кризисен център, а в Перник е пълен. Смолян е много тежък казус - няма нито детски кризисен център, нито за майки с деца, а отгоре на всичко е далеч от Пловдив, от Благоевградско, през планината.. Много сложно е за жертвите на домашно насилие там. Иначе другите райони се оправят горе-долу - по съседски, ако мога да се изразя така. Жертвите се настаняват в най-близкия, дори да е в съседна област.
Как си обяснявате българската реалност, в която съседите понякога звънят на полицията, когато човекът от отсрещната врата слуша силно музика след 22 ч, но не и когато се чуват крясъци и викове за помощ?
За съжаление тенденцията в нашето общество е хората все повече да се дистанцират от това да бъдат съпричастни. Идеята, че семейните неща са си работа на семейството, е доста устойчива в нашата култура. Парадоксално е, че в България има Закон за закрила на детето, който е в сила от 1 януари 2001 г. В него има член 7, в който се казва, че всеки, който знае за насилие над дете, е длъжен да сигнализира институциите. Но като че ли в България не е известен този факт за нашите задължения като граждани. Дори когато научаваме за насилие над дете, по силата на професионалната тайна, пак сме длъжни да сигнализираме.
Законът за домашното насилие казва, че всяко дете, свидетел на насилие над родител, е жертва на домашно насилие - тоест още едно основание да се потърси помощ. Дори само заради детето - ако оставим пълнолетните да си се разбират помежду си. Но въпреки това не се сигнализира. Смятам, че притеснението от това, че извършителят може да бъде агресивен към хората, подали сигнал, общото усещане за беззаконие в страната - всичко това създава фон на недоверие в ефективността на институциите и страх от саморазправа от извършителя.
Работите ли с мъже жертви на домашно насилие?
Разбира се, че работим. На мъжете в България им е особено трудно. Мачизмът - тези високи очаквания към мъжете - са изключително тежки в нашата култура. Имаме едно много притискащо очакване за мъжко поведение. На мъжете им се вменяват отговорности като например, че трябва да издържат семейството, че трябва да са силни, да са винаги непоколебими, нямат право да изразяват чувства. Все остарели представи, но продължават да битуват.
Знаете ли, че един от рисковите фактори за убийство при домашно насилие е скорошна загуба на работа от страна на мъжа. Това е много висок рисков фактор точно заради стигмата на обществото и притискането за социалния статус на мъжа.
Потресаващото в случая на Пейо Пеев беше, че той беше споделил на адвокатката си Миглена Балджиева за домашно насилие (от страна на жена му - бел. ред). Адвокат Балджиева представи информацията за споделеното от него по NOVA телевизия, но дори тя като изключително опитен адвокат, който е в Управителния съвет на една много известна неправителствена организация, не беше успяла да се усети, че това е основание за сезиране на институциите по Закона за защита от домашното насилие.
Когато има новина за жена жертва на домашно насилие, в коментарите в социалните мрежи има поне един, който гласи: “тя си го избира, да не е стояла там”. Да не говорим за случаите на мъже жертви - тогава коментарите са дори подигравателни. Какво отговаряте на тези хора?
Хората, които опитват да вменят вина на жертвите, че са жертви - всъщност това е начин за освобождаване на собствената ни съвест от ангажимента да направим нещо.
Това е реакцията на мнозина, защитен механизъм - да обвинят жертвите, но да оневинят себе си като съседи, граждани, роднини, приятели, общество, че нищо не правим за жертвите. Така е по-лесно. Всеки си мисли, че е застрахован, докато не му се случи - на него, на дъщерята, на братовчедката. Обвинявайки жертвата, облекчаваме собствената си психика от чувството за вина.
Лонгитюдно изследване* - дългосрочно изучаване (още лонгитюдно изследване) е тип изследване, за което е характерно, че промените по наблюдаваните критерии настъпват бавно и се отчитат на големи интервали от време. Наблюдението, както и контролираният експеримент също могат да бъдат лонгитюдни.
Още по темата:
Деси Алексиева за разговора, който не можем да проведем като общество
Кой иска да закрие гражданските организации? Георги Богданов за атаките срещу сектора на НПО
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
