Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Артър Брукс води един от най-популярните курсове в Харвард с "много, много дълъг списък" от хора, нетърпеливи да бъдат записани при него.
"Лидерство и житейско щастие" - звучи като универсалната цел за живота. И на пръв поглед, той я е постигнал. Брукс е автор на 12 книги, сред които поредица от бестселъри - вкл. издадени на български, като "От сила в сила".
Водещ е на подкаст, озаглавен "Как да изградим щастлив живот", участва в един от най-популярните документални филми по Netflix "The Pursuit", има собствена седмична рубрика в The Atlantic. Професионалният му път обаче преминава през две големи кризи.
Първоначално Брукс се занимава с класическата музика и свири на валдхорна.
Постоянно участва в концерти и в музикални конкурси. Когато е на 22 г., буквално пада от сцената на Карнеги хол в Ню Йорк от пълно изтощение. Мечтата му е да бъде най-добрият музикант в света, но постепенно си дава сметка, че това няма да се случи.
Непрекъснатият стремеж към успех не го прави щастлив.
"Иронията е, че сега много музиканти ме търсят, след като са прочели книгите ми, и ме питат: Как успя да се освободиш от този кошмар? Моят отговор е: Освободих се от фиксацията върху успеха, защото не бях достатъчно добър", казва той.
Въпреки че между 30 и 40 г. успява да стане утвърден социален изследовател и автор, отново стига до психическа блокада. Кариерата му го е отдалечила и от приятелите, и от семейството му.
Това, което обръща живота му, е случаен разговор, който дочува по време на дълъг самолетен полет. Възрастно семейство стои близо до неговото място, а мъжът споделя на съпругата си, че предпочита да умре, защото никой вече не си спомня за него. Колкото и да се старае жена му да го разубеди, човекът е непреклонен.
Когато самолетът каца и Брукс се обръща към него, вижда, че нещастният възрастен мъж е "един от най-известните хора в света" - той отказва да разкрие самоличността му, като твърди, че ще пази тайната до гроб.
"Той има 20 пъти повече постижения, отколкото ние с вас ще имаме някога. Богат е, известен е. Истински герой е. Човек, който има принос за световни събития. Но старата слава е единственото, което му е останало. А в средата на 80-те му години животът му изглежда празен. Жертвал е всичко за успеха, като се е надявал, че това ще го направи по-щастлив. Но явно не се е получило. Щастието не е поредица от успехи - то е предварителното условие. Само хората, които са щастливи, могат да бъдат успешни. А не обратното".
Брукс преживява истинска криза, когато самият той се замисля как ще изглежда остатъкът от живота му. И решава да го промени, докато е в средата на 40-те си години. Подава оставка от директорския пост в своя институт, въпреки че се бои, че може би никога повече няма да бъде толкова успешен и важен. Днес той е по-търсен и авторитетен отвсякога.
"Най-доброто нещо, което може да се случи на един човек, пристрастен към успеха, е собственият му упадък на средна възраст. Неумолимият упадък на собствената му брилянтност. Точно тогава човек има повод да стъпи на втората крива, която има потенциал да го направи много по-щастлив", казва той.
Първата крива е т.нар. флуидна интелигентност, която преди всичко се основава на способността за иновации и концентрация - както и работна памет. При 20-30-годишните хора тази флуидна интелигентност е невероятно силна.
Средната възраст на основателите на американски стартъпи с пазарна оценка над 1 млрд. долара е около 31 г. На тази възраст човек е способен да се концентрира върху дадена цел безотказно. Това важи и за хирурзи, музиканти, писатели, композитори, и др.
Флуидната интелигентност достига висша точка около 39 г. и оттам тръгва надолу. Повечето хора мислят, че преживяват бърнаут. Но всъщност това е структурна промяна в мозъка.
Добрата новина е, че в сянката на първата крива се изгражда втора тенденция - която наричаме кристализирана интелигентност. Тя се основава повече върху знания, преценка и опит. По правило тя бявно се натрупва по време на 30-те години, достига първия си пик, когато сме в 40-те си години, още веднъж се вдига нагоре при 50-те и остава на относително стабилно ниво до края на живота. Освен ако човек не страда от деменция.
С други думи: всички получаваме втори шанс в средата на 40-те.
"Най-важното е, че тук вече не става дума за способност за решаване на сложни проблеми на секундата или за изобретяване на иновации. Преди всичко става дума за знания, разпознаване на структури и способност да предадеш всичко това на другите. Прескачаме от крайно амбициозната си "Аз"-крива към една по-скоро междуличностно ориентирана "Ние"-крива.
От хора, зависими от успеха като от наркотик, ние се превръщаме в учители".
Той дава два примера на известни личности, за да илюстрира теорията си.
Първият е Чарлз Дарвин - човек, който преживява великолепна първа половина на живота си, още преди да навърши 30 г., прави прословутото си изследователско пътешествие с кораба "Бийгъл", а на 50 г. издава "За произхода на видовете".
Изведнъж попада в професионална стагнация. Новите му изследвания вече не носят оригиналността на първите му книги. Спира да преподава в университета, чувства се нещастен и провален, въпреки че е постигнал исторически успехи.
Вторият пример е Йохан Себастиан Бах - признат за гениален композитор и иноватор още като младеж. Естествено, талантът и идеите му постепенно намаляват, когато той минава 50-те. Пред Бах стои изборът дали да прекара живота си в разочарование като Чарлз Дарвин или да се преоткрие изцяло за втори път.
Бах избира втората възможност и от иноватор се превръща в един от наистина най-великите и значими музикални преподаватели на своето време.
Естествено - няма същата популярност и същите пари, но за сметка на това е изключително популярен като капелмайстор на църквата "Св. Томас" в Лайпциг. Заобиколен е от безброй деца, внуци и приятели. Бах е истински щастлив във втората половина от живота си.
Днес Артър Брукс е консултант на мениджъри и открива нещо интересно сред пенсионираните бивши директори в германски компании: "Колкото повече власт са имали, преди да се оттеглят, толкова по-депресирани се чувстват след това".
Контрастът е толкова силен, че предизвиква безпокойство, вероятно заради разликите в нивата на серотонина след загубата на съответната йерархична позиция.
Той препоръчва на тези хора в никакъв случай да не спират рязко да работят - а постепенно да намаляват ангажиментите си, като използват свободното време за възстановяване на междуличностните отношения. Да се извинят на близките си за пожертваните връзки и да ги възстановят. Да потърсят старите си приятели, с които отношенията не се базират само на взаимна изгода, а на общи ценности и спомени.
Колкото до самия Брукс - той също се опитва да следва съветите си, но с променлив резултат. "Когато работата върви твърде добре, е лесно успехът да започне да ви контролира, вместо вие да контролирате него". И е сигурен, че ще продължава да търси щастието до последния си ден.
