На 7 септември 1978 година писателят Георги Марков върви по обичайния си маршрут по пътя за работа в българската редакция на BBC в Лондон. Същия ден големият първи в България Тодор Живков празнува своя 67-и рожден ден.
Предстои му да получи специален подарък - убийството на писателя. Подарък, който ще се окаже съвместна продукция на бивщата Държавна сигурност и КГБ.
Този ден остава в историята като деня на “българския чадър” - оръжието на атентата срещу Марков, който 4 дни по-късно умира от отровата, инжектирана в крака му.
“(...) Суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост”. Така Георги Марков описва комунистическа си родина в своите “Задочни репортажи за България”, за които ще плати с живота си. Оригиналното заглавие е още по-остро - в него се казва, че това са задочни репортажи за задочна България.
Става дума за поредица от радиопредавания за радио „Свободна Европа“ в Мюнхен. Въпреки че по това време Георги Марков има договор с BBC за него, заради таланта му се прави изключение и му е разрешено да създава съдържание и за други радиоканали. Така от ноември 1975 до юни 1978 – радио „Свободна Европа“ излъчва 137 емисии с текстовете му.
Марков нарича задочните си репортажи “трудно удържимия, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре”.
Пише ги в продължение на две години, докато живее в Лондон.
В онзи ден, когато за последен път минава по моста “Ватерло”, писателят вече знае, че животът му е в опасност. Предупреждаван е многократно от доброжелател, който предава посланието на брат му в Италия.
“България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно — отричайки и утвърждавайки се едно друго.”, пише в Марков. Някои от думите му за народопсихологията на българите още звучат актуално.
Първото издание на “Репортажите” е след смъртта му - през 1981 г. Подготвят го спомоществователи в чужбина, а резултатът е пълно фиаско - и като качество на изданието, и като отзвук сред българските общности в чужбина, които поръчват книгите и дори не ги плащат.
Какво точно се случва на 7 септември 1978 г.
Докато върви по моста “Ватерло” в този ден, недалеч от работното си място в Лондон, писателят усеща удар по дясното си бедро. Обръща се и вижда как някой изпуска чадъра си. Отива на работа. Оплаква се на свой колега от силна болка в бедрото, но на мястото има само една малка червена точица.
Кой да предположи, че чадърът е бил просто начин да се замаскира атаката срещу Марков. Преди това изпратеният агент на ДС го убожда по крака с устройство, което пуска сачма, широка 1-2 милиметра, под кожата му. От КГБ осигуряват този уред, съдържащ отрова. Смята се, че е рицин. Дори само милилитър от отровното вещество е смъртоносен, като спира обмяната на вещества в организма, след това потърпевшият вдига температура и до 2-4 дена настъпва смърт.
На следващата вечер Марков е приет в болница, а докторът, който го преглежда, го описва като “зачервен, с трескаво дишане и силно разтревожен”. На писателя не му трябва много време, докато осъзнае какво се случва. Казва, че е бил отровен от КГБ и няма какво да се направи, за да го спасят. Симптомите му са като при кръвно отравяне и инфекция, но от отровата няма следа. Когато жена му пристига в болницата, писателят вече е изпаднал в безсъзнание и на 11-и септември 1978 година умира.
“От една "Волга" (руска марка автомобили) тук два дена снимаха всеки човек, който влизаше и излизаше от къщата ни. Затова съседите се страхуваха да ни дойдат на гости”. Така по-късно описва дните след смъртта на Георги неговият братовчед Любен Марков. По това време той живее в България с останалата част от семейството
Смъртта не е обявена публично в страната, а както разследващият журналист Христо Христов обяснява: “Няколко дни след убийството му по телевизията ни в клин, ни в ръкав министърът на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов прави изявлението, че “дългата ръка на ДС може да настигне всеки враг зад граница”.
Защо Георги Марков се превръща в мишена за комунистите?
Той е известен писател в България и не дълго, след като издава първата си книга, започва да пише театрални пиеси. Така се запознава с генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, който по това време насърчава артистите в България - ако творчеството им съвпада с “ценностите” на комунистическото управление. Марков става един от любимците на Живков и дори влиза в ловната му дружинка, за да се превърне след няколко години в най-големия му и най-даровит критик зад граница. Онова, което може би подписва смъртната присъда на Марков, са 11 епизода от "Репортажите”, озаглавени "Срещи с Живков". Авторът владее сатирата и умело борави с образи и думи, а, както е известно, тоталитарните режими нямат чувство за хумор.
“Една от най-характерните черти на комунистите е тяхната пълна нечувствителност към нравствена красота, към всяка проява на рицарство. Благородният жест, красивата постъпка на противника не възбуждат у тях никакви вълнения. На жеста на рицаря, който хвърля ръкавицата си към своя противник, се отвръща със сопа по главата или камък в тила.”, пише в един от текстовете си Марков - сякаш описвайки собствената си съдба.
Живков, меко казано, не остава поласкан от думите, чрез които Марков описва и ичността му. През 1978 година Министерството на външните работи поставя условие на посланика на Великобритания да спре дейността на писателя, за да не се намеси страната ни чрез други мерки. Тоталитарният лидер използва и срещите си с представители на германското правителство, за да настоява да се спрат "гнусните инсинуации и провокации" спрямо Народно република България.
Генерал Олег Калугин, по онова време част от КГБ, признава, че през 1978 година в агенцията пристига иск, подписан от Тодор Живков, за отстраняване на Георги Марков. Искът е одобрен.
Как са заличени следите, водещите към убийството на Марков?
Освен че смъртта на Марков не е обявена в България, след нея управляващите са се опитали да заличат спомените за съществуването му. Изземат се неговите книги, спират се пиесите му, а от българска страна не се опитват да разследват случая на убийство, въпреки че писателят до своя край е бил с българско гражданство и се е очаквала някаква реакция.
Едва след промените през 1990 година започва да разследване. Самият Желю Желев, първият демократично избран президент на Република България, инициира разследването и обещава, че ще разкрие истината.
Съпругата на Марков - Анабел Маркова, идва в София, за да се срещне с Александър Лилов, член на ЦК на БКП, и повдига темата за убийството на съпруга си. Тя заявява по-късно, че преди да пристигне в България, е било излъчено обидно предаване за Георги, в което е участвал негов бивш приятел, част от системата.
Същия ден, в който Анабел се среща с Лилов, се разбира, че всички събрани дотогава материали за разследването - едните в разработка от 10 тома (под псевдонима “СКИТНИК”) и другите от 6 тома, са изчезнали. Две години по-късно Върховният съд осъжда заподозрения генерал Владимир Тодоров за унищожението на материалите, а тогавашният заместник-министър на вътрешните работи генерал Стоян Савов се самоубива малко преди процеса.
Кой е Франческо Гулино, известен още като “ПИКАДИЛИ”?
Италианец с датски произход - чрез него Първо главно управление на Държавна сигурност извършва атаката срещу Георги Марков. През 1971 година Франческо Гулино подписва споразумение за сътрудничество с българските власти, които два пъти го арестуват за контрабандна дейност и го поставят пред избора да стане техен сътрудник или да влезе в затвора. Той се подписва с псевдонима “ПИКАДИЛИ” и обещава да не разкрива пред никого своите задачи.
Това става ясно от документите, които българската прокуратура отказва да преотстъпи на Дания, когато през 1993 година в Копенхаген агентът е разпитван за убийството на Марков от детективи на Скотланд ярд и от българското следствие в продължение на 12 часа. След разпита, от Дания официално отправят иск за досието на Гулино, но отказът от страна на бъгларската прокуратура блокира международното разследване, което му позволява да избяга в Австрия.
Документите показват още, че в началото на 1978 година агентът е привикан спешно в страната ни, за да премине специално обучение. Същата година бива изпратен в Лондон, откъдето не се връща повече. Журналистът Христо Христов разказва как след това “неговото материално състояние значително се подобрява, като купува голяма галерия в центъра на Копенхаген, нов микробус и кон за езда”.
В своите самопризнания генерал Олег Калугин разказва и за друг по-ранен опит за покушение над писателя. Очевидно за рождения ден на Тато службите се организират по-добре.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
