На гости на Високия театър, постановка Иван Добчев

Българската театрална школа може да се похвали с изключителни преподаватели. Крикор Азарян и Тодор Колев създават цяло поколение великолепни артисти в Златния си клас, а Юлия Огнянова е завещавала писма за кукления театър на своите студенти. За съжаление обаче някои професори днес не могат да спазят дори коректния тон, когато става въпрос за най-успелите им ученици.

Две години след като завършва класa на проф. Иван Добчев, Мария Бакалова стана първата българка, номинирана за „Златен глобус” за ролята си в "Борат 2", а световните медии я наредиха в класациите на най-обещаващите млади имена в киноиндустрията.

В интервю за "Площад Славейков" проф. Добчев споделя, че се радва за успеха й, но не и на "по-евтиния, по-естраден маниер", от който не успял да я отучи в продължение на 4 години:

„Ако имаше по-сериозен опит (в театъра, б.р.) и отиваше натам, вероятно нямаше да я предпочетат. Предпочели са я точно защото е напориста и спонтанна. Но не е неопитна, напротив, с тези неща много бързо се трупа опит.
- С кои неща?
- Ами как да се слагаш - на мъже или на публиката. От това бързо се натрупва опит, защото болшинството хора и артисти особено, са суетни и искат да бъдат желани, пожелавани на всяка цена.”

Ако това не е достатъчно, има още:

„- Някои казват, че Мария е била избрана и заради източноевропейския акцент.
- Да, възможно е. Надявам се това да не стане амплоа, да не стане клише, в което тя да влезе. Тя е доста интелигентна, смислено момиче е, умно, умее да мисли. Покрай това обучение сме ѝ помогнали да прочете книги, които иначе не би прочела никога. [...]”

Едно от нещата, които разбираме в остатъка от интервюто, е също така, че публиката на Борат 2 „естествено, не е публиката на „Сфумато“ и никога няма да бъде. Ние никога няма да слезем дотам да имаме стадиони с публика. [...] За съжаление вече нямаме сериозна театрална критика, която да отделя едното от другото, да определя кое е масов, популярен, популистки театър и кой е онзи истинският, високият, който извисява зрителя, облагородява го.”

Ако похвалата за номинацията на Мария Бакалова е изречена, казаното след това прави всякакви опити за поглеждане през неговата призма почти невъзможни.

Как звучи реплика от преподавател на 73 г. за негова бивша студентка на 24, описана като опитна в "слагането" на мъже или на публиката?

В друга държава вероятно само заради подобни сексистки и мизогинни коментари проф. Иван Добчев би бил уволнен от академията - или поне щеше да провокира реакция от колегите му в НАТФИЗ.

Никой не отрича, че с основаването на ТР "Сфумато" Иван Добчев и Маргарита Младенова оставят важна следа в българския театър след 1989 г. Да се гордееш с постиженията си не е провинение, но достойнството се мери и по умението на човек да знае кога е по-добре да замълчи. Не защото някой му отнема правото да говори и да дава професионални оценки. А защото обезценяването, надменното говорене и пренебрежението не правят чест на никого - особено на онзи, който разбира преподавателската дейност като призвание.

Добчев звучи като съвременен Моисей, който слиза при 19-годишните студенти, но вместо скрижали носи „книги, които иначе не биха прочели никога”.

Защото може би младите хора извън храма на Високия театър не са чували за Достоевски, Гогол и Радичков? Или Високият театър стои по-високо от Холивуд само защото не му е цел да пълни стадиони? Човек не ходи там, където не е добре дошъл. Точно това е причината, поради която много от читателите няма да се припознаят в патоса на един авторитетен режисьор, а ще останат изумени от личните нападки към жена, която едва сега започва своя професионален път.

Хубавото е, че подобни интервюта дават възможност най-сетне да се отвори диалог относно обучението в сценичния факултет на НАТФИЗ. И голяма част от студентите, колкото и да са благодарни на Академията, могат да го потвърдят.

"Проблемът не е единствено в конкретния човек и неговото премахване, а в цялостната система на преподаване в НАТФИЗ, където Професор Х измъчва класа си зад затворени врати 4 години, с обиди от всякакъв характер - от теглото на момичетата до психически тормоз, особено кулминиращо преди изпити", споделя за "Булевард България" бивша възпитаничка на сценичния факултет в НАТФИЗ, която пожела да запази анонимност.

„Била съм пряк свидетел на това „възпитание”, на това как се става актьор за „висок театър, с високи идеали”. Епитети като „Чудовища от паноптикум” и „ш***ни мумии” по адрес на студентите по актьорско майсторство бяха част от ежедневния обучителен процес, който ние, като външни студенти по режисура, трябваше да наблюдаваме".

Кога един метод на преподаване прекрачва границата? Ако не можеш да говориш с уважение на и за учениците си, какво изобщо можеш да им предложиш?

Академията е дала на България велики актьори. И до днес в нея работят добри преподаватели. Нищо не е само черно или само бяло. Но години наред никой не говори за тъмната страна на НАТФИЗ - обидите, вменяването на вина, затварянето на очите пред тормоза, който няма нищо общо с етиката и взаимното уважение между преподаватели и студенти.

Мария Бакалова направи история. Само по себе си това е забележително. Въпросът е какво се случва зад стените на академията. Ето една тема, за която е добре да се говори след словесни трагедии като интервюто на Иван Добчев за Площад Славейков.