Актрисата Мара Уилсън публикува силно есе в New York Times, в което критикува Холивуд и медийната индустрия заради смазващото им отношение към младите талантливи актьори или музиканти.
Уилсън става известна още като дете благодарение на ролите си във филми като "Мисис Даутфайър" и "Матилда". Тя си припомня, че никога не е носила "по-разголващи дрехи от рокля с дължина до коляното", но въпреки това таблоидите и феновете са я третирали като сексуален обект.
На 6-годишна възраст е разпитвана от журналисти за това дали вече има романтични връзки. Мъже с 40-годишна възрастова разлика са й изпращали любовни писма. Уилсън посочва в статията си, че всеки случай на навлизане в личното й пространство от непознати я е карал да изпитва срам.
За разлика от Бритни Спиърс, на която тя посвещава есето си, Мара Уилсън е можела да разчита на подкрепа от семейството си и близките си приятели. Разполагала е с известна възможност да контролира приходите си от филми и медийното си присъствие.
"Най-тъжното в "срива" на Бритни Спиърс е това, че нямаше никаква нужда той да се случва. Когато тя се раздели със съпруга си, обръсна главата си и яростно нападна автомобила на папараците с чадър, "Наративът" беше насилствено наложен върху нея", пише Уилсън, като препраща към фаталистичното и лешоядското поведение на медиите към популярните личности, преживяващи криза.
"В действителност, тя беше млада майка, която се сблъскваше с огромни промени в живота си. Хората имат нужда от свободно пространство, време и помощ, за да се справят с подобни неща. А тя не разполагаше с нищо от това", пише Уилсън.
Статията й идва в реакция на документалния филм на Hulu "Framing Britney Spears", който осветява негативното влияние от медиите и публиката върху една от най-известните музикални звезди след 90-те години.
Бритни Спиърс - от "дете-чудо" до жена без право на самоличност
Ето какво пише Мара Уилсън:
Прекарах 13-тия си рожден ден, заключена в хотелска стая в Торонто.
Това се случи през юли 2000 г. и бях на турне за промотирането на филма "Thomas and the Magic Railroad". Бяха обещали да ми дадат един свободен ден за празника, но когато пристигнах от Лос Анджелис предната нощ, разбрах, че ще трябва да разговарям с журналисти през целия ден.
Да работя на рождения си ден не беше нещо ново за мен. Отбелязах осмата си годишнина на снимачната площадка на "Матилда", а деветата - на "A Simple Wish", но въпреки това се чувствах разочарована. Бях сама, ако не броим бавачката.
На следващата сутрин станах, макар все още да се чувствах уморена от часовата разлика, и се облякох в най-хубавите си дрехи от Forever 21. Двама координатори по връзките с медиите ме посетиха, преди да запона с интервютата. Питаха ме дали искам да спрат климатика, дали искам безалкохолна напитка. Казах им, че съм добре, не исках да се сдобия с репутация на вечно недоволна актриса. Но когато журналистката ме попита как се чувствам, направих една от най-големите грешки в живота си. Казах й истината.
Не знам защо бях откровена с нея, но и никога не съм била особено добра в прикриването на чувствата си. Да играеш на сцената е нещо много различно от лъжата. А репортерката изглеждаше като човек, който наистина проявява загриженост.
На следващия ден най-авторитетният вестник на Канада ме сложи на първа страница в секцията си "Развлечение". Въведението беше следното: "Интервюто още не беше започнало, а детето-звезда Мара Уилсън вече се оплакваше от екипа си".
Статията ме описваше като "разглезено хлапе", което се намира в "криза на средната възраст". Описваше мрачните пътища, по които децата-актьори като мен често потъваха. Публикацията беше пропита с т.нар. "Наратив" - идеята, че всеки, израснал под светлините на прожекторите, е обречен на трагичен край.
На 13 години вече знаех всичко за "Наратива". Станах актриса на 5 години, а на 8 вече играех в главни филмови роли. Бях обучена да изглеждам и да бъда колкото се може по-нормална, за да избегна неминуемия си провал на всяка цена. Поделях обща стая с малката си сестра. Учих в държавно училище. Членувах в групата на момичетата-скаути. Когато някой ме наречеше "звезда", подчертавах, че съм актриса - а единствените звезди са на небето.
Никой не се докосваше до парите, които печелех, докато не навърших 18 години. Но тогава все още бях на 13 и вече ме бяха съсипали. Точно както всички очакваха.
Журналистката ме попита какво мисля за Бритни Спиърс. Явно съм й отговорила, че "я мразя".
Всъщност не мразех Бритни Спиърс. Но тогава нямаше да призная, че я харесвам. В онзи момент преживявах продължителна фаза в стил "Аз не съм като другите момичета", което сега ме кара да се срамувам - макар че нали трябваше да вярвам в нещо подобно, след като прекарвах толкова много време от детските си години по кастинги срещу други момичета?
Донякъде бях водена от чиста завист - защото Бритни Спиърс беше красива и готина по начин, който аз никога не можех да постигна. Но по-скоро си мисля, че вече бях попила онази версия на "Наратива", посветена на нея.
Начинът, по който хората говореха за Бритни Спиърс по онова време, ме ужасяваше - и продължава да ме ужасява. Историята й е впечатляващ пример за един феномен, който наблюдавам от години.
Нашата култура изгражда момичетата като нея само за да ги унищожи.
За щастие хората разбират какво причинихме на г-ца Спиърс и се извиняват. Но ние все още носим белезите.
Към 2000 г. Бритни Спиърс вече беше нарочена за "лошо момиче". Бях забелязала, че в повечето случаи лошите момичета са онези момичета, които показват някакви белези на сексуалност. Следях както истерията около корицата й за списание Rolling Stone (първото изречение на статията описваше "медените й бедра"), тakа и фурора във форумите в AOL, когато зърната й се покажеха под блузата.
Наблюдавах как много актриси и певици - тийнейджърки приемаха сексуалността си като ритуал, като позираха за кориците на мъжки списания или снимаха провокативни музикални клипове.
Реших, че това никога няма да се случи с мен.
И без това вече бях третирана като сексуален обект и това ме отблъскваше. Повечето ми филми бяха семейни - римейкът на “Чудо на 34-та улица", "Матилда", "Мисис Даутфайър". Никога не съм се появявала на публични места с нещо по-разголено от рокля с дължина до коляното.
Всичко това беше умишлено: родителите ми смятаха, че за мен ще бъде по-безопасно. Но не се получаваше. Хората ме питаха "Имаш ли си гадже?" по интервюта, откакто бях на 6 години.
Репортерите ме питаха кого смятам за най-сексапилния актьор, или какво мисля за ареста на Хю Грант след наемането на проститутка.
Симпатично беше, когато 10-годишни момчета ми изпращаха писма с обяснения в любов. Но не и когато авторите бяха мъже на 50 години.
Преди да навърша 12, вече имаше мои снимки по сайтове за сексуални фетиши и бяха направили мои колажи в снимки с детска порнография. Всеки път изпитвах срам.
Холивуд се ангажира да се бори срещу тормоза в киноиндустрията, но аз никога не съм била сексуално тормозена на снимачна площадка. Сексуалният тормоз винаги се дължеше на медиите и публиката.
Важен елемент от "Наратива" е предположението, че известните деца си го заслужават. Те са тези, които са пожелали да станат популярни и привилегировани, значи няма проблем да ги атакуваме.
Всъщност често "Наративът" не е провокиран от самото дете, а от хората около него. MGM дава хапчета на Джуди Гарланд, за да стои будна и да отслабне, когато е в началото на тийнейджърските си години. Бившата актриса Ребека Шефър е убита от вманиачен преследвач. Дрю Баримор, която влиза в рехабилитационен център още като тийнейджърка, е дете на баща-алкохолик и майка, която я е водила в "Студио 54", вместо на училище.
Да не говорим за агресията, която се изсипва от публиката върху цветнокожите актьори - особено чернокожите. Амандла Стенбър беше тормозена, след като получи роля в "Игрите на глада" за героиня, която беше описана в книгата като чернокожа - само защото някои читатели на поредицата са си я представяли като бяло момиче.
Най-тъжното в "срива" на Бритни Спиърс е това, че нямаше никаква нужда той да се случва. Когато тя се раздели със съпруга си, обръсна главата си и яростно нападна автомобила на папараците с чадър, "Наративът" беше насилствено наложен върху нея. Но в действителност, тя беше млада майка, която се сблъскваше с огромни промени в живота си. Хората имат нужда от свободно пространство, време и помощ, за да се справят с подобни неща. А тя не разполагаше с нищо от това
Много моменти от живота на г-ца Спиърс са ми познати. И двете бяхме използвани за създаването на кукли по наш образ. И двете имахме близки приятели и партньори, които споделяха тайните ни с други. И двете бяхме подлагани на коментари за външния си вид от възрастни мъже.
Но моят живот беше по-лесен, не само защото никога не съм била популярна до нивото на таблоидите, а защото за разлика от Бритни Спиърс винаги можех да разчитам на подкрепата на моето семейство.
Знаех, че имам заделени пари и че тези пари бяха мои. Ако имах нужда да напусна публичната сцена, можех да изчезна - у дома или на училище, в безопасност.
Когато излезе статията, в която ме описваха като лигла, баща ми прояви съчувствие. Напомни ми да бъда по-позитивна и любезна пред журналисти, но си личеше, че той също не смята репортажа за честен. Знаеше, че не съм това, за което ме представяше журналистката. Това също ми помогна.
Понякога хората ме питат как съм успяла да порасна без проблеми. Веднъж един човек, когото смятах за приятел, ме попита с широка усмивка "Какво е усещането да знаеш, че вече си отвъд пика на славата?". Тогава е знаех как да отговоря, но сега бих отговорила, че въпросът не е правилен.
Не съм отвъд пика на славата си, защото "Наративът" не е история, която някой друг пише за мен. Вече мога да я пиша и сама.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
