Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Ботев казва “силно да любят и мразят…”. Обърнете внимание – “силно”. А не “шумно”.
Шумната любов обикновено не е силна. И знам, че не е за вярване, но човек може да обича Ботев, без да се бие в гърдите и без да си го татуира по краката.
За историческия му подвиг се говори шумно и това е разбираемо. Но шумът понякога заглушава говоренето за поетическия подвиг.
След години и безброй анализи, ние, изглежда, сме способни да схванем приноса на Ботев към българския език. Но не зная кога ще бъдем способни да го чуем наистина, в пълнотата му.
Цялата музика на България – на езика, природата и съдбата ѝ – в един 28-годишен живот.
Цялата сила и категоричност на това решение – догонвайки песента, сам да се превърнеш в песен.
Ботевото писане е най-близкото нещо до национален епос, което имаме. Сравнете “Я надуй, дядо, кавала/ след теб да викна – запея” с началото на “Илиада”.
Затова и всичко тръгва от Ботев. Преди него е народната песен. А вътре в него тя се среща с безпокойството на гения. Всеобщото се среща с частното. Фолклорното става лично.
Чувството се възпламенява и поражда взрив, който никога след това не е бил повтарян в българската лирика.
Не, че опити не са правени. Почти всеки наш голям поет след Ботев се опитва повече или по-малко да бъде Ботев. Някои го правят и житейски – вижте биографията на Яворов. Лора в “Нирвана” на Константин Илиев има известни основания за своите подмятания (“Защо се правиш на Христо Ботев тогава?”).
А Далчев на едно място съпоставя много умело Яворовото “Млад – на младост зноя не усетих” с Ботевото “Млад съм аз, но младост не помня”. Кое се чува по-силно днес, кое отеква? Присъдата на времето е ясна.
В Ботевия стих няма и следа от излишество, от украса, няма нищо бъбриво и “направено”. Чисто чувство.
Търся това чувство днес. И ми е трудно – може би защото съм син на шумна епоха, която фетишизира излишеството. Но не съм се отказал. Щом има всичко, значи все пак и чувството го има някъде из цялата тарапана.
Пиша тези редове от една стаичка в къщата на ген. Кирил Ботев, брат на поета. Майка им Иванка Ботева също е живяла тук.
Трябва скоро да се върна към “дневната” си работа, но сега поглеждам през прозореца на този дом, който Ботев не е доживял да види. И виждам Ботев. Днес ще вали, зададе се облак темен. В новинарските емисии ще се редуват приказки за стари времена и песни за нови теглила.
В 12 ч. сирената започва да вие. Заставам на място. Но не мирно, защото у Ботев никога не е имало нищо мирно. Чувството не позволява.
Прочетете още от Иван Ланджев:
7 години по-късно Путин пак няма дворец, но Навални има биография
