"Васко и цигулката" ще ви разсмее, ще ви хване за гърлото, ще ви заведе на невороятни места, ще ви срещне с много различни хора. Ще ви подари и поука.
Това е първи документален филма на журналистките Лора Крумова и Мария Йотова. Оператор е Добромир Иванов. Нищо във "Васко и цигулката" обаче не говори за професионален дебют – напротив, това е майсторски разказана история. Не по журналистически, а по всички закони на доброто кино, което те улавя в примката си, завърта те и чак на финалните надписи ти дава възможност да си поемеш дъх.
Това не е и докуменатлистика за добър музикант. Това е разказ за житейски път, в който има много моменти на личен избор, но и от онези, за които си казваш, че животът си има собствен план. Ако беше фикция или роман, щяхте сигурно да се усъмните – "Е, чак толкова ли?", но понеже е реалност, мълчим и премисляме.
Във "Васко и цугулката" ще видите и много от духа на времето, в което сме живели - ние, родителите ни.
Ще се уверите и че политиката променя съдби, понякога за една нощ.
Сибина Григорова: Лора, Мария, според вас какво е ценното на този филм?
Мария Йотова: Това, което мисля, че е важно за зрителите, е, че ще видят как българин покорява света.
В момента сякаш искаме да чуваме и да знаем историите на повече такива хора.
Васко е момче, което тръгва от "Люлин" и стига до Кралската опера в Лондон, стига до коронацията на крал Чарлз. Мисля, че това по много здравословно подкрепя самочувствието на българите, но не по начина, по който сме свикнали - леко кичозен, с татуировка на Ботев и Левски на прасеца.
Модерен патриотизъм, така ли?
Лора Крумова: Може много от нас да не са стигнали до тези места, до които е стигнал Васко, но историята ни е обща. Той е бил свидетел на време, на което и ние сме били свидетели. Разликата е, че при него са падали диктатори, възкачвали са се крале, и тези събития са белязали пряко съдбата му.
Примерно, смъртта на Людмила Живкова превърта орбитата на живота на цялото им семейство.
Крахът на Източния блок, Перестройката в Съветския съюз, падането на Берлинската стена имат директно отношение към това как се развива неговият път.
На 18 години Васко става емигрант и като всички българи, които са били емигранти, спи по диваните на приятели. Но той вече има под ръка нещо, което се опитахме и във филма да разкажем – той в нито един момент не пуска цигулката. Тя е това, което освен че му е пред сърцето (бел. р. по аналогия с начина, по който се позиционира инструментът, докато се свири на него), върви с него напред и го изважда навсякъде.
Това филм за цигулар ли е или не точно?
Мария: Това, което се опитваме да правим и в телевизията, е да разказваме една история, зад която обаче стои друга история. И ние уж снимаме филм за цигулар, обаче той е и за времето, и за едно семейство, за пътя на това семейство – как виждат таланта на сина си и през какво минават да го изведат до световните сцени.
Лора: Но и узряването на едно семейство, защото тук всичко започва с историята на момиче и момче, които се срещат на 18 години (бел. р. родителите на Васко) и по погрешка раждат гениален музикант.
Те действително изобщо не са имали планове за деца. Тоест в много аспекти това е една изключително интересна семейна история на хора, които са тръгнали от България и са стигнали до покрива на света - защото Васко буквално го е стигнал. И в същото време разказът е за битката на този човек през цялото време.
Ние направихме филма по инстинкти, по нашите инстинкти за разказване на история – нито Мария, нито аз сме документалисти, драматурзи, режисьори, това е първият ни документален филм.
Мария: Обикновено във филмите е много важна битката на героя, в нашия филм се оказа, че битката на Васко е да бъде добър човек.
Да, това на няколко пъти излиза във филма.
Лора: Да, ние тази линия я развиваме и я затваряме в един момент, но тя е програмирана в него – той става велик музикант, но му е казвано: “Ти трябва да си добър човек”. Той го чува от учителката си в Москва, която е била Желязната лейди на Московската консерватория, но това се запечатва у него и реално и до ден днешен той е човек, който не оставя никого зад борда. Хората, които обича, Васко ги държи в живота си и до ден днешен – лоялно и чистосърдечно.
Независимо колко голям е станал като музикант и какви сцени е покорил, независимо дали обядва или вечеря с краля Англия, това няма никакво значение. Той е едно момче от България.
Тук вървим с него из България* и навсякъде идват хора, които му носят домашна храна, днес му донесоха пак баница, овче кисело мляко, суджук. Той е като детето, което цяла България обича. Той самият е връзката между Изтока и Запада, която в свят на разделение ни кара малко да се осъзнаем – че тази връзка може да има. Васко е най-доброто и от двете.
Вие, когато започвахте да работите по филма, подозирахте ли за всички тези лични истории, които ще разкажете, за обратите в живота на Васко? На премиерата в София Лора сподели, че тя е карала отнякъде Васко Василев с колата си и изведнъж си казали: “Хайде да направим филм”.
Лора: То стана още по-случайно. Трябваше да правим интервю и неговият мениджър тогава не можа да дойде на интервюто, защото беше с коронавирус в този момент. Аз пък не обичам да ползвам коли от телевизията и просто отидох да го взема от хотела му. Тръгнахме към Камбаните – и двамата не бяхме ходили от децата там. Той пусна навигацията, гласът от Waze, който ни водеше, беше на някакви напушени момчета от бой банда и те казват “Tuuurn leeeft”.
През цялото време се смеехме. Стигаме до там и той каза: “А аз това съм го откривал” (бел. р. става дума за паметника)
Започваме това интервю на Камбаните и аз просто не можех да се наситя на историите, които разказва за живота си – ти не гледаш класически музикант, гледаш рок музикант в класическия форма.
Тогава не се роди идея за филм. Просто беше: “Хайде да правим нещо” - като някакви деца, отвързани такива, които искат нещо да направят заедно.
След време се оформи тази идея за филм и питах тогава Мария Йотова дали би се хванала заедно да го правим, защото според мен трябваше съмишленик. Някой, с когото да го бутате, да го мислите, да спорите по него, да му търсите линиите, формата и всичко останало. И ако се е получил добре, е по тая причина. И всъщност две седмици по-късно, след като решихме с мениджъра на Васко, че правим филм, ние вече обикаляхме света с него.
Тоест толкова бързо се задвижиха снимките! Като човек, който е фен на документалното кино, трябва да кажа, че за мен това, което сте направили, е изключително високо ниво – много динамично, интересно, интересно снимано също, нито за момент не скучаеш, напротив, постоянно те изненадва. Виждам чувството за хумор на Лора. Васко също сякаш има подобно.
Мария: Да, те двамата с Васко имат страшна химия помежду си тях и това е един от ключовете да се получи добре.
Лора: Ние, целият екип, се превърнахме в колективен мозък. Особено вече след като заснехме нещата. Тогава дойде хем най-трудното, хем най-сладкото нещо - просто да започнем “да го плетем”. Намерихме му началото и продължихме. Може би на нас ни помага това, че вече имаме и ритъм от телевизията, но големият ни страх и комплекс беше да не направим разширен телевизионен репортаж. Имахме нужда от някого, който да го види отстрани и да ни каже дали не сме залитнали в тази посока.
И кой беше това? Хората от надписите в края на филми, на които благодарихте, Иглика Трифонова…
Лора: Да, тя беше много готина, защото като видя началото и финала на тоя филм, каза “Спокойно момичета, това е кино".
Тонислав Христов, който просто беше като компютър...
Мария: ...Той направи дисекция. По минути ни разказваше някакви неща.
Лора: И Веселин Диманов с “Моралът е доброто”, който ни беше страхотна подкрепа по пътя. Да ни каже как да се движим в тези води, в които ние не сме били.
Монтажът ме впечатли – има голяма динамика, но всички е с идея и се държи една завбележителна естетика.
Лора: В последните две години ние усилено гледахме документалистика и търсехме какво ни харесва и какво не ни харесва. Какво искаме да имаме и ние и какво не искаме.
Знаехме, че държим да имаме богат архив, на който да стъпим, за да можем да разкажем тази история.
Мария: И тук може би имахме голям късмет. Всъщност смятаме, че една от причините ние да си харесваме този филм, е това, че имахме огромен късмет с архива. Кадрите просто излизаха. Бяхме си направили списък какво ни трябва и в мига, в който започнахме да ровим и да търсим, просто започнаха да изскачат неща.
Едно нещо беше, че когато търсихме кадри от Асамблеята "Знаме на мира", 7-годишният Васко с цигулка се появи от тях.
Лора: А в архива беше описано: “Момче свири на виола”. И ние бяхме почти сигурни, че това момче вероятно е Васко Василев. Взехме кадрите и беше той. По архивите имахме и малко като разследване, но и късмет.
И някои неща, които “натиснахме” като точки в разказа, ги решихме в последния момент. Например погребението на Людмила Живкова беше нещо, за което взехме решение да включим през септември, само месец и нещо преди премиерата.
От тази гледна точка беше много приятно и имахме усещането на моменти, че филмът си се самомонтира, самоправи се сякаш.
Да, ние следвахме няколко линии, които искахме да бъдат видени – историческата линия, той като свидетел на времето; той като номад, който да живее на всяко място по света; той и цигулката.
Имахме силно начало, хубав финал, но до последно не бяхме наместили финалното изречение. Мария го сложи там и то си дойде на мястото “И сме аз и цигулката и няма значение къде сме”. Това затвори цялата история с името на филма.
А къде, на коя локация снимките според вас са най-ценни? Място, където трудно бихте влезли без негова помощ?
Две местата, на които никога бихме влезли, ако Васко Василев не вървеше отпред. Едното е Кралската опера в Лондон, а другото е един магазин за цигулки пак там, който го държат 5 поколения от едно семейство. И той оттам си е купил неговата цигулка. По време на снимките там те извадиха няколко цигулки и ги подредиха на масата. Васко ги попита "С парите им може ли да се купи един самолет", а те само кимнаха "О, да!".
При нас интересното е, че хора, които не разбират толкова от класическа музика, правят филм за класически музикант. И тук дължим и на него това, че той каза: “Да, вие ще сте хората, които аз ще се доверя”. И не скри нищо от нас. Ние сме го пазили, но той не се пазеше.
Да, това се вижда много ясно. Той наистина се разкрива, защото от главния герой зависи докъде ще стигне разказът. Всички сме чели биографии, в които на практика няма нищо. Тук не е така.
Лора: В Кралската опера беше все едно някой отвори някакво различно пространство в собствените ни мозъци. Преди да отвориш тази врата, си казваш: “Какво толкова”, но после влизаш там си - “Боже господи, къде се намирам? То е страшно вълнуващо.
Мария: Ако някои някакси стигне до Кралската опера, то той си купува билет за много месеци напред и остава в много красивия салон. А ние влизахме през служебните входове, през коридорите зад кулисите – бяха такива места, на които не можеш по никакъв друг начин да попаднеш. В “Ямата” на музикантите.
Лора: Започна една репетиция и на нас ни идваше да се заковем за столовете и да не излезем повече от там. И тук не е такова усещане, което например един комплексар има, когато попада на важно място (смее се). По-скоро беше усещането изведнъж да те погълне енергията на това място, с тези хора, които правят толкова красиви неща от сърцата си. И са такива професионалисти.
Имаше много смешни моменти с шефа на Кралския балет. Моят английски в този момент вече се беше поуморил и вместо да му кажа “бали денсър”, което е балетист, а му казах “бели денсър” (кюкчекчия). Човекът се държа много мило.
Цялото нещо беше с много смях, с много лекота и с много бачкане. Много работа.
Майката на Васко Василев не говори във филма?
Мария: Да, това беше и наша голяма дилема – дали трябва да я вкарваме. Но, ако го бяхме направили, трябваше да я върнем към най-тежкия момент в живота ѝ. Може би не искахме да ѝ го причиняваме.
Лора: Искахме да влизаме към това семейство с уважение, докъдето това наше действие не наранява, защото цялото нещо е много разголващо. И изживяването, и изобщо показването на живота им в такава дълбочина. Това е трудно нещо.
Решихме, че ще я оставим енигма и като ценност по тоя начин във филма, за да не минаваме границата, която не сме сигурни докъде ще стигне.
Има ли разлика между прожекциите в София и в другите градове?
Лора: Не сме изживявали подобно нещо. Първо направихме прожекция в “Джой Стейшън”, която беше за наши хора, които ще ни гледат с любов, с обич, и ще ни подкрепят. Бяхме притеснени, но нямахме този големия страх.
Обаче това, което изживяхме в НДК като оценка е най-хубавото нещо, което ни се е случвало и на мен, и на Мария в професионален план. Ние седнахме в публиката и изведнъж това, което ние сме го редили, което сме искали да покажем с тези малки шеги вътре, които сме залагали на различни места... изведнъж като чуеш смеха на хората около тебе или моментите, в които се вълнуват – това беше просто вълшебно. Все едно те е прегърнала една зала, цялата. Разбира се, това е заради Васко, защото те го обичат. И тази история я приемат с отворени сърца.
Мария, ти какво ще кажеш?
Мария: Другото, което беше много особен момент за нас в Зала 1 на НДК, е, че ние 10 месеца, колкото продължи монтажът, тази история сме я гледали на едно екранче. И в един момент, когато го видиш на този огромния екран, с всички хора, които съпреживяват историите на Васко, просто е съвсем различно преживяване.
* В момента прожекцията е на турне в 18 града в България. Тръгна от зала 1 на НДК в София и ще завърши на 23 ноември в Гоце Делчев и 24-ти във Велико Търново.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
