"С нищо подобно не сме се сблъсквали до този момент. Ей Богу, такова нещо досега аз лично не съм виждал. Нищо общо с другите пациенти с вирусни пневмонии, които стигат до апаратна вентилация. Болестта ни изненадва с всеки изминал ден".

Думите са на д-р Димитър Николаков - зам.-началник на Клиниката по анестезиология и интензивно лечение на УМБАЛ "Св. Анна", преподавател по анестезиология и реанимация, и специалист с 27-годишен опит в тази област. Той е един от българските лекари на първа линия, които се грижат за болните в най-тежката фаза на инфекцията от коронавирус. 

Какви са правилата, по които работят лекарите в България и в останалите държави по света? Дали възрастта или придружаващите заболявания са по-опасни за пациентите при заболяване с Covid-19? Има ли ефект от мерките за ограничаване на епидемията? Защо България не може да си позволи да се превърне в Бергамо?

Какво могат да научат българските лекари от германските си колеги и какво могат да научат германските лекари от опита в България?

И още: какво държи на бюрото си един анестезиолог в разгара на епидемията от Covid-19? И какво е посланието му към всички онези мъже и жени, които се заблуждават, че са "безсмъртни" и неуязвими на вируса? 

Разговаряхме с д-р Николаков, докато той е на работното си място - в "Зоната". Така лекарите от болница "Св. Анна" наричат специалното отделение на реанимацията, в която се борят за живота на "коронапациентите". 

Можете да чуете разговора в подкаста "Животът и други неща". Пълния текст на интервюто можете да прочетете по-долу.


Асен Григоров: Какво е положението днес? 

д-р Димитър Николаков: Днес някои от тях са в стабилизирано състояние, други имат влошаване. Една от пациентките ни има подобрение. Общо 6 са пациентите с клинични симптоми на коронавирусна инфекция. 

АГ: Вие имате ли представа всъщност кой ще се подобри и кой ще се влоши? Изобщо колко предвидима е тази болест? 

ДН: Говоря Ви от ежедневните наблюдения, които извършваме за пациентите. Следят се ежедневно показателите и някои от тях имат подобрения. Какво имам предвид: пациентка, която е на апаратна вентилация от близо 2 седмици, в момента агресивността на нашия режим, с която я обдишваме, намалява, което означава, че тя видимо се подобрява. След като е на асистиран режим и може да диша по-леко, с подобряващи се показатели на параметрите на насищането с кислород на кръвта, парциалното налягане, и т.н. - всичко това означава, че тя се подобрява. Това имам предвид. Докато при други - тези показатели се влошават. 

АГ: Аз нямах предвид нищо като упрек или съмнение към Вас, напротив, исках да питам дали болестта се развива вече по типичен начин, дали я опознавате повече?

ДН: Тази болест... мнението, което имам за това заболяване във връзка с пациентите, които преминаха при нас, е, че се развива по тотално нетипичен начин. Абсолютно нетипичен начин. С нищо подобно не сме се сблъсквали до този момент. Аз от 27 години се уча да вентилирам болни - може би още не съм се научил - ей Богу, такова нещо досега аз лично не съм виждал, както и екипът, с който работя. Нищо общо с други пациенти с вирусни пневмонии, които стигат до апаратна вентилация.

На нас преди известно време ни се наложи да вентилираме пациентка с ботулизъм - подобно на отравянето на Скрипал, за да стане ясно за какво става въпрос. Извадихме я, жената си ходи, жива е, здрава е, изпраща ми на всички празници поздрави от Самоков. Успяхме да се справим с нея. Никой не вярваше, че ще извадим тази пациентка. И в същото време, в момента ние имаме крайни затруднения с вентилацията на пациентите, които са с коронавирусна инфекция. Не казвам, че е невъзможно, казвам, че е трудно и болестта ни изненадва с всеки изминал ден по начина, по който се развива. 

АГ: Вие как работите - следвате ли общ протокол, подаден, да кажем, от Щаба, от Министерството на здравеопазването? Не знам точно какъв е редът...

ДН: Протоколите, които следваме, са базирани на три неща. Първото нещо, това е Европейската асоциация на анестезиолозите и реаниматорите, съответно, която ежеседмично има т.нар. уебинари или интернет срещи, на които ние се срещаме онлайн с всички водещи специалисти в Европа по този казус. Вторият протокол, на който е базирана нашата информация и който прилагаме, е на проф. Пол Марик от Източна Вирджиния. Той ползва шанхайския модел - в частност на професор Линг Мао, ако не се лъжа. И третото е специално на италианците, с проф. Паоло Пелоси и колектив, които имат също малко вариации в италианския модел. Тоест, смятам, че това, което ползваме като информация и като наблюдение, се базира наистина на световно ниво. Без да отричам това, което в България се предлага като протокол. Между другото, това, което получих днес в електронната си поща като предложения за протокол, е абсолютно 1:1 на протокола на Пол Марик от Източна Вирджиния. 

АГ: Има ли място за "творчество" от ваша страна? Тоест, да реагирате на момента с нестандартно решение. 

ДН: Категорично да. Защото всички протоколи, така или иначе, не са щампа, а имат вариации помежду си и нашето лечение се базира на индивидуалните особености на пациента. Пациентите не са еднакви, няма как да бъдат еднакви тези пациенти. Съответно, ние правим корекции, вариации според индивидуалното състояние на пациента. 

АГ: Кажете нещо около възрастта...

ДН: Това е наистина много интересен въпрос. 

АГ: ... Ние сме свикнали да възприемаме, че рисковата група е 65+ със съпътстващи заболявания. 

ДН: Да, така, точно. Да, така го написаха всички, имайки предвид, че възрастните пациенти носят в себе си доста придружаващи заболявания, които определят тежестта и прогнозата на развитие при тези пациенти. Но, но... едно голямо "Но" ще отворя. Ще ви кажа следното - няма да говоря за възраст, а ще говоря за придружаващи заболявания, към които вирусът има особен афинитет. Артериална хипертония, нарушен глюкозен толеранс или диабет, хиперлипидемия, наднормено тегло, хронично обструктивна белодробна болест, астма - това да ви звучи като само за възрастни пациенти? Това звучи за всички пациенти - и за млади, и за хора на средна възраст, и за възрастни. В края на краищата, ако имаме един хиперлипидемиден синдром с повишено наднормено тегло, това по никакъв начин не поставя пациента на 40 години в благоприятна група. Или неконтролиран диабет, специално неконтролирания диабет. Или пациент, който в момента е на 43 години с доказан карцином на белия дроб.

Всички т.нар. социално-значими заболявания по никакъв начин не поставят по-младите пациенти в някакъв оптимален режим спрямо това заболяване. И другото, което искам да ви кажа, е, че още от Средновековието доста картини са се нарисували, в които и богати, и бедни - т.е. хора с всякакъв социален статус - и възрастни, и млади играят танца на смъртта.

Tук не мога да бъда категоричен, че това заболяване ще се отнася само за възрастните пациенти и едва ли не младото поколение ще бъде пощадено по някакъв начин или няма да го прекара така тежко. Аз като лекар не мога да заема такава позиция, наблюдавайки пациентите, които са при мен.

При тази пациентка, за която казах, че макар и трудно, има някакъв тип подобрение - нейният син, който е с 22 години по-млад от нея, почина. Ние го загубихме. Така че, как мога да кажа, че аз едва ли не имам предпочитания - или който и да е от колегите ще има предпочитания - към младите пациенти, а възрастните ни няма да бъдат обгрижвани или нещо от този род... защото те щели да бъдат повече ударени от това заболяване. 

АГ: Имате ли всичко, което ви е необходимо в "Св. Анна"?

ДН: Благодарение на персоналния ангажимент на ръководството на болницата, на този етап всичко, от което се нуждаем, имаме. Какво имам предвид? На първо място - организация. Клиниката по анестезиология и интензивно лечение беше разделена на две - тя и без това си е разделена, но в момента едната база се постави под режим на работа с коронапациенти. Допълнително, вътре в тази база се направи допълнителна преградна стена, както между другото - вчера се запознах с този материал - италианците и германците препоръчват точно това да се направи. Ние го направихме преди 3 седмици, без да ползваме този модел. Тоест, при нас има и творчески подход, креативност в цялата тази работа, за да обезпечим допълнително безопасността на персонала, който трябва да се грижи за тези пациенти. 

Необходими са съответните защитни облекла: костюми, с които се влиза, шлемове, очила, естествено - ръкавици, ботуши и т.н., за да можем максимално да осигурим защитата на персонала, който трябва да се грижи за болните. Акцентът е върху персонала, не на последно място, защото ако той не е наличен, на негово място ще дойдат абсолютно неподготвени лекари, които нямат квалификацията на реаниматори. Съответно, нещата ще станат доста, доста неприятни. От тази гледна точка, направено е всичко необходимо от ръководството на болницата, както и от ръководството на клиниката да се посрещнат тези нужди и да обезпечи сигурността на пациентите по най-добрия възможен начин, доколкото това изобщо може да бъде така в международен аспект. Защото няма как да кажем, че сме по-добри от американци и италианци, но поне не им отстъпваме. 

АГ: От гледна точка на медикаменти - какво ползвате, има ли достатъчно? Има ли достатъчно изобщо в здравната система в момента?

ДН: Като медикаменти имаме наличните по протокол за лечение. В края на краищата, видът на заболяването е такъв, че тук става въпрос за увреждане на мембраната, която е в най-тънката част между алвеолите и кръвоносните съдове, и насочено към кръвоносния съд. Така че тези препарати, които се използват по всички протоколи - това са нискомолекулни хепарини, други медикаменти, които имат отношение към реологията и реализирането на образуваните тромби - всичко това го имаме, разбира се. 

АГ: На ниво държава - това се опитах във втората част на въпроса да Ви кажа...

ДН: Вижте, лечението на това заболяване, смея да твърдя, че при липса на ваксина и липса на етиологично лечение (т.е. насочено срещу самия вирус) страда. Но това не е само в нашата държава, то страда в целия свят. В момента се подхожда в световен мащаб и в България по отношение на т.нар. патогенетично лечение и по отношение на симптоматичното - т.е. да се повлияят симптомите. Не мога да кажа, че в България имаме всичко, но не мога да кажа, че и в света имат всичко. Смъртните случаи в Италия, в Испания, във Франция, в Съединените щати, показват, че и те нямат това, което всички искат да имат. А какво искат да имат? Искат да имат медикамент, който е насочен директно срещу вируса, както имаме медикамент срещу грип А, грип Б, които можем да атакуваме и се нарича "Тамифлу". За съжаление, това лекарство не работи срещу този коронавирус. Съответно, искат да има наличие на ваксина.

Тук може би трябва да отворя скоба, за да кажа, че ваксинацията трябва да се преразгледа в национален мащаб - колко трябва да бъде задължителна. За тези, които отказват ваксинации, в момента е ясно до какво води това нещо. Ако утре пак се намери някой, който да философства, че не му трябва ваксина, и отново страната и икономиката й бъдат поставени на колене, моето лично мнение, не само като лекар е, че вече трябва да има и наказателна мярка за това нещо. 

АГ: И моето лично мнение като журналист е такова, защото имаше такъв случай в началото на епидемията, ако не се лъжа, във Велико Търново. Една майка беше завела дете с тридневна температура 39-40 градуса в болница и се оказа, че тя отказва да го ваксинира, в тази странна група на антиваксърите е и...

ДН: Точно така, точно така. Но тук бих искал само да Ви допълня, че ако става въпрос за обикновени заболявания, при тях е 1:1. Ако един човек е болен например от исхемична болест на сърцето, какво от това? Исхемичната болест на сърцето не се предава като заболяване. Докато при инфекциозните заболявания, се проявява т.нар. стохастичен ефект - тоест един може да зарази десет. Всеки един от тези десет може да зарази по още десет, и става точно това, което в момента става в международен план при липсата на ваксина.

В момента надеждата е имунитетът да се изгради под една или друга форма. Имунитет може да се изгради по два начина. Първият е естествен, т.е. да преболедува цялото насление на Земята или поне, както казват някои, 70% от него, което са 5 милиарда души. Един процент от тях да вземем, че ще имат тежки усложнения и евентуално летален изход, може да си представите точно каква трагедия ще стане. Другото е да се изработи ваксина от нас, хората, с която да може да се атакува това заболяване, за да не се разпространява. А така или иначе, тези, които са се заразили в момента, би трябвало да го изкарат. 

АГ: Така наречените мерки, които в момента са валидни за България - за, против? Частично за, частично против?

ДН: Този разговор е много широк, но абсолютно смея да твърдя, че по никакъв начин не трябва да се допуска рязък пик на пациентите. В тази връзка - подкрепям, естествено, решението на Щаба и на тези, които са го назначили. Защо? Защото рязък пик ще доведе до много голям наплив на пациенти в болниците. Ние в момента имаме свободни апарати. Но нали не трябва да изпуснем нещата, така че както тези апарати са свободни, да станат рязко запълнени и съответно аз да трябва да правя подбор, така както правят в Бергамо, в Ню Йорк? Не съм убеден, че като лекар мога да препоръчам такова нещо. Политиката, която в момента се провежда, за да се държи кривата на случаите надолу, е абсолютно оправдана, имайки предвид, че ние не сме най-добре обезпечената държава с реаниматори. 

Тук имам много голяма болка, защото - не знам дали обществото знае - в България реаниматорите не са толкова, колкото би трябвало да бъдат. По една или по друга причина. 

АГ: Така. Къде са? 

ДН: Къде са реаниматорите? 

АГ: Да. 

ДН: Ами няма такива. Просто не съществуват, защото, за да има реаниматори, трябва да има политика. А политиката е насочена в каква посока? Първо, да има кариерно развитие един реаниматор, т.е. да му се обезпечи адекватно образование и развитие, така че той да може да работи не само в България, но и по света. Второ, трябва да бъде обезпечен с апаратура на съответното високо ниво, така че да може да му е интересно да работи с тази апаратура, да се занимава, да се чувства на върха на "вълната". И на трето място - не знам Вие на кое място ще го поставите - е достатъчното финансово обезпечаване на този персонал. Какво направихме в нашата клиника? Направихме точно това. Поставихме тези три неща на първо място и в момента всеки ден, независимо че... хайде, да не е всеки ден, грубо ще бъде казано, но поне един път седмично при нас има желаещи да постъпват (на работа) хора-реаниматори, за да ги обучаваме за такова нещо, да бъдат реаниматори. Тоест явно този подход работи. 

И ако в национален план се постигне някакво съгласие, ще бъде доста по-добре. Защото нали не си представя нашата общественост, че дори най-добрият хирург - както в момента всички хирурзи говорят, не знам защо, може би трябва да се замислят за момент - не може да включи апарат за обдишване на болен. Но те са първи по телевизията и само тях слушаме какви глупости говорят. Да ме прощават колегите, но когато дойдат, ще ги поканя лично като гид в "Зоната", като водач, безплатно ще го направя. Нека влязат, да видят вътре, да им дам един апарат, за да го настроят или да го включат, и тогава да дават акъл кога, как е редно да слагаме болен на обдишване, т.е. да го закачаме за апарата.

Аз твърдя, че тези реаниматори - макар и малко в България - знаят кога да поставят един пациент за обдишване навреме. Абсолютно навреме, нито по-рано, нито по-късно. Да, заболяването е доста неприятно, с доста по-различен ход, но си има обективни критерии, които един анестезиолог, реаниматор, взел специалност, би трябвало да ги знае. И аз се надявам да ги знае. 

АГ: Имате ли нещо специално да кажете на хирурзите? 

ДН: На хирурзите... нямам разговор с колегите от хирургията, както те не биха приели да им давам акъл как да оперират, но аз ще се обърна към колегите да прочетат последните протоколи на Пол Марик, на Паоло Пелоси, на Европейската асоциация на анестезиолозите, където нещата се изместват по посока на микроциркулация и в момента на първо място трябва да се обезпечи адекватната реология, защото оттам идват проблемите. Не е типичният ARDS (Acute respiratory distress syndrome), не е увеличение на извънбелодробната вода, няма какво да връщаме обратно от алвеолите в съдовете. Проблемът е микроциркулацията, където ние, когато обдишваме пациентите, обдишваме една торба - колегите знаят какво означава - без циркулация около нея и там са проблемите при тези пациенти. Това е чисто професионален опит, който да им предам. В края на краищата, освен в ролята ми на реаниматор съм и асистент по анестезиология и интензивно лечение и съм преподавател именно на тази работа, анестезиология и реанимация. 

АГ: Имате ли време да четете цялото търсене на нови медикаменти и... хайде, да кажем, че ваксината със сигурност е далеч. 

ДН: Не знам дали има време, но ми се налага да го правя, защото иначе няма как да ползвам знание от преди 5-10 години, или от миналата година при това заболяване. Оттук нататък при нас, анестезиолозите-реаниматори, ще се пишат книги на тази тема, ще се правят симпозиуми на тази тема, ще се четат доклади на тази тема, ще се дават грантове за тези, които са излезли с най-добри съобщения. Това ще бъде в бъдеще време, защото в момента целият свят е в ступор - говоря за анестезиолозите и реаниматорите, които така или иначе се опитват да научат верния път. 

АГ: Ремдесивир, терапията в Австралия? 

ДН: В Австралия излязоха с медикамент, който се прави против краста, ако не се лъжа. Той е на клетъчна култура извън тялото на жив организъм, и в рамките на няколко часа - четох това мнение - се постига пълен контрол върху вирусната репликация. Между другото, искам да Ви кажа, че съм си в кабинета и този препарат ми е на бюрото. Тоест, имам го - и какво от това... не означава, че ще бъде приложен. Просто за удоволствие си го намерих и го сложих да го показвам на студентите в определен момент. 

АГ: А защо не може да се ползва? В смисъл, трябва да мине през някакво национално одобрение?

ДН: Единственото му одобрение е в FDA в Америка, и то под формата на таблетки. Никъде другаде по света не е направено. Препаратът се нарича Промектин и се поставя при дребни и едри преживни говеда, при свине и т.н. Казвам Ви докъде съм стигнал в лудостта си, доколкото ме разбират колегите - опитвам се всичко да взема, да науча, да проверя, може ли, не може ли, и т.н. Ние всички сме полудели от това заболяване. Казвам Ви го честно. 

АГ: Защо се оказва толкова трудно да се възстанови пациент след обдишване, т.е. да се екстубира? 

ДН: Защото няма нищо типично в обдишването на този пациент. Защото това, което сме свързали - това вече е много професионална информация - това, което сме свързали да приемаме, че имаме нарушена разтегливост на белия дроб, при тези пациенти е точно обратното. Ние обдишваме един уж перфектен бял дроб, а кислорода не можем да го вкараме в кръвта. Това е точно заради това, което преди малко обясних - има нарушение в микроциркулацията. И всяко забавяне от тази гледна точка влошава болните и ги прави по-трудно управляеми и по-трудно лечими. 

АГ: Колко време, според Вас, ще продължи тази драма - карантини, изолации? 

ДН: Ами ще продължи дотогава, докато няма две неща: едното е етиологично лечение, т.е. препарат, който да удря директно вируса. И другият възможен препарат, който може да ни извади от тази продължителна ситуация, която според мен няма да приключи след един месец, е наличието на ваксина. За ваксината -  всички световни фармацевтични лаборатории, институтите "Роберт Кох", "Пастьор", дават най-оптимистична прогноза от година - година и половина. Дотогава явно населението ще трябва да придобива някакъв имунитет по естествен път, тоест - вирусът да мутира в по-слабо активна форма и да се прекарва по начин, който не е трагичен за самия пациент, за да изработи имунитет, да предава на другите вирус, който е с по-малко вирулентност. Но това са мои вариации на разсъждения, не съм убеден, че съм прав, но твърде е възможно и така да стане, докато се открие ваксина или докато не се намери етиологично лечение. 

АГ: Сравнително ниската смъртност в България - имате ли Вие обяснение, питат ли Ви колеги, с които контактувате от други държави, какво си говорите? 

ДН: Сравнително ниска смъртност има и в Германия. 

АГ: Да, там е много ниска. 

ДН: Работи се по начин, по който би трябвало да се работи. Малкото останали реаниматори, които сме в България, общо взето се опитваме да сме на върха на гребена на вълната като начин на вентилация. Вижте, аз имам колега, който е от моята клиника и работи в Германия. В момента е там, не може да се върне поради това, че са блокирани границите. В момента, в който това падне, той ще се върне. Ние си кореспондираме с него, той кореспондира с италиански колеги, тъй като при тях работят доста италианци. Получава се един кръг, в който се обменя постоянно информация. И какво идва да покаже? Няма разлика в начина на организация на работата в нашата клиника - което би трябвало да важи за България - и там. Точно толкова неподготвени са били като облекла, колкото при нас. Ние дори изпреварихме тяхната клиника. Пуснах му информация и клип от нашата реанимация, и той каза: "Имам ли право да го покажа на моите началници?". Това са фактите, може да се провери, защото всички разговори и кореспонденцията са се записали, това не са свободни думи. 

По отношение на пациентите, които трябва да бъдат обгрижвани: за интубацията (подчертавам - навременната интубация, нито ранна, нито късна) в Германия предлагат да се заменя с т.нар. трахеостомия. Лидери в трахеостомията в България мога да твърдя, че сме ние. На глава от преминали пациенти едва ли някой има повече направени трахеостомии от нас.

Когато се направи трахеостомата - това е нещо, чрез което по-лесно се обдишва пациентът, по-лесно се почиства, по-лесно се поддържа проходимост на трахео-бронхиално дърво, по-благоприятна е за пациента и т.н.

АГ: Тоест, извинявайте, това е друг тип машина? 

ДН: Не, това е друг тип място, откъдето се обдишва болният. Вместо с тръба през устата и трахеята, се обдишва директно през гушата, където ние правим малка оперативна интервенция в Реанимацията и поставяме там канюлата - трахеостомна канюла. По този начин пациентите определено се обдишват и се вентилират по-добре. 

Другото, което искам да спомена в тази връзка, е, че ние наистина имаме лидерство в България по т.нар. видеоларингоскопска интубация. Всички колеги препоръчват в момента - говоря за международен опит, не само за България - че неща, които не са правени досега, не е редно да се учим точно в този момент да ги правим. Е, при нас тази техника, която в момента се препоръчва при всички известни световни центрове, е да се пристъпва към видеоларингоскопска интубация с цел по-малко въздействие върху персонала. Чисто практически ние имаме подход какво да правим. 

АГ: Съобщение навън имате ли? Към "безсмъртните"?

ДН: О, да, аз в началото Ви казах какво ми е мнението за "безсмъртните" - могат да се обърнат към картинните галери и да погледнат точно тези прекрасни рисунки, които са рисувани по време на Средновековието. В личен план, бих ги поканил, може би, да дойдат, да се разходят до болницата. Разбира се, няма да ги вкарам в Реанимацията, защото не са обучени нито да правят нещо специфично, нито да се пазят, но най-малкото могат да служат за санитари в болницата. Имаме достатъчно свободни места. Могат да видят от място. 

Сега съвсем сериозно - това заболяване не избира по това дали си млад, дали си стар, дали си бабаит, дали имаш образование или нямаш образование. Нека тези пациенти не стигат до нас, разсъждавайки по този начин, за да не трябва да ги закачам на машината за вентилация. Не е приятно за пациента, повярвайте - и за нас не е приятно. Защото ние работим в тотално ненормална среда. 

Едно време, в научно-фантастичните книги, които съм чел, тези места, организирани по друг повод, се наричаха "Зоната". Там бях прочел това, което в момента виждам на живо. Че в "Зоната" не действат никакви правила и законите не са тези, които са извън "Зоната". Това наистина е така, повярвайте ми. Говоря го като човек, който влиза ежедневно в тази Зона и знае за какво става въпрос. Ако преди това при един критично-болен, дежурният лекар ме викаше и влизахме всички - началник клиника, заместник-началник, консултанти и т.н. - и вземахме съвместно колективно решение какво да се прави, в момента достъпът на външни хора за нашата клиника е крайно ограничен. Ние не можем да правим консилиуми, не можем да правим обсъждания на пациентите по този начин. Не всеки има право да влиза вътре, тъй като няма как да стане това нещо. Така че нищо не е същото, каквото е при всички останали пациенти. 

В същото време, обаче, трябва задължително да обезпечим сигурността на т.нар. спешни болни. Онзи ден в нашата болница пристигна пациентка на 43 години с мозъчен кръвоизлив в резултат на спукана аневризма в мозъка. Тази пациентка трябваше да се обгрижи, защото иначе щеше да загине. Тя беше оперирана по най-добрия начин от неврохирургичния екип, след това настанена в Реанимация, където продължава борбата за нейния живот. Успоредно с тези пациенти, ние обгрижваме и всички останали пациенти, които трябва да получат нашата помощ. За плановите операции е ясно, на този етап са занулени. Но спешните пациенти остават. Имаме доста пътно-транспортен травматизъм. Млад мъж на 40 години след ПТП с мотор имаше доста сериозно нарушение в белия дроб, политравма, бял дроб, гърди, ребра, корем, крайници, таз. Също е с опасност за живота. За всички тези пациенти е останалата част от клиниката, която не влиза при коронапациентите. Ние не можем да изоставим тези хора. 

АГ: Оптимистичен сценарий има ли, от Ваша гледна точка, за развитието на пандемията и нейния край? 

ДН: О, да, разбира се, аз никога не мога да бъда песимист. Като лекар това ми е вменено от моята професия. Но за да бъдем оптимисти, трябва да се базираме на някаква логика. Оптимистичният сценарий е, че като след всяка война нещата ще се променят по един или друг начин. А повярвайте ми, това е моето лично мнение, в момента в световен мащаб се води война. А след всяка война нещата са по-различни.