Няма нужда от тест на слюнчен секрет или кръвна проба, за да знаете къде попадате по разделителната линия на Covid-19 в България. Пропастта между двата обществени лагера се отвори толкова бързо и дълбоко, че не остави място за колебания.
От едната страна на разлома са хората, които вярват в екзистенциалната опасност от здравната криза и в необходимостта от бързи и строги мерки за изолация. Вярват, че предупрежденията за претоварване на здравната система са валидни и че изпускането на заразата от контрол може да доведе до неописуема трагедия - нещо недопустимо на фона на технологичното и научното развитие на света през 2020 г. Вярват, че кризата може да се овладее до поносими мащаби както чрез мобилизиране на централния държавен ресурс, така и на мрежите за взаимна помощ на най-базово ниво. Вярват, че рано или късно икономиката ще стъпи на здрава основа, така както го е правила след световни войни, природни бедствия и други катастрофални промени.
Противоположната страна на разлома обхваща хората, които живеят с усещането, че са единствените нормални в лудница, населена от 7,5 милиарда пациенти. Вярват, че традиционните медии и социалните мрежи създават самоубийствена истерия, без да си дават сметка за пагубния ефект върху политическите решения и общественото поведение. Вярват, че Covid-19 е несъществуваща заплаха, защото повече хора умират от сезонен грип / пътни катастрофи / инфаркти / рак / домашно насилие или друг "враг", на който не сме обръщали внимание. Вярват, че пророчеството за цивилизационна катастрофа ще се сбъдне, но не защото човечеството ще се погуби от "настинка", а защото ще се погуби от глупост, паника и конформизъм.
Вероятно всеки може да се разпознае в една от двете групи. Още по-лесно може да идентифицира техните водещи говорители: ръководителя на Националния оперативен щаб ген. Венцислав Мутафчийски и ръководителя на детското отделение в Инфекциозна болница доц. Атанас Мангъров.
Осем седмици от началото на епидемията в България, популярността на ген. Мутафчийски сякаш премина пика си, за да се стигне до ситуация, в която главният лекар на Българската армия получава заплахи за живота.
От друга страна - интересът към позициите на доц. Атанас Мангъров явно няма край. С почти 40-годишен опит на инфекционист (за разлика от хирургичната специалност на ген. Мутафчийски), без задължението да носи пагони и с предимството, че е лекувал децата и внуците на половин София, Мангъров се радва на публично внимание, каквото не е получавал никога през последните пет години.
"Няма смисъл да се крием по къщите си", "рано или късно всички ще се разболеем", "ако ще умирам, не искам да умра върху дюшек от военновременните запаси в "Арена Армеец": посланието му е достатъчно ясно, за да достигне до всички, независимо дали го подкрепят или не.
Достатъчно провокативно е, за да задейства вълнообразна реакция - силна подкрепа, още по-силна критика, агресивна защита, още по-агресивно отричане. Именно тази инерция тласка мнението му към центъра на обществения дебат, отново и отново.
Очевидно, позицията му стана достатъчно влиятелна, за да задейства институционална противотежест. Показателно е решението на Бойко Борисов да създаде паралелен медицински съвет, който въпреки краткото и не съвсем героично съществуване успя да сложи капак върху разногласията в критично важен етап от извънредното положение.
Когато всички информационни канали са централно преконфигурирани, за да отразяват посланията на кабинета, то всеки алтернативен глас, който говори контрастно, категорично, дори с доза цинизъм, привлича слуха.
На теория, и двата лагера (обществени, експертни, политически) би трябвало да гонят една и съща цел - защита на здравето и националната сигурност.
Диаметралното разминаване е по въпроса къде се крие по-голямата заплаха за здравето и какво помага повече за дългосрочната сигурност.
Твърда дисциплина или "меко кацане"? Заповеди или препоръки? Денонощна мобилизация на силите за потискане на пика или контролирано вдигане на заболеваемостта сред "силните телом" с цел по-бърз преход към стадния имунитет?
Разбира се, когато става дума за песимистична медицинска оценка, всеки човек би искал да има достъп до алтернативно мнение. Особено когато здравният проблем преминава към сериозна и непредсказуема социална криза, която няма съотносим исторически прецедент, а сравненията между държавите се правят с толкова много уговорки и условности, че стават непотребни.
На фона на първоначалните апокалиптични прогнози - вкл. в най-популярните чуждестранни модели - мнението на Мангъров днес изглежда по-близо до предполагаемата картина на разпространението на болестта в България. Разликата е в това, че симулациите на бедствието при претоварване на здравната система показваха какво ще се случи, ако не се предприемат никакви мерки. Междувременно бяха затворени държавните граници, стотици хиляди работещи хора в страната спряха всекидневния си директен контакт в обща физическа среда, а правилата все пак се спазват (с умерен неуспех). Обстоятелствата се промениха драстично от 8 март досега, но възприятието за преувеличена реакция срещу несъществуваща заплаха си остана.
Предимството на Мангъров пред Мутафчийски е и в това, че призовава за промяна, която рано или късно ще се случи - с или без неговата намеса.
Мерките за сигурност ще бъдат отслабени, не защото болестта ще бъде ликвидирана, а защото е изключително скъпо и трудно да бъдат поддържани под полицейски контрол за толкова дълъг период от време.
Извънредното положение ще се прекрати, но не защото кризата повече няма да се повтори, а защото ангажиментът на България да възстанови демократичната политическа система е императивен от гледна точка на позицията й в ЕС. Борисов не може да си позволи да бъде Орбан, дори да го иска.
Икономическият живот ще се адаптира (макар и трудно) към променената среда, не защото населението ще е преодоляло екзистенциалните си страхове, а заради свързаността на България с глобалните пазари и циклични процеси.
Недостатъкът при Мутафчийски е, че насила беше изваден от експертната си роля и бе превърнат в политическа фигура.
Социологическите агенции преекспонираха "рекордния" му рейтинг спрямо премиер и президент, който всъщност е напълно съпоставим с високото обществено доверие във водещите медицински специалисти в страни като Германия или САЩ (Кристиан Дростен и Антъни Фаучи). Борисов го прикрепи към импровизираните си брифинги "на терен" между шивашките цехове и Светия Синод. Постепенно лекарят беше принуден да поеме и ударната вълна от недоволството спрямо политическото управление на кризата.
Като основен стратег на реакцията срещу Covid-19, ръководителят на щаба носи отговорност и за процеси, в които персоналната медицинска компетентност няма особено значение, но които имат последици за развитието на епидемията - невъзможността да се осъществи тотален контрол върху контактните лица, крайното недоверие на гражданите срещу всяка форма на "доброволно" следене в азиатски стил, недостига на човешки и технически капацитет за провеждане на масови PCR-тестове, изчерпващото се търпение спрямо блокадата.
Критиците на щаба като Атанас Мангъров не са принудени да носят отговорност: не се почувстваха длъжни да се коригират при противоречивите твърдения за смисъла от "бързите" тестове в първите дни на епидемията или срещу носенето на маски на обществени места като начин за намаляването на заразата. Стадният имунитет не е медицинска стратегия, когато липсва ваксина или лекарство - той е вид естествен подбор, при който слабите са отписани. А силните и без това не интересуват здравната система.
Позицията "Някой нарочно прави от мухата слон" се възприема лесно от хората, чийто съзнателен живот е преминал в непрекъснато усилие за преодоляване на кризи заради финансови, политически, обществени, професионални, семейни или ценностни промени. Това са хора, които имат разумни причини да се съмняват, че обещаваната държавна подкрепа ("мазнинката") ще стигне до тях в обем, който да им позволи да изтърпят поредната рецесия. Имат и основания да се съмняват в способността на политическото лидерство да планира следващия преход.
При тези хора командният тон не върши никаква работа. Това, от което имат нужда, е достоверна информация, разбиране и обозрима перспектива за живота в следващите седмици, месеци и години. Подходът на Атанас Мангъров им дава част от това, което търсят - потвърждение на вътрешните им съмнения и безстрастна статистика, която следва да изобличи предполагаемото лицемерие на системата.
Това, което неизбежно ще продължи да подрива основите под авторитета на системната позиция, е продължаващата липса на комуникационен талант в правителството, чийто монолог се колебае между епизоди на раздразнение, назидание и калкулирано снизхождение спрямо публиката.
В първата фаза на кризата държавата умее да сплотява, защото се връща към естествената си функция - да осигурява закрила на населението. Тази тяга ще продължи да отслабва при всяка проява на безнаказано нарушение на правилата, при всяко произволно изключение и липса на личен пример, при всяко усещане за лутане в самата изпълнителна власт, при всяко съмнение за облагодетелстване с публични средства по време на извънредното положение, при всеки следващ ден с ограничаване на индивидуални права и свободи. В това отношение медицината е безсилна. Това е територията на политиката.
Прочетете още:
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
