Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
В България, навярно и не само, е широко застъпено разбирането, че майчинството е едно благородно тайнство, в което майката и новороденото се разбират без думи, тя кърми, красива и нежна, с ангелска усмивка, а то тихо гука, нетърпеливо да посрещне живота и да опознае света.
Подобно на другите т.нар. чести психични разстройства следродилната депресия попада в онази особена категория, онази ничия земя състояния, които носят особено силно страдание, без да са видими, и с това стават обект на тотално, дори садистично неразбиране.
Да не бъдеш щастлива, когато току-що или наскоро си станала майка, доскоро беше своеобразна обида към целокупното (патриархално) общество.
В последните години се извървя дълъг път в посока разбиване на този сладникав въображаем конструкт за майчинството като за „най-хубавия период“ от живота на жената. И все пак имаме да извървим още поне толкова, докато стигнем до момента, в който човек може да сподели, че е в депресия със същото спокойствие, с което казва, че е настинал.
И въпреки че стъпването върху една лична, човешка трагедия може да е особено грозно, що се отнася до психичното страдание и неговото възприемане от обществото, няма думи, които да са излишни. Защото докато то не се нормализира до степента, в която са приети физическите заболявания и докато продължава да стои обвито в мъгла от срам и недомлъвки, ще губим хора, чиито живот може би е можело да бъде спасен.
Ако психичните заболявания имаха образ върху тялото, всичко щеше да е някак по-лесно. Уртикариите при тежка алергична реакция, пъпките при акне, отслабването при онкологично заболяване, пожълтяването при неработещ черен дроб – всички телесни белези, които придружават голяма част от соматичните болести, са един вид доказателство за околните, че човекът е болен. Не се преструва. Страда видимо, с тялото си. Заслужава вниманието на медиците и съчувствието на близките си.
И макар депресията и тревожността също да дават обилна физическа симптоматика, липсата на недвусмислени знаци, проектирани върху тялото, прави територията на психичното малко енигматична, малко свободна за интерпретации.
Фразите, които с най-добрите си намерения отправяме към хората около нас, които страдат невидимо, всъщност са заредени с адов потенциал.
„Стегни се малко“, „Само ти можеш да си помогнеш, друг не може да ти помогне“. „Вземи се в ръце“.
Крилатият израз „Пътят към ада е постлан с добри намерения“ едва ли може да намери по-точен контекст от този на психичното здраве и отношението на близките и далечните ни познати към турбуленциите, през които то неизбежно преминава в рамките на един живот.
Истината е, че майчинството е труден период. Това е време, в което една жена, преминаваща през безпрецедентни хормонални урагани, страда от липса на сън, от рязка смяна на приоритетите, от занижено самочувствие, от съвсем ново ниво на отговорност и солидна доза социална изолация.
Нормално е младите майки понякога да се чувстват самотни, тъжни, преуморени, да сменят настроенията си и да се борят с екзистенциална тревожност, която може само да смущава, а може и трайно да наруши всекиддневието им. Нормално е да се чувстват и да бъдат твърде дебели, твърде слаби, прекалено фиксирани в добруването на бебето или недостатъчно емоционално ангажирани с него.
Близките им обаче трябва да са наясно, че има момент, в който нормата прелива в патология и е време да бъдат насочени към специалист.
Депресията, която един психиатър преди време нарече „смъртоносно заболяване“, има повече от едно лица.
Най-баналната ни представа за нея е онова, което ще видите на стоковите фотографии, когато напишете „депресия“: човек, който плаче, облакътил главата си на тъмна маса в стая със спуснати завеси.
Отвъд този тривиален образ обаче депресията може да се изяви по редица други начини: липса на интерес към храната или точно обратното: натрапливо, прекомерно, самоунищожително тъпчене с храна. Прекалена сънливост, спане по необичайновреме от денонощието. Необясними болки в тялото. Понижено или направо несъществуващо либидо. Трудности с концентрацията, проблеми с паметта.
Анхедония (невъзможност за изпитване на удоволствие). Всепоглъщащо усещане за вина. Безнадеждност. Силно раздразнение и неконтролируем гняв, агресия. В най-тежките случаи: мисли за самонараняване и суицидни идеации.
Много често жените със следродилна депресия (и хората в тежка депресия въобще) все пак споделят проблема си. Може да го направят замаскирано, завоалирано, под не толкова очебиен претекст или привидно на шега. Думите, свързани с липса на перспектива, дълбоко нещастие и мислите, а особено плановете за приключване на собствения живот обаче никога, никога не бива да се подценяват.
Защото за разлика от някои физически болести, депресията може да бъде лечима и изходът да е благоприятен.
Всъщност той много често е такъв и навярно това е част от причината постнаталната депресия да бъде неглижирана. Според статистиките 1 от 7 жени страда от следродилна депресия.
За Щатите, при приблизително 4 млн. раждания на година, това са 600 000 жени. 23% от майките в Канада отключват разстройството. Една на десет жени е статистиката за Великобритания. Цели 40% от майките в Австралия страдат от постнатална депресия.
В България официална статистика няма. В интервю за "24 часа", публикувано в сайта на FemiClinic през август тази година, психиатърът д-р Мирослав Георгиев казва, че „статистиката за България не се отличава от американската, европейската или световната статистика“.
„Средно от 10 до 20% от майките имат следродилна депресия. Т.е. при 50 - 60 хиляди раждания годишно това са най-малко 5 000 - 6 000 жени“, казва той.
Ако излезем извън статистиката, която има неприятния навик да обезличава човешкото и да слага един по-мек и по-далечен филтър на страданието, това са 5 000 - 6 000 жени, които се будят със страх от живота и нежелание за ставане от леглото.
5 000 - 6 000 жени, съществуващи в тих, парализиращ ужас от деня (и нощта), неспособни да видят себе си в бъдеще, по-далечно от близкия час. 5 000 - 6 000 жени, които са на прага на това да напуснат дома и семейството си. Но и които не могат да го направят, защото чувството за вина ще ги унищожи. Които не виждат изход. А изход обикновено има.
Един от най-подмолните симптоми на депресията е дълбоката вяра, че никога няма да се оправиш, че няма да стане по-добре, че никой не
може да ти помогне, че сам си си виновен, че няма път напред.
Уви, депресията, както следродилната, така и „традиционната“, отнема от жертвата си способността и желанието за търсене на помощ заедно с вярата, че помощ има и „спасение дебне отвсякъде“. И тук трябва да застанем ние: жените, мъжете, институциите, хората.
Онези, които можем да видим отвъд „Стегни се малко“, да надмогнем собствения си ужас от надзъртане в бездната и да подадем ръка там, където първоначално няма кой да я хване. Докато нечии пръсти не се вкопчат в нашите – и тогава знаем, че си е струвало.
