Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
"Ти видя ли как живее този човек? А ти ми говориш за свобода"
"Да, но това е неговият избор"
"Не е вярно, това е нашият избор"
Ще чуете размяната на тези реплики между Слави Трифонов и сценаристите му поне няколко пъти, ако изгледате запис от вечерното му шоу за Трети март.
Почти цялото предаване беше посветено на филма, който Иван Кулеков е създал за проф. Галилей Симеонов - един от последните живи класици на българското графично изобразително изкуство, човек с огромен талант, бивш преподавател в Националната художествена академия.
В дома му през 2021 г. няма нито един молив. Няма и лъжици, както Трифонов повтаряше. Рисунките му са разпръснати из къщата, без защита от студа и влагата. Въпреки това проф. Симеонов казва, че "живее много хубаво, ама много хубаво", защото "се намира в своята среда". Нищо, че осъзнава оскъдицата и забравата наоколо.
Невъзможните материални условия и отшелничеството, в които художникът прекарва дните си, бяха фокусът на вниманието в разговора между Трифонов и сценаристите му след излъчването на филма.
"Това, че той ще има лъжица, не го прави щастлив. Този човек има нужда от друг човек, а не от лъжица или молив. Има нужда от човек, който да се грижи за него", казва Кулеков.
Историята на проф. Симеонов беше разказана още преди години от документалния режисьор Ралица Димитрова в "Малки истории" по БНТ. 91-годишният творец е избрал да живее в старата бащина къща в с. Гаврил Геново край Монтана.
Проф. Галилей Симеонов - кои сме ние, че да го учим как да живее
Останал сам след смъртта на съпругата си и преживял пожар в къщата преди години, условията за живот на възрастния мъж са много влошени. В края на 2020 г. художникът Евгений Чалъков го открива да лежи в каруца. Малко по-късно група негови приятели, дарители и двама кметове помогнаха за изграждането на пристройка, в която той да може да живее нормално през зимата.
"От кметството направиха къща и казаха: Бягай там, за да видиш по-добре ли е. Но тайно ходя някой път да придремвам на втория етаж", разказва проф. Симеонов пред Иван Кулеков. "Вторият етаж" е и неговото импровизирано ателие. Не е приел предложенията на Вежди Рашидов да бъде преместен в старческия дом на творците в София.
Галилей Симеонов е ученик на големия Илия Бешков, в академията постъпва след цели осем години опити за кандидатстване, като влиза заедно с Христо Явашев-Кристо ("Той каза, че няма да стои в тази държава. Но те бяха друга фамилия, друго време. Благородство е имало голямо").
Големият писател и драматург Йордан Радичков е бил негов съученик в гимназията, а и до днес Симеонов се разсмива, като си припомня, че авторът на "Ние, врабчетата", "Суматоха", "Свирепо настроение" и др. завършил с тройка по литература ("Той казваше "Какво ще правя сега? Трябва да я отгледам, да стане поне четворка!").
Автор е на най-хубавите и стойностни портрети на Васил Левски, а Любомир Мечков от Монтанската художествена галерия, в която са изложени няколко картини на Симеонов, го описва като график без аналог в историята на българското изкуство от 70-те и 80-те години.
Проф. Галилей Симеонов е дал клетва да прекара остатъка от живота си в дома на своите предци в монтанското село и напуска София още през 90-те години. Когато Илия Бешков го пита "Ти добро момче ли си или пакостник?", той му отговаря "Пакости не мога да правя. А иначе съм глупав в живота. Ще остана до гроб в родната къща на дядо ми. Клетви сме дали. Опасна работа. Всеки с кусурите си, братко".
Въпреки че от десетилетия живее в усамотение, художникът не е прекъснал връзката си със случващото се в културния живот на страната.
Във филма на Кулеков той споделя, че наблюдава атаките срещу професионалните качества на Мария Бакалова - първата българска актриса с номинация за "Златен глобус" - и се изненадва от позицията на проф. Иван Добчев срещу нея ("Учител, който се отрича от ученика си?...).
Почитта на Симеонов към неговите учители е тънката нишка, която протича през целия филм - той говори с уважение не само за Бешков, но и за първия си преподавател по рисуване в селското училище Борис Аврамов.
"Той беше от една интелектуална фамилия. Трима братя - учители. Артисти в най-изискания смисъл на думата. Кротки, добри хора, омешани с хората от селото", казва художникът.
Бешков му дава идея за една от картините му - "Простреляна нива", върху която лежи тялото на човек.
"Дали няма да ни се наложи да браним нивите? Дали ако посегнем на тях, няма да извършим една от капиталните грешки на българското селячество?... Селото закъта най-хубавото нещо у себе си - навиците, традициите, народния фолклор.... Въздухът е последното най-хубаво, което можем да си купим", казва още художникът.
От думите на Иван Кулеков след филма стана ясно, че преди години домът в с. Гаврил Геново е бил подпален от "завистлив съселянин", срещу когото обаче той отказва да подаде сигнал в полицията, защото "не иска да го маскари".
Самият Симеонов споделя, че съседите му са се отнасяли пренебрежително към него ("Имаше реплики... хубави, така, към мен... Беше с природа на "Мъчим се да се обичаме"), но са уважавали семейството заради работата на съпругата му - лекарка.
През 1973 г. прави един от най-известните портрети на Васил Левски за изложба по случай 100-годишнината от смъртта на Апостола.
"Бях допуснал големи грешки в работата на този Левски. Дадох го със свито сърце, а после научих, че бил отличен с първа награда. Не бях доволен и направих втора разработка, за да видят, че аз, като грижовна селска жена, съм се вместил малко в този портрет - ако може, да го направя още по-добър".
Когато Кулеков го е попитал дали може да му донесе нещо от града, Симеонов е помолил за "нещо до 5 лева и една бозичка".
Авторът на филма е подарил на художника аудиосистема - заместител на стария му грамофон, на който някога професорът е обичал да слуша класически произведения.
"Слушахме органова музика. Стоя дълго време, без да каже дума. Тогава в очите му видях художника. Той се пренесе в света на безкрайността, на музиката".
