Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
"Мариупол - Неизгубената надежда" е поразителен документален филм, който ще ви разплаче от първата минута - още преди да чуете сирените за въздушна тревога - и няма да ви пусне до финала.
Просто е достатъчно да видите как е изглеждал един нормален, красив, европейски морски град - дом на половин милион души - който повече не съществува.
Град, сравним с населението на Пловдив и също толкова богат на култура и общности, в който живеят и украинци, и руснаци, и гърци, и арменци. Град с развита икономика и с двойно по-голям годишен бюджет от този на Варна и Бургас, взети заедно, преди войната. Град със същите панелни блокове, каквито има във всеки български квартал.
Този Мариупол не съществува заради "руския мир". Заради абсолютната и безогледна варварщина на руската армия, стоварена между 24 февруари и 16 май върху цивилното население на града на "азовците" - наказание за това, че през 2014 г. Мариупол е устоял на първия опит за окупация.
Над 300 000 души са принудени да бягат от домовете си. Много от тях успяват да се освободят едва след седмици на унищожителна обсада.
Нямат избор, освен да изоставят телата на своите загинали деца, родители и съседи - някои са положени на балконите, други са погребани в градините пред къщите им, трети просто изгарят в пожарите от непрекъснатите бомбардировки.
Над 21 000 души са убити още в първите дни. Около 800 души загиват в бомбардирания театър на Мариупол - сред тях има и бременни жени, и малки деца.
43 000 са депортирани и "филтрирани" в Русия.
Главните герои на този филм са хора, изгубили всичко в живота си - освен надеждата, че войната ще свърши и ще могат да се върнат отново в Украйна.
Свидетелствата им са толкова тежки, че "Мариупол" наистина не е филм за хора със слаби сърца.
Филмът обаче е абсолютно задължителен за онези хора, които вярват, че Украйна си го е "заслужила". Задължителен е и за онези, които се отнасят с неразбиране и подозрение към украинските бежанци в България.
Това, което ще видите, ще ви накара да почувствате окупацията на Мариупол не просто на емоционално, но и на физическо ниво - ще разпознаете своя спокоен и мирен живот в техните ценности, които огънят, разбитите стъкла, осколките и пролятата кръв не са унищожили.
Бомбардировките разделят Надежда Сухорукова от съпруга ѝ още в първия ден. Жената започва да пише дневник, който става хроника на неописуемата трагедия на Мариупол.
"Когато много те е страх, трябва да започнеш да правиш нещо. Така ме посъветва приятелка-психотерапевт. Когато започне въздушна тревога, тя мие пода в убежището. Вече го мие за трети път - сега подът е стерилно чист, а тя побеждава страха", пише Надежда на 26 февруари, третия ден от войната.
Мъжът ѝ Виктор - преживял принудителната руска "филтрация" след бягството от града - описва удивителната вътрешна трансформация на човека от мир към война. Разказва как когато хората трябва незабавно да избягат от дома си, слагат в чантата си най-ненужни вещи.
Когато собственият му апартамент е поразен от ракета още в първата седмица на войната, възрастният мъж например несъзнателно грабва детски панталонки и книгата "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри.
Юлия Кнюпа е бременна в деветия месец, когато падат първите бомби. Когато идва време да роди, в Мариупол вече няма ток. Лекарят я уверява, че докато генераторът работи, ще оперира. Скоро след това болницата и родилният дом са поразени.
Ксения Каян става доброволка в друга болница, за да не изгуби разсъдъка си, след като синът ѝ Богдан умира в ръцете ѝ, а тялото му изгаря в запалената от снаряди къща. Пред очите ѝ минават десетки други унищожени животи.
Автентична е смелостта, с която младо момче рискува живота си, за да извади възрастните си съседи от полуразрушения им дом. Автентичен е споменът за момента, в който всички хора в бомбоубежището чакат генератора да се включи, за да заредят телефоните си - въпреки че отлично знаят, че в Мариупол вече няма мрежа.
"Това беше инстинктивно усещане - щом телефонът ти е зареден, рано или късно ще проговори и ще може да чуеш гласа на близките си. Телефонът без батерия е чувството, че никога повече няма да можеш да се свържеш със семейството си", разказва Виктор.
Автентично е желанието да загинеш с достойнство, щом смъртта е неизбежна.
Да не умреш мръсен и немит, след като си прекарал месец в подвала. Да спасиш кучето, котката, папагала си от разрушения си блок. Да изпееш песен на новородено дете, докато навън стрелят танкове. Да се надяваш, че градът ще се спаси, ако повече хора по света научат какво се случва - напразно.
Да не полудееш. Да не изгубиш човешкия си образ.
"Мариупол е мъртъв град, братска могила. Мариуполците се лишиха от всичко, а имаха всичко. Нас не просто ни убиха, а убиха миналото ни. Не можем да се върнем дори за да вземем снимките на близките си, албумите на децата ни. Мариупол е изгорена земя - вътре в мен е същото", казва Ксения.
И тя, и Надежда, и Виктор, и Юлия днес са бежанци. Никой от тях не иска милостиня или живот на Запад. Единственото, което те желаят, е да се върнат отново в родината си.
Никой от тях не прави планове за бъдещето - искат само войната да свърши.
