Протестите срещу расизма и полицейското насилие в САЩ след смъртта на Джордж Флойд подпалиха бунтове в няколко европейски страни, в които живеят по-големи групи чернокожи хора.

Лондон се превърна в една от невралгичните точки, в която протестите под надслов Black Lives Matter срещнаха доста силна подкрепа - включително сред бели хора, които участваха в шествията в знак на солидарност със своите приятели и близки.

Дали обаче кризата в американското общество може да се преведе автоматично във всяка друга държава?

"Млади мои приятели, които участваха в демонстрациите, ми казаха, че трябва да пиша по-внимателно за този проблем, защото няма представа какво е усещането да си черен човек във Великобритания. Вярно е. Но ако ще водим честен разговор за състоянието на черното малцинство, все пак трябва да обърнем внимание и на фактите, а не само на чувствата", пише журналистът Дейвид Гудхарт, съосновател на списание Prospect и директор по демографските въпроси в организацията Policy Exchange.

Гудхарт представя серия от статистически данни, които показват сериозни разлики между контекста на САЩ и Великобритания.

"Всяка година близо 1000 души губят живота си при съприкосновение с американската полиция. 1/4 от тях са чернокожи. През 2018 г. трима души са убити от полицията във Великобритания. Нито един от тях не е чернокож. За последните 10 години 163 души са загинали по време или непосредствено след задържане от полиицията. 13 от тях са чернокожи, но на фона на всички арестувани хора в страната, белите са тези, при които има по-висока вероятност да умрат в ареста", казва той.

До преди няколко десетилетия САЩ преживяваше наистина брутален период на официализиран расизъм и все още остава значително сегрегирана държава. Във Великобритания почти половината от мъжете с карибски произход съжителстват с бели жени.

Смесената етническа група е най-бързо растящата в страната - жив символ на интеграцията в британското общество.

Най-важният факт е, че не съществува компактно малцинство на чернокожи. През последните десетилетия някои етнически малцинствени групи се изкачват по обществената стълбица по-бързо от други. Това разделение се отнася и за британското черно малцинство, което преживява по-трудно през последните десетилетия в сравнение с останалите големи групи във Великобритания.

Великобритания не притежава средна класа от чернокожи хора, каквато съществува в Америка, но постепенно се доближава до тяхното ниво. Над 35% от мъжете от британско-карибски произход са членове на двете най-висши социални класи (от общо 7). Това е повече от тройно увеличение на фона на 11% през 90-те години. Мъжете от британско-африкански произход засега изостават с 28%. Като цяло бедността е по-висока, а натрупаното богатство е значително по-малко сред чернокожите хора, но заплащането им е само малко под средното за страната.

Децата на чернокожите хора постигат малко по-добри резултати от белите деца при държавното външно оценяване на основните и средните училища. Младите чернокожи хора са по-склонни да продължат образованието си в университет, отколкото белите младежи - 41% спрямо 31% - макар че само 9 на сто от тях успяват да се класират в някое от 24-те елитни висши училища в страната.

Чернокожите са отлично представени на върха на професионалните спортове, музиката, изкуствата и публичния сектор, но присъствието им е недостатъчно в сферата на бизнеса и академичната дейност.

Дотук картината е относително добра. Особено като се има предвид, че повечето от 1,8 милиона чернокожи британски граждани произхождат от поколения на предимно бедни и слабо образовани имигранти от Карибските острови и Африка.

Историческият контекст на неравенството е изключително важен: карибските британски домакинства притежават само 1/3 от активите, с които разполагат белите. Само 1/3 от всички чернокожи хора са собственици на домовете, в които живеят - за разлика от 2/3 от белите. Но разликите са напълно обясними, ако се погледне изходната позиция.

Само преди няколко поколения това са били бедни имигранти без собственост и с ниска образователна степен. 40% от карибските имигранти са собственици на жилища в сравнение с 20% от африканските имигранти, които обитават Великобритания от по-късен етап.

Обективният проблем е в това, че значителна част от чернокожите граждани на страната остават на дъното на британското общество.

14% от тях са част от домакинства с устойчиво ниски доходи на фона на 8% от белите в същата група. Чернокожите по-често живеят в общински жилища в рамките на Лондон и другите големи градове. Продължителността на живота им е по-кратка. Всекидневието им е по-често съпътствано с насилие. Тези хора са по-бедни и по-болни са в сравнение с останалите чернокожи граждани на страната и в сравнение с почти всички останали етнически групи във Великобритания.

Техният гняв и тяхната болка лесно се обвързват с наратива за робството и унижението, с историческите бели стереотипи за превъзходство, както и с по-съвременните проблеми с полицейското насилие.

Групата на чернокожите жени на средна възраст, живеещи в големите градове, е може би една от най-онеправданите прослойки в британското общество. Статистиката показва висока вероятност те да отглеждат децата си като самотни майки, да се страхуват за сигурността на децата си, да пътуват всеки ден на дълги разстояния, за да стигнат до работното си място, което им носи ниски доходи. При тях има над 50% вероятност да страдат от високо кръвно налягане и наднормено тегло. Ако Black Lives Matter намерят решение на проблемите на тези жени, държавата трябва да слуша внимателно.

Възможно е да съществува расово неравенство, без обществото непременно да е пълно с расисти, пише Дейвид Гудхарт.

Той цитира изследване, според което по-малко от 1% от гражданите на Великобритания признават, че изповядват твърди расистки убеждения. Около 1/4 от хората признават, че имат известни предразсъдъци.

През 2006 г. само 1,3% от представителите на бялото население между 35-54-годишна възраст казват, че твърдо биха се възпротивили да работят за чернокож работодател. Този дял вероятно е стигнал близо до нулата, ако предходните тенденции са се запазили.

"Дори да приемем, че расизмът е основно табу в британското общество и хората не желаят да разкрият истинските си нагласи при социологически допитвания, данните показват, че тези настроения намаляват през последните десетилетия. Работил съм по темата в продължение на 15 години и знам, че данните - макар и с някои важни условности - показват по-скоро положителна история на развитието на малцинствата", казва още журналистът.

Един от аргументите на движението Black Lives Matter във Великобритания е свързан с ниската представителност на чернокожите хора в положителните обществени направления (топ професионалисти, възпитаници на елитни университети, мениджъри на футболни клубове, депутати, корпоративен мениджмънт).

Само 0,9% от висшия мениджърски екип на компаниите в индекса FTSE 100 са чернокожи. Една от причините за отчуждението на някои активисти е свързана с разочарованието от това, че ограниченият достъп до качествено образование не им позволява да стигнат до високоплатените позиции. Същото обаче важи и за много от белите младежи в страната, и този проблем беше един от двигателите на движението зад бившия лейбъристки лидер Джеръми Корбин.

Погледнато от тази перспектива, гневът на активистите може да се разглежда отчасти като признак на разширяващата се средната класа на чернокожите. Данните показват, че както достъпът до пазара на труда, така и опциите за повишение на млади чернокожи професионалисти са по-затруднени в сравнение с белите.

Гудхарт дава три препоръки на активистите, които протестират срещу расовото неравенство: "Ако искате да помогнете на черните хора, трябва да се фокусирате върху практическите решения на проблемите им: повече пари за екипите, разследващи битовата престъпност, повече чернокожи полицейски служители, по-големи усилия за справяне с хроничните здравословни проблеми на населението от тази група, система от доброволци-ментори на ученици. На второ място - не бива да се пренебрегват последиците от вътрешните проблеми на общността - насилието, децата, израстващи без бащи, антиобразователната култура на подражание на белите. На трето място - не бива да се стимулира културата на "жертвите", която може да демотивира много чернокожи младежи от по-високи амбиции, използвайки расизма като оправдание за всеки неуспех", пише той.

Стереотипите и неосъзнатите пристрастия са част от причините за тази тенденция, но те също се променят при промяна на социалните реалности. До преди 40 години младите хора от британско-карибски произход са предимно представители на работническата класа, а протестите им са насочени срещу откритото расистко насилие от страна на полицията.

Сега техните деца са университетски възпитаници, гневни от подсъзнателните расови стереотипи и по-бавното кариерно развитие. Колкото и бавно да се случва промяната, тя все пак е налице.


Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:

Култура

"Времеубежище" попадна в Топ 100 на най-значимите книги от XXI век

Освен Господинов, сред избраните автори е и политологът Иван Кръстев със "След Европа"

17:33 - 25.11.2024
Важно днес

ПП-ДБ отговори на ГЕРБ: не приема Борисов за премиер

Формацията не е склонна участва в "търговия с постове"

17:32 - 25.11.2024
Важно днес

Директорът на "Пирогов" стана "мисионер на детското здраве" въпреки случая "Даная"

Призът е връчен от общинска детска градина в София

17:02 - 25.11.2024
Важно днес

Трифонов обори ГЕРБ и предварително отряза идеята Борисов да е премиер

ИТН отрича да е имало преговори с ГЕРБ, както твърди Борисов

16:31 - 25.11.2024
Важно днес

Държавата плаща премиите на Карлос Насар и Божидар Андреев

Министерство е дало стотици хиляди лева, но федерацията по щанги е в перманентна криза

16:08 - 25.11.2024
Коледен булевард

Най-голямата пощенска кутия за коледни желания очаква всички от 30 ноември в Централни хали

За всяко пуснато писмо Kaufland България ще дарява по 1 лв. за деца в нужда

14:25 - 25.11.2024