Другата история на Бил Гейтс: как талантът, усилията и възможностите се отплащат

Несъмнено, Бил Гейтс е една от най-популярните личности напоследък. Как Бил Гейтс се превърна в големия злодей на корона-пандемията в безброй Бил Гейтс не се интересува какво мислите за него , според които иска да чипира свободните граждани, за да ги контролира; да унищожи значителна част от човечеството, за да облекчи планетата от нуждата да го изхранва; да зарази хората с опасен вирус, за да им продава после прескъпо ваксините си. И това са само някои от сюжетите във все по-откачените истории, охотно разпространявани от социалните медии и Конспиративни теории от ефира на БНТ: За бабата, дядото и прадядото на коронавируса .

Но има и една друга история за Бил Гейтс, която не е толкова популярна. Разказва я Малкъм Гладуел в книгата си „Изключителните“.

Бил Гейтс е роден през 1955 г. Баща му е богат сиатълски адвокат. Майка му – дъщеря на заможен банкер. Малкият Бил започва в обществено училище, но е доста зрял за възрастта си и се отегчава от уроците, които не са достатъчно трудни за него. В седми клас се премества в елитното частно училище „Лейксайд“. Ще кажете, естествено, богаташите си имат утъпкана пътека към успеха. Но не е точно така. Или поне, не е само това.

Всяка година „Клубът на майките“ в „Лейксайд“ организира разпродажба и дава събраните средства за някаква училищна придобивка. И когато в училището е сформиран компютърен клуб (година след пристигането на Бил), събраните от разпродажбата 3 000 долара отиват за закупуването на компютърен терминал.

Чудо голямо, ще кажете. Чудо е, защото годината е 1968. Повечето колежи нямат компютърни клубове през 60-те години на 20 в., отбелязва Гладуел. В този ранен стадий в развитието на компютърните технологии практиката е да се купува време за работа с мейнфрейм компютър, с който по-малките локални компютри са свързани и който има достатъчен капацитет да изпълнява сложни задачи – технология, открита едва три години по-рано. Така осмокласникът Бил Гейтс получава възможността да програмира в реално време през 1968 г., далеч преди повечето му връстници да са чували за компютрите, камо ли да ги познават добре и да ги използват ежедневно.

Междувременно, група програмисти от Вашингтонския университет създава корпорация „Компютърен център“, която предоставя време за използване на мейнфрейм компютър на местните компании. Сред основателите на корпорацията е една дама, чийто син също учи в „Лейксайд“. Какво по-естествено от това тя да предложи на членовете на компютърния клуб на „Лейксайд“ да тестват софтуерните продукти на корпорацията, в замяна на безплатно време за ползване на мейнфрейм компютъра. Предложението е охотно прието и след училище Бил хваща автобуса до офисите на компанията, за да програмира до късно през нощта.

Корпорацията, в крайна сметка, фалира, но Гейтс и приятелите му продължават да се навъртат около компютърния център на Вашингтонския университет. И не след дълго се появява друга компания, която им предлага безплатно време за програмиране срещу това да разработят софтуер за автоматизирано изплащане на заплатите. Благодарение на това, за седем месеца през 1971 г. Гейтс и приятелите му прекарват в програмиране 1 575 часа, което прави средно осем часа на ден, седем дни в седмицата.

„Това ме обсеби. Зарязах спортовете. Не спях. Програмирахме през уикендите“, разказва Бил Гейтс за онова време. Той и приятеля му Пол Алън са уличени в кражба на пароли и разбиване на системата. Наказани са цяло лято без компютър. После откриват, че в университета има компютри, които работят 24 часа, но между три и шест сутринта никой не ги използва. Чудехме се защо е толкова трудно да го събудим сутрин, спомня си майка му.

Докато Бил е в гимназията, технологична компания започва да търси програмисти с опит, които да работят по компютърната система на електроцентрала „Бонвил“, щата Вашингтон. По онова време програмистите с опит са рядка стока. Но момчетата от „Лейксайд“ вече са известни на мнозина и получават шанс. Така Бил Гейтс прекарва цялата пролет в централата, пишейки кодове, докато уж прави учебен проект.

И така, до момента, в който напуска „Харвард“ като второкурсник, Бил Гейтс вече е натрупал седем последователни години в непрестанно програмиране. Затова не е чудно, че зарязва университета и основава собствена софтуерна компания. Нататък историята е известна.

Гладуел отбелязва, че същата (или приблизително същата) 1955 г. са родени и други големи имена в компютърните технологии. Включително легендата Стив Джобс. За разлика от Гейтс, той не е от богато семейство, но за сметка на това е израснал в епицентъра на компютърните технологии, Силицевата долина, в квартал, пълен с компютърни инженери и любители на електрониката. Все едно, пише Гладуел, да се интересувате от мода и да живеете в съседство с Джорджо Армани.

Защо е важна годината на раждане? Защото е важно да уловиш духа на времето, при това не просто сега, а напред. Ако тези хора се бяха родили през 30-те години на 20 в. едва ли точно компютърните технологии щяха да са тяхната съдба. Ако се бяха родили през 1980-а, други вече щяха да са заели техните места сред „изключителните“.

Но става въпрос за друго, всъщност, обяснява Гладуел. Свикнали сме да възприемаме успеха като въпрос на лични заслуги. Но тази история (както и останалите в книгата) показва, че освен таланта и способностите, има и други фактори. Като усилията, които сме готови да положим, за да постигнем целта си или просто да правим това, което обичаме. И възможностите, които получаваме, за да положим усилията и да развием талантите си.

Успехът, казва ни Гладуел, е комбинация от талант, усилия и възможности. За разлика от него, обаче, аз мисля, че само талантът е изцяло личностен фактор. Дали си готов да работиш повече, за да получиш повече, е индивидуално решение, но от съществено значение е да има среда, която възнаграждава усилията. А когато става дума за възможности, средата, обществото, културата са от ключова важност.

И това е, което ни показва Гладуел с историите за успеха – че колкото повече възможности даваме като общество на колкото се може повече деца, толкова повече възможността да имаме повече успели хора се увеличава. Ако през 1968 г. повече деца имаха възможността да използват компютърните технологии, които са били на разположение на Бил Гейтс, колко компании като „Майкрософт“ можехме да имаме днес? Вместо това, вече говорим за технологично и цифрово неравенство, защото твърде много деца са лишени от достъп до цифровите технологии.

Не, не успяват просто най-способните, казва ни Гладуел, успяват тези способни, които получават възможности и са готови да се потрудят здраво, за да ги използват.

Спомних си тази история, защото традиционно по това време на годината се говори много за образование. Министерството се скъсва да предлага промени, описани със сложни думи и преливащи от пусто в празното от смисъл просветно дело. Продължава и неофициалният конкурс „Да измислим най-тъпо име“ на учебния предмет, който да учи децата да се справят с информационните технологии. Вместо да използваме технологиите по предназначение – като средство, ние продължаваме да настояваме, че за цифровите технологии се учи от хартиен учебник и по методи от края на миналия век.

Също толкова традиционно някой винаги се сеща да припомни, че в тоя свят няма нужда от образование – ето Бил Гейтс, не е завършил университет, а пък е милиардер. А у нас примери бол за „успели“ без ни акъл, ни образование, както гласи народната мъдрост.

Та, разказвам тази история, не защото съм прекалено наивна, за да отричам значението на богатството, средата и стартовото равнище. Но представете си, че вместо „Клубът на майките“ от „Лейксайд“ имаме държава, която купува на училищата компютри (а защо не и на децата); която прави мащабна кампания да образова учители и деца, така щото да не гледат на технологиите като на враг или просто като на забавление; която инвестира целенасочено и настоятелно в технологичното обновление на университетите, администрациите и публичните институции. И не защото цифровата грамотност е панацея за всичките ни проблеми, напротив, но както вече стана дума, технологиите са средството. Нито защото бъдеще, изцяло зависимо от машините, в което "Ето ме тук - изкуственият интелект отне работата ми" , непременно ни харесва.

А защото именно някое от днешните деца, в някое затънтено място, може би ще прекарва безсънни нощи пред компютъра, за да ни каже какво да правим утре.