Каква е разликата между свободния човек и освободения, който продължава да робува на робски страсти? Може ли всеки да е будител, ако не прави компромис с представата си за добро и зло? А как се отглежда тя в съвремие, в което фалшивите новини вече са създали атмосфера на общо недоверие и съмнение във всеки и във всичко?
В Деня на народните будители с журналиста и водещ на "120 минути" по bTV Светослав Иванов обединяваме сили, за да поговорим защо няма как да вървим напред, ако гледаме назад и не намираме с какво да се гордеем днес.
Той самият е един от малцината, които всяка седмица в ефир не просто съобщават факти, но използват силата на гласа си - от първо лице, за да обясняват света, в който живеем. С вяра, че важна част от битката за свобода и по-добро бъдеще е днес да опитваш да хвърляш спасителни пояси за давещите се в бурното информационно море.
Затова и заедно със Storytel избрахме именно него, за да потърсим отговори къде е мястото и на журналистиката, и на литературата в тази все по-трудна битка. И как срещата с добри истории, независимо къде ги намираме - в разговор с приятел, в аудиокнига, или пък в ефир - всъщност ни прави хора.
Стигат ли 120 минути на седмица за урок по гражданска съвест и критично мислене? За какво не ви остава време в края на предаването?
Отдавна живеем в среда, в която времето и пространството имат други измерения. Събития, случили се преди седмица, вече изглеждат като случили се преди месец. А тези отпреди година в съзнанието ни са като от друга епоха. Толкова бързо тече информацията в момента.
Наскоро споделих, че много хора си мислят, че битката днес е за посоката на информационния поток, но това вече е остаряваща концепция. Идеята, че има няколко души в една редакция, които да решават кое е важно и кое не, е мъртва отдавна. Журналистите вече имат друга задача – на пазители, които не позволяват на всеки да пробие общественото съзнание. Тази роля е ключова за бъдещето на всяко общество.
Преди няколко години Стив Банън, един от идеолозите на тръмпизма, заяви, че е достатъчно да хвърлиш в пространството няколко теми повече, отколкото медиите имат капацитет да развият, за да се опиташ да контролираш дневния ред, който се сменя на всеки час под формата на дъжд от нови заглавия. Логиката е проста – не ти ли харесат заглавията, създай нови. Прави го по няколко пъти на ден. Бомбардирай с изказвания, изявления, окупирай информационното пространство. Виждаме с очите си как работи тази стратегия не само в САЩ, но и у нас. Това още повече увеличава шума и разделенията, в пълен синхрон с онази стара мисъл на Хари Труман – „Ако не можеш да ги убедиш, объркай ги“.
В този смисъл, гледам на „120 минути“ и на нашия екип от колеги, които много ценя, като на хора, насред бурното информационно море, които се опитват да хвърлят спасителни пояси на максимален брой давещи се в манипулации, крайности и фалшиви новини. Така си представям нашата мисия всяка неделя.
Кои хора са вашите будители в живота?
Не са малко. Повечето не са известни личности. Някои от моите учители в училище, преподаватели в университета, колегите, с които ме срещна професията в началото на моя път. Будител за мен може да е всеки човек, който се опитва да направи средата си по-добра, като спазва закона и не прави компромис с представата си за добро и зло.
Как се различава идеята за будителството и патриотизма при различните поколенията в журналистиката – от вашите ментори в професията, през вашата генерация в медиите, до Gen Z в нюзрума и още по-младите ученици или студенти, с които се срещате?
За мен патриотизмът е свързан не само с историята като източник на национална гордост, но и с начина, по който гледаме на държавата и обществото си сега. Ако няма с какво да се гордееш днес, тогава прекарваш по-голямата част от живота си с поглед, вперен в миналото. Но как един човек може да върви напред с глава, която гледа назад? Най-малкото ще се удари в нещо.
Замислете се – една личност влиза в историята чрез универсални примери и послания, които могат да бъдат припознати от следващите поколения като актуални към днешния ден и днешния живот. Това е големият урок на Левски, на Раковски, на Захари Стоянов, Христо Ботев и толкова много други български будители. Независимо от времето, в което живеем, те ни казват, че свободата не може да се чака, за нея човек се бори дори и с цената да жертва нещо от себе си.
В град Елена има два паметника. Единият е на журналиста Джанюариъс Макгахан. Благодарение на неговите „Писма от Ада“ светът научава за погромите след Априлското въстание. Другият паметник е на Стоян Михайловски – отново журналист, юрист, законодател, поет. Към края на живота си той пише своите „Политически и философско-религиозни размишления“. Това е една от настолните ми книги, към която се връщам отново и отново и често цитирам в ефир. В нея той формулира голямата разлика между свободния човек и освободения, който продължава да робува на робски страсти. Колкото повече хора, които робуват на зли инстинкти, толкова повече зло и робуване около нас. Независимо от епохата.
Кой беше последният пример за буден дух, за който искахте цяла България да разбере? И какво научихте лично за себе си от него?
В последните месеци имах възможността да поканя някои от младите български спортисти, които постигнаха световни успехи – в тениса, във волейбола, в художествената гимнастика. Прекрасни момчета и момичета, които работят целеустремено, методично, дисциплинирано. Направило ми е впечатление, че големите шампиони по правило са добри хора.
Те показват на обществото ни, в момент на много грешно налагани поведенчески примери на агресия и обиди в публичната среда, че трудът и скромността са най-висшата ценност. Когато човек е млад е много важно да знае, че не трябва да бърза. Въпреки че в днешния свят всеки се е разбързал. Те обаче ни показват, че всяка крачка напред означава натрупване на знания, опит и подготовка. Чак след това идват амбицията и успехът.
Това много ми напомня за житейската философия на Павел Койчев – световноизвестния скулптор, когото имам честта да познавам. Преди малко ме попитахте за моите будители. Павел Койчев е един от тях. Той е сред творците, които не обясняват творбите си. Оставя това на нашата фантазия. Неговата „Водна паша“ в Южния парк на София изобразява точно това – един човек – гол, бос, с леко наметало, върви леко и смело през живота, сякаш ходи по водата. С верни спътници и много вяра. Когато разговаряхме за тази творба, Павел Койчев ми каза нещо, което точно описва ритъма на света в момента – „Бързината е влудяваща. Опасността от тази скорост е, че с това темпо ще се слепне времето. Тогава ще бъде безсмислено какво правиш, защото то няма да има бъдеще“.
Така че ако минавате през Южния парк, спрете за миг и погледнете към „Водната паша“. Тя е символ на стремежа на човека да остане човек. И да мине гордо изправен през живота. Пожелавам го на всички, пожелавам го и на себе си.
Кога за последно успяхте да разубедите обезверен човек, че политиката в България и по света не е само скандал, а общ интерес, растеж, напредък? И как го направихте?
Налага ми се да го правя почти всеки ден. И в ефир, и извън него. В момента живеем в период, в който на глобално ниво демокрацията започна да изяжда сама себе си. В социалните науки това е по-известно като "автопреврат". Това е процес на подкопаване на демократичните механизми чрез експлоатацията на самата демокрация. Печелиш власт чрез демокрацията, но после започваш да я разглобяваш, за да я задържиш колкото се може по-дълго. Пада съдебната система, всички инакомислещи се дискредитират, а медиите се атакуват. Междувременно разделенията в обществата стават все по-силно изразени.
Моята надежда обаче е свързана именно с това, за което говорихме преди малко – стремежът на повечето хора да живеят спокойно и достойно е по-силен от всеки нагнетяващ политически напън. И този период ще премине. Въпросът е да минем през него гордо изправени, ако продължим с метафората от „Водната паша“, и да не спираме да вярваме, че има смисъл от това, което правим. С каквото и да се занимаваме.
Защо хората в България изглеждат безразлични към политиката?
Не мисля, че са безразлични. По-скоро не могат да видят ясна перспектива, която да има конкретни подсъзнателни контури, които да ни позволят да визуализираме, всеки за себе си, по-добрата българска среда. Това е от критично значение за пътя на едно общество. Дали представата ти за щастие тук и сега се простира отвъд лятната почивка по „ръкавите“ на Гърция? Дали е достатъчно да изплащаш апартамента и колата, за да можеш да си кажеш – да, постигнах нещо в този живот. Много дълго време си мислех, че с падането на границите ще видим примери към какво трябва да се стремим. Само че в днешния свят примерите са предимно лоши. Така всеки се затваря с собствения си балон, но не всяко затваряне е спасение. Самоизолацията е защитен механизъм, който носи печал и също радикализира. За тази радикализация отдавна се грижат и социалните мрежи.
Вие сте един от малкото журналисти в национален ефир, които имат коментарна рубрика от първо лице, единствено число. Защо е толкова трудно да си водещ, който не просто съобщава фактите, а показва, че има рефлекс на гражданин?
Това не е нова журналистическа концепция. Тя е част от мисията на журналиста – да се опита да анализира и обясни събитията и явленията около нас. Благодарен съм, че от години тези текстове живеят свой собствен живот, който далеч надхвърля телевизионната им форма.
Наскоро в един от тези седмични анализи се опитах да отговоря точно на този въпрос. В информационната среда в момента наблюдаваме битка на различни представи за истина на фона на все повече манипулации, които се опитват да се превърнат в норма.
Фалшивите новини вече изпълниха своята задача – създадоха атмосфера на общо недоверие и съмнение във всеки и във всичко. Представата ни за авторитет също рухна отдавна. Днес на хоризонта е една нова битка, която ще е решаваща за бъдещето ни. Това е битката за отговорите на чат-ботовете по всички онези теми, които разделят обществата. Кои ще са тези хора, които с много малки, но хирургично точни интервенции в алгоритмите ще навигират начините, по които информацията ще достига до нашето съзнание? Този въпрос ме вълнува в момента, защото той ще определи перспективите не само пред журналистиката, но и пред политиката и обществените отношения.
Досега можеше да избираш – да търсиш и намираш лесно нюансите, което ще става все по-трудно, защото ще изисква повече усилия. Това променя и политическата картина – политическите дебати са все по-елементарни и първосигнални, докато видимо повърхностни хора се изкачват по стълбицата на гнева на обществата.
Книгата, в която събирате най-добрите си коментари, се казваше "Чудовища и будители". Кои са истинските чудовища в момента и има ли кой да се бори с тях?
Всяко време има своите чудовища. И, разбира се, че има кой да се бори с тях. Винаги е имало. Това е причината да има свят и ние да можем да водим подобни разговори. Тази битка обаче не е бърза, тя не може да се развие светкавично. Това е битка, която изисква време, понякога доста време. Защото никога не трябва да забравяме, че всичко, което ни се случва, е отражение на колективния манталитет на едно общество в определен момент. A той е функция на исторически натрупвания, добри и лошо примери и обществени компромиси и победи. Нищо не е вечно. И нищо не е сигурно. Един лек полъх много далеч от България може да срути цялата конструкция в една държава. Влияем се едни от други. И в това няма нищо изненадващо.
В книгата "Там, където загинаха дърветата" разказвате за работата си като кореспондент от доста опасни места в Близкия Изток и Африка, някои от които и досега са бойни зони. Как ви изглеждаше България, погледната оттам, в годините, в които натрупахте този опит?
Бях на 18 когато проходих в професията. На 23 заминах сам за Ирак, където бушуваха три паралелни войни. Тогава бях вдъхновен от една статия в списание „Тайм“, написана от кореспондента им в Бейрут. Когато я прочетох, си помислих, че трябва да видя всичко това, за което разказваше той. Свързах се с него и той беше добър с мен, дори ме запозна със своя гид. Три месеца по-късно кацнах в Ербил, което за мен беше първото истинско професионално приключение. С тази история започва и книгата ми с пътеписи от Близкия изток „Там, където загинаха дърветата“. Написах я преди 10 години, защото тъкмо бях станал баща и си представих как дъщеря ми ще я прочете някой ден.
След това пътуване до Ирак имах възможността да обиколя повечето конфликтни зони в региона. И винаги съм бил благодарен, че нашият дом е дом на мира.
България е много красива, всички знаем това. Иска ми се да го ценим повече и да прекарваме повече време в това да пазим средата си – и околната, и нашата лична духовна среда. Когато се връщаш от такива места, винаги оценяваш какво е България всъщност. Красива страна на толерантни хора, които обаче имат безкрайно висок праг на търпимост към онези неща, които правят живота ни по-труден отколкото може да бъде.
Какво всъщност може да запали любовта към литературата, без значение дали говорим за четене или слушане на книги, у едно дете или в един човек изобщо? Могат ли да помогнат аудиокнигите за това?
Много често се срещам със студенти и ученици. Питат ме – кой е основният инструмент в моята работа. В основата на всичко е гласът. И за това има обяснение. Като социални животни ние още от деца слушаме истории. Ние разбираме думите още преди да се научим да ги четем и пишем. Помним гласовете на бабите и дядовците си, помним гласовете на началните си учители. Те са в съзнанието ни. Ние обичаме да слушаме добри истории. Това ни прави хора.
Дайте ни вашите три предложения за литературни заглавия за деца или тийнейджъри, които могат да събудят умовете и сърцата им, когато ги прочетат или изслушат?
„Мравки и Богове“ на Стефан Цанев – за мен този роман вече е класика. „Кратка история на почти всичко“ на Бил Брайсън – най-добрият пътепис за науката, който е писан някога. „Пътищата на коприната“ на Питър Франкопан. Той е преподавател в „Оксфорд“, имам удоволствието да го познавам и да е бил мой гост. Това е история на света от гледна точка на Изтока, където се ражда цивилизацията.
В кои ситуации бихте предпочел да слушате аудио книги, и кои са запазена марка са хартиените им издания?
Обикновено го правя, когато съм сам. И около мен е тихо и спокойно. Когато една книга ме впечатли, обичам да я прочета, след като я слушам.
Като човек, който е започнал кариерата си в най-силните години на радиото в България - мислите ли, че будителството може да звучи и в слушалките на младите хора днес?
Да, разбира се. И искам да им пожелая да слушат внимателно света около тях, да не губят надежда и да ползват своите гласове с увереност. За добро.
На финал - какво послание бихте искали да отправите към нашите читатели в един от най-светлите празници - Деня на будителите?
Бъдете спокойни и вървете напред с вяра, че ни чакат по-добри дни. Ако го вярваме, ще станем по-взискателни и няма как да не се случи.
Радослав Бимбалов: гласът, писателят, човекът
Иван Ланджев за езика, книгите и отговорността на твореца най-вече да бъде честен
"Всички сме направени от вина": разговор с Йоанна Елми
Васил Попов: „Успехът на „Мамник“ доказа, че има огромен глад за такива истории“
Мария Пеева – от Мама Нинджа до кралицата на криминалния жанр
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
