.jpg)
Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Анонсираното тези дни ново ляво обединение напомня един стар виц. Какво е порочен кръг? Тодор Живков да връчва орден „Людмила Живкова“ на Владимир Живков. А защо именно обединението да е порочен кръг? Защото не е ново, не е ляво и никак не е обединение, а амбулантна търговия на стоки втора и трета употреба, тоест повече от същите стари пороци.
Защо не е ново? Защото сред разпознаваемите участници няма нито едно ново лице. Георги Първанов, Румен Петков, Мая Манолова, Татяна Дончева, Александър Томов, Георги Кадиев, Светлана Шаренкова – всички са експонирани и преекспонирани, нито един няма какво да каже освен изтъркани и непродаваеми клишета. Не е ново и защото обединения вляво бол, почти колкото разделения и отлюспвания вдясно.
Защо не е ляво? Защото всички без остатък са строили олигархичното и задкулисно настояще на България и не могат да се похвалят с никакъв принос към формулирането и въвеждането на смислени, полезни и трайно приложими социални политики. Най-сетне, не е ляво и защото е пропутинско и авторитарно, следователно диаметрално противоположно на това, което в Европа разбират под ляво.
Защо не е обединение? Защото не търси общ знаменател на принципна база, а цели преврат в номинално лявата БСП, която повечето гореспоменати са саботирали през годините и която на свой ред е изхвърлила цяла резервна скамейка инакомислещи. Саркастичните подмятания между Нинова и обединителите показват, че тя е наясно с целта им. Те пък от своя страна не я и крият.
В крайна сметка „новото ляво обединение“ е интелектуален продукт на същото задкулисие, което движи голяма част от парламентарно представените партии и което намира в поведението на Нинова опасни за интересите си девиации. Не че самата тя не скланя глава пред него – хартиената коалиция е пресен и многозначителен пример, но може още. Може по-добре.
Истинският проблем с порочния кръг е монополизирането на лявото пространство от популисти и путинисти и неспособността на лявоориентираните хора да излъчат достойно представителство. В държава с високи нива на бедност и неравенства автентично леви гласове почти не се чуват. Европейско леви, тоест, защото освен новите обединители, на терена от време на време изскачат хора, които хващат вниманието и после разочароват горчиво.
Добър пример е синдикалистката Ваня Григорова, икономически съветник на КТ „Подкрепа“, Тя заговори за неравенствата, за това дали те не биха могли да бъдат адресирани през промяна в данъчното облагане, участва в серия от дебати с представители на работодателите, даде надежда, че идва ново поколение... и после рязко застана на страната на Путин. Дотук с надеждите за появата на демократична левица, поне от тоя храст.
Ерозията на политическото върви с пълна сила. Разбира се, тя не е български феномен, но в условията на слаби институции, недоразвито гражданско общество, яростен популизъм и наистина всеобхватна корупция тя ескалира до нива, които застрашават самото съществуване на парламентарната демокрация. Мантрата „няма ляво, няма дясно“ обслужва само и единствено шарлатаните и търговците на влияние.
Тя заседна в съзнанието на лековерния електорат по времето на НДСВ и се утвърди като нещо добро, като спасение от двуполюсния модел, от „синьо-червената мъгла“. Ляво и дясно има и те са единствения възможен фундамент на политиката при демократичната форма на управление. Идеологическата пустота у „новото ляво обединение“ принадлежи на миналото, но събралите се наскоро участници в него отказват да разпознаят и признаят политическата си смърт.
