Беше през 2014-а, не помня точната дата. Но помня фразата едно към едно. Путин каза на годишната си пресконференция, че „в Русия не може да има дворцов преврат, защото няма дворци“.
Минаха седем години. Любимият ми Бродски има едно стихотворение “Седем години по-късно”, в което пише:
„Тъй дълго бяхме заедно, че пак
познато календарът се нарежда*".
И наистина – седем години по-късно Путин пак няма дворец. И дворецът, който няма, е впечатляващ.
В Русия всичко е по-голямо – дори несъществуващото. Едно е да нямаш кюлчета в шкафчето. Или да нямаш къща в Барселона. Съвсем друго е да нямаш дворец.
Според последните версии дворецът, дето го няма, всъщност е хотел. И не е готов. У нас на това му казваме „Хубаво е, но не е готово“.
И друго – дворецът, дето го няма, но е хотел и не е готов, също така е на един приятел, Аркадий Ротенберг. Владимир Владимирович може би е играл на горещ картоф с приятелите си от детинство и е казал „Аркаша, хващай!“ И картофът е останал при Аркаша. Може би.
Хотелът с ум не мож' го осъзна.
(...)
В хотела може само да се вярва. Ако перифразираме Тютчев.
Между другото, интересна закономерност – същите хора, които вярват в хотела, и вярват, че няма дворец, вярват и че няма вирус. Тука има нещо.
В „Ревизор“ Гогол казва през устата на Градоначалника, че в руската провинция и три години да препускаш, до никаква държава няма да стигнеш. Огромна, необятна шир! И да няма къде един дворец да скриеш! При това недовършен. Само българска магистрала може да се строи по-дълго и пак да не е готова.
Дворците се строят бавно, но присъдите се издават бързо. Тях няма какво да ги бавиш. От самолета – в затвора. С корабля на бал**. Така пък пише Пушкин в „Евгений Онегин“ и препраща към Грибоедовия Чацки, а ние се сещаме за Навални.
Съжалявам, ако литературните препратки ви идват в повече, но всичко, дето го живеем, отдавна е разказано в класиката. Това важи особено за Русия, която е par excellence литературна страна. Европа лежи върху история, САЩ – върху идея, Русия – върху литература.
Литературата не е историята на даден народ (език) – тя е биографията му. А на Навални каква биография му пишат сега с тази присъда, и то след отравянето, след завръщането! Ето ви още една препратка: когато съветската власт започва да тормози Бродски, Ахматова възкликва по същия начин – „Каква биография му пишат само на нашия рижко!“ И се оказва права.
Алексей Навални не е гений като Йосиф Бродски, но няма и нужда. Човек е. Днес руският режим превръща биографията на този човек в бестселър – с всичките си нервни опити да направи обратното. А руснаците са четящи хора. Изглежда биографията на Навални им стана интересна, увлече ги – дотолкова, че са готови да излизат на улицата с хиляди. Ако са готови в студа, ще са готови и напролет. Остава най-интересният въпрос: може ли биографията да промени историята? Защо да не може.
* Превод: Бойко Ламбовски
** „... прибра се в столицата бурна
и като Чацки – озовал
се бе от кораба на бал.“ – цитирам „Евгений Онегин“ в превода на Григор Ленков – по мое мнение най-добрият превод на „Евгений Онегин“.
Иван Ланджев (1986) е поет и есеист. Носител на Голямата награда за поезия „Орфеев венец“ (2019), както и на „Южна пролет“, „Веселин Ханчев“, „Владимир Башев“. Негови стихотворения са преведени на 10 езика. Доктор по руска литература, преподавател.
Бил е сценарист на известни български сериали – „Под прикритие“, „Стъклен дом“ и др. В момента е творчески директор в рекламната агенция McCann Sofia.
Прочетете още:
Делото "Ив Роше", или защо Кремъл вкара Алексей Навални в затвор
Дворецът на Путин в Геленджик: Подземният комплекс е на 16 етажа, аквадискотеките са две
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
