Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
В есето си "Размисли за гилотината" Албер Камю пише, че "обществото не вярва на онова, което говори". По думите му, ако "то наистина си вярваше, щеше да показва главите" (на обезглавените вследствие на смъртно наказание бел.ред.).
В проникновения си труд френският екзистенциалист посочва още, че ако си вярваше, "обществото щеше да отреди на екзекуциите същите рекламни кампании, предназначени обикновено за националните тържества или за новите марки аперитив."
Разбира се, Камю пише есето си в началото на 20 век, когато смъртното наказание все още се прилага във Франция, Англия и Испания. Днес тези държави са отхвърлили легализираното убийство като метод за наказание на провинилия се и назидание за онези, които биха могли да го последват в криминалните му деяния.
У нас, ако се съди по реакциите в социалните мрежи, българите масово се възрадваха на новината, че представител на "родната полиция", която, както знаем, ни пази, е прострелял смъртоносно дребен престъпник: по-конкретно 18-годишен ром, който, заедно с още двама други, напада две момичета и след заплаха им открадва раница с лични вещи и пари.
Редица демократични, съвестни граждани изразиха мнение, че полицаят трябва да получи награда и повишение, коментираха, че престъпникът е бил "от боята" и е чудесно, че "вече са с един по-малко" и заключиха, че "само така ще се управим" (правописът на коментар във Facebook е запазен в оригинал бел.ред.)
Ами да. Обезценяването на човешкия живот със сигурност е пътят към така мечтаната оправия. Поощряването на полицейския произвол и/или немарливост е еманация на демократичната концепция. Расизмът е ултимативният белег на всяко проспериращо общество. И войната е мир. И свободата е робство. И невежеството е сила.
Наистина живеем в страна, в която понякога се случва така, че след като сме родили дете, ходили сме на курс по "гърне", будували сме над леглото му, докато е било болно и сме решавали с него задачи по ментална аритметика, в един момент се налага да погребем това дете, защото някой е решил да се прибере с колата на три ракии или някой лекар в болница е преценил, че точно в този момент не му се работи. Този социален фон съвсем естествено създава усещане за абсолютно недоверие в институциите, в полицията, в съда, в лекарите, в живота изобщо.
Да се живее без доверие е трудно. Липсата на доверие е най-гостоприемният фактор за анархистични нагласи. И това не е напълно лишено от логика: защо да се съобразяваме със системата, ако тя не ни предлага необходимата за оцеляването ни протекция? Защо да пазим другите, ако другите не пазят нас? Защо полицаите да не убиват джебчиите, които са ни откраднали чантата, ако същите няма да понесат други последствия за щетите, които са ни нанесли?
Саморазправата е последният предупредителен знак преди анархията. Полицейското своеволие - предпоследният.
Ще чуем и аргумента "в Щатите е така". Наистина, американските полицаи са упълномощени да отстрелят (не предупредително) всеки, който не се подчини на полицейска заповед и посегне към джоба си (може да е, за да извади цигара или плюшен ключодържател-заек - подарък от майка му). Но нека не сравняваме родната полиция с американската. Най-вече, защото отвъд океана всеки втори човек, престъпник или не, има оръжие. Законно (по-често) или не. Да си полицай в Щатите е доста по-опасно от това да си полицай в България, където вероятността дребен разбойник от ромски произход да извади пистолет, докато бяга с открадната раница, се върти около нулата.
Родни полицаи са по-застрашени от това сами да се напръскат със сълзотворен газ от това да загинат от куршум по време на изпълнение на служебните си задължения. Може би защото онези, които биха отвърнали на огъня, не се пипат.
И все пак, грешки се случват. Хора умират всеки ден по всевъзможни нелепи начини: удря ги ток във фонтан, сгазват ги на пешеходна пътека, получават дисекация на аортата, застрелват ги след кражба, получават инфаркт и линейката идва след час или просто се подхлъзват в банята, падат и си удрят главата. Понякога има виновни, понякога - няма. Човешкият живот е безкрайно крехък и внезапно унищожим и нито една политическа и социална система не притежава способността да предотврати смъртта като събитие.
И ако се върнем на "Размисли за гилотината", трябва да признаем, че навярно много от хората, които смело написаха "БРАВО!" под новина със заглавие "Полицай уби крадец", вероятно биха повръщали с часове, ако бяха присъствали на сцената на убийството и бяха станали свидетели на самото кърваво умиране на момчето по пътя за болницата. Било то и "заслужено".
Няма заслужена смърт. Има заслужено наказание. Достоевски е написал "Престъпление и наказание", а не "Престъпление и смърт по погрешка". И разбирането на тази разлика отличава културата от варварството.
А онези, които го нямат, са тълпа, по-страшна от сериен убиец в квартала. Същата тълпа, която някога се е блъскала около ешафода в търсене на зрелище и възмездие и се е връщала у дома си объркана от въпроса дали възмездието изглежда по този начин.
Не, възмездието не изглежда по този начин. Възмездието, което има капацитета да ни умиротвори и удовлетвори като общество, разбираемо подвластно на страха и претръпнало към болката на другия, би изглеждало като комбинация от потентна полиция, работеща съдебна система и висок личен морал: иначе казано онази фантазия за правова държава, по която копнеем на думи.
Останалото е пепел.
Полицаят, застрелял 18-годишното момче след гонка, лично го е закарал до болницата (Обновена)
