Смокиновият лист на конституционните правомощия вече не прикрива амбициите на Радев

Срещата с "Демократична България" в рамките на консултациите за съставяне на правителство при президента Румен Радев в понеделник показа ясно две неща.

Първо, консултациите са проформа, правителство няма да има, а президентът няма да връчи последния мандат преди Нова година. Не и преди да са минали „двата най-тежки месеца на зимата“ - по неговите собствени думи.

Като оставим настрана факта, че в края на ноември времето е като през лятото в Норвегия и „двата най-тежки месеца“ май няма да бъдат с нищо по-различни от януари и февруари, на която и да е от последните зими, става очевидно нежеланието на Радев да бабува на редовно правителство. Както и нежеланието на някои от мандатоносителите да съставят такова. Остава загадка дали и тях ги безпокои сезонът или нещо друго.

Второто е свързано с първото. Не съм конституционалист, но скоро ще станат два месеца, откакто се проведоха редовни парламентарни избори. Според днешното изказване на Румен Радев, третият мандат няма да бъде връчен поне до началото на януари - тоест три месеца след вота. Все ми се струва, че от това вече неприкрито тупкане на топката печелят само и единствено партиите, които връщат хартиената бюлетина. Това са партиите, които смятат, че губят от машинния вот.

Пак да оставим настрана един факт: това са и партиите, които печелеха избори с помощта на контролиран вот, търговия с гласове и всякакви други незаконни практики. Става очевидно желанието на президента да тупка топката в тяхна полза.

Въпросът е защо?

Защото политическите амбиции на Румен Радев вече не могат да бъдат прикрити от смокиновото листо на конституционните му правомощия. И вероятно защото с радикалните промени в изборното законодателство, които се опитват да наложат, ГЕРБ, ДПС и БСП вършат мръсната му работа, утъпкват терена за едно негово по-нататъшно пребиваване в политиката.

Президентът разчита на приблизително същия електорат, на който разчитат ГЕРБ, ДПС и БСП – консервативен, ако не винаги русофилски, то поне неутрален или хранещ симпатии към Владимир Путин. Дори да не смята да купува гласове, Радев или политическата формация, която би играла за него в бъдеще, ще разчитат именно на тези хора, затова той говори на тях, работи за тях и ще търси именно тях.

Защо от ГЕРБ влязоха в негласен съюз с президента, при условие, че прекараха целия му първи мандат в открита война с него, може да бъде обяснено с аксиомата за вечните интереси над вечните врагове. А ако сте по-подозрителни – с преплитането на интересите нейде из дебрите на дълбоката държава.

Така или иначе, настоящото съвпадение на целите на „Дондуков“ 2 и Банкя е очевидно. От ДПС така си бяха, за тях работят всички по всяко време. Мистерия е защо БСП се включи в тази игра – ненавистта между Радев и Корнелия Нинова няма да се изличи от това салтомортале на левицата, нито пък столетницата ще може да се възползва пълноценно от връщането на хартиената бюлетина. Решението на Нинова е по-скоро в ущърб на самата нея и в полза на ГЕРБ, ДПС и Радев. Възможно е и да е нямала избор.

Човек не може да се отърси от лепкавото усещане, че ставаме свидетели на пълзящ преврат. На този фон думите на Христо Иванов по време на „консултациите“ (явно нов начин да обозначим една учтива поне в началото разпра), че българският политически живот го чака продължителна и трайна фрагментация, са едновременно констатация на фактите и признание за слабост.

Констатация на фактите, защото ако през март 2023 има избори, ще произведем пети поред нефелен парламент. Признание за слабост, защото нито ДБ, която тръгна със заявка за всеобхватна съдебна реформа, нито ПП, чиято мотивация беше разбиването на корупционния модел на ГЕРБ, могат да удържат машинното гласуване, камо ли нещо по-несъществено.

Слабостта на ДБ и ПП донякъде е продукт на общата криза на политическото в целия демократичен свят. На смъртта на идеологиите, кризата на установените политически партии и замяната им с движения с ограничени цели и краен срок на годност, както и с популистката вълна, технологичните промени и промените в нагласите на младите хора. Но само донякъде. В отсъствието на традициите и стабилните институции от демократичния свят у нас, демократичните партии тук трябва да разчитат единствено на себе си, на собствената си издръжливост и жизнеспособност, за да удържат засилващите се авторитарни тенденции. Това означава неуморна апостолска работа, дори с цената на по-слаб парламентарен резултат в началото.

Борбата на актуално представените в парламента политически сили е за онези 30-40 процента от гласоподавателите, които изобщо ходят до урните. От тези 30-40 процента едни искат да купят гласове, други - да ги привлекат на своя страна в борбата с корупцията, трети – да изстискат подкрепа за увеличаване на данъците или пък за запазване на плоския данък.

Острани, безучастно или гневно, наблюдава 60-процентно негласуващо мнозинство, което очевидно никой не е в състояние да върне пред урните. Част от него никога не е било там и следователно нито може да бъде „върнато“, нито привлечено към политиката. Но част може и именно за тази „свежа кръв“ си струва човек да тръгне из страната и да прави партийно строителство.

С други думи, политическият импас няма да се разреши, докато не бъде разширена електоралната база на партиите. И докато едни очевидно разчитат на досегашния начин на правене на избори и се борят със зъби и нокти да върнат хартията, другите трябва да се съвземат и да тръгнат сред хората.

Изборни измами може да има и с хартия, и с машини, но реалната, твърда подкрепа по места от убедени в правотата на каузата си активисти и гласоподаватели може да преодолее всякакви опити за посегателство върху демократичния процес. Разширяването на собствената база е възможно и крайно необходимо. Лошата новина е, че опитите за посегателсто в момента идват от някои от основните партии в парламента и от конституционно задължения да бъде надпартиен президент.