Ако във физическия свят има такава междинна спирка, тя би била болничната „реанимация“ – интензивното отделение, в което са настанени болни в критични състояния.
Като част от проекта ни с Dr. Oetker, в който ви срещаме с хора, които оставят голям отпечатък в животите на другите, разговаряме с д-р Доника Панчева и д-р Магдалена Гайдарова. Те работят в клиниката по анестезиология и интензивно лечение в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“.
Когато се срещаме с тях, те току-що са участвали в организирането на донорска ситуация. Рано сутринта в клиниката е докарана 43-годишна жена, изпаднала в мозъчна смърт. Близките ѝ се съгласяват органите ѝ да бъдат дарени и благодарение и на усилията и експертизата на д-р Мая Младенова, началник на интензивното отделение в клиниката, още същия ден в столичната УМБАЛ „Св. Екатерина“ е извършена първата за годината сърдечна трансплантация в България.
Защо медицина? Защо в „реанимация“?
Пътят към реанимацията при д-р Доника Панчева и д-р Магдалена Гайдарова тръгва от различни точки, но и при двете има едно общо усещане - че това е място, което по някакъв начин те намира.
При д-р Панчева изборът идва естествено и недотам осъзнато.
„Много често хората ме питат защо съм избрала медицината. Нямам някаква една конкретна причина. Просто знам, че това е нещо, което винаги съм искала да правя. В живота си извън работата не съм човек на бързите решения, но в работата способността да взимам такива е от критична важност.“
Майка ѝ и леля ѝ са медицински сестри, а болниците присъстват като „декор“ в живота ѝ още от дете. Ходи с майка си на работа, стои по коридорите, наблюдава.
„Помня, че нейни колеги ми даваха възможност да присъствам на операции - основно ортопедични. Това ми направи много силно впечатление.“
Д-р Магдалена Гайдарова също е лекарско дете и е прекарала немалко време от детството си в игра с пациенти на майка ѝ, която е педиатър.
Тя обаче тръгва към медицината малко напук: въпреки увещанията на майка ѝ да си намери по-лесна и щадяща професия. И донякъде в търсене на динамика и интензитет, с които е свикнала от дългите години спортни занимания.
“Искрено вярвам, че в живота няма нищо случайно. След завършване на втори курс в университета избрах да карам стажа си в централна реанимация и така се влюбих в специалността. Динамиката и разнообразието гарантират, че няма как да ти “стане скучно”. Всеки ден е различен.”
И двете говорят за професията не като за окончателно постижение, а като за процес, който никога не приключва.
„Хората си мислят, че когато завършиш медицина и вземеш специалност, вече знаеш всичко. Но това не е така“, казва д-р Доника Панчева. „Учи се всеки ден и пак винаги ще има неща, които не знаеш.“
Понякога знанието тежи. Питаме ги дали всекидневният сблъсък с крехкостта на живота ги прави по-тревожни за здравето на близките им, или по-скоро по-спокойни, че могат да се справят с много ситуации.
Според д-р Магдалена Гайдарова медицинското знание е „нож с две остриета“. И все пак, когато някой техен близък се оплаче от главоболие, първо си мислят за стрес и дехидратация, а не за някоя страшна диагноза.
Тя допълва, че дори когато вече си в професията, съмнението не изчезва напълно.
„Винаги има едно малко съмнение - достатъчно подготвена ли съм за всяка ситуация? Ще се справя ли, направих ли всичко необходимо?“
Малките неща се оказват големите неща
Отделението, в което работят двете лекарки, е с висок процент смъртност. Много от пациентите не оцеляват. Близките им са в състояние на свръхвисока тревожност. Самите лекари са под непрекъснат стрес.
Питаме ги дали не е удачно в отделението да работи психолог, който да е насреща за всички, които имат нужда от спешна психологическа помощ в една толкова високостресова среда, но у нас такава практика няма.
Все пак не сме в сериала „Спешни случаи в Питсбърг“, за който д-р Магдалена Гайдарова казва, че доста се доближава до реалността на тяхната професия.
„Разбира се, работата в реанимация променя начина, по който гледаме на света“, споделя тя. „Осъзнаваш напълно, че може и да няма утре, че животът наистина е много крехък. Оттам приоритетите се пренареждат“.
„Започваш да си даваш сметка кои са най-важните неща в живота - да попитаме най-близките си как са, да правиш нещата, които те правят щастлив, да не отлагаш нищо за утре.
Защото в крайна сметка никой не знае колко време му остава. В някои случаи съжаляваме за нещата, които не сме успели да кажем на близките си.“, допълва я и д-р Доника Панчева.
Дали това означава, че когато у дома назрява скандал, лекарите си казват: „Няма да се караме, все пак не се знае колко живот ни остава“? Разбира се, че не. И те са хора.
И като такива, имат право на чувства. Включително към своите пациенти.
„Няма как да не се привързваш към пациентите“ - заявяват и двете съвсем ясно.
Д-р Магдалена Гайдарова си спомня за 21-годишно момче със ски травма - тежък случай, множество фрактури, много операции, дълго възстановяване.
„Родителите му бяха на почивка по това време и трябваше да им звънна да им кажа, че детето им е пострадало и че е с опасност за живота.
По 12 часа на дежурство с колегите седяхме да гледаме това момче, постепенно излязохме от лекарствата, спряхме апаратната вентилация, събудихме го, сложиха му всички видове шини и в един момент го изписахме.
С него се шегувахме, че като се изправи на крака, трябва да дойде да ни види.“
Половин година по-късно някой я вика и казва, че едно момче я чака пред болницата.
„Каза ни: „Вие ми казахте, че ще дойда и че всичко ще бъде наред. Исках да ви благодаря.“
„Това те зарежда за години напред.“, коментира д-р Магдалена Гайдарова.
Емпатията – не бонус, а условие
Д-р Доника Панчева казва, че лекар в клиниката по анестезиология прекарва по 12 часа с пациентите си: не е възможно да не развие някаква сантименталност към тях. Питаме ги дали следват протоколи при общуването си както с пациенти, така и с близките им.
„Нямаме някакви написани правила. Всеки път пациентът е различен, близките са различни, патологията е различна. Случвало се е да работим с бебета, а в момента имаме и 102-годишен пациент в реанимация.
Спектърът е огромен и не можеш да сложиш всички хора под общ знаменател. А това, което мисля, че всички правим в клиниката, е да гледаме на пациента като на индивидуалност. Като на човек, който има семейство, който има живот, а не просто като на поредния пациент, когото трябва да стабилизираш и да преместиш някъде другаде.“
Д-р Магдалена Гайдарова споменава, че разговорите с близките са особено сложна част от работата им: „Опитваш се да обясниш ясно, да отговориш на въпросите, понякога по няколко пъти.“
„Срещу нас стоят хора в най-тревожния възможен момент, момент на огромен страх.
Ако не срещнат човечност, го усещат веднага. Ние си даваме сметка, че не сме застраховани ние да се окажем на мястото на тези хора.“, допълва и д-р Доника Панчева.
Действително, през последните години темата за отношението лекари-пациенти започна доста често да се повдига в обществото. Обективизацията на пациента и свеждането му до нозологична единица не е български патент, но се среща и у нас.
Прави ни впечатление, че при д-р Доника Панчева и д-р Магдалена Гайдарова тази дистанцираност от болката на пациента и близките му отсъства. Споменават „характерите“ на пациентите.
„Познаваме историите им. Знаем колко внуци имат, къде живеят, с какво са се занимавали, колко кози гледат на село. Не мисля, че лекарската професия може да се практикува без емпатия. Ако усетиш, че си загубил съчувствието към пациентите си, може би е време да спреш да се занимаваш с това.“, казва д-р Магдалена Гайдарова.
„Реално прекарваме с пациентите повече време, отколкото с близките си. Няма как да не говорим с тях. Представете си 12 часа, през които да нямаш с кого да говориш. В реанимация не са позволени и телефони, пациентите са изолирани“, добавя д-р Доника Панчева.
Завръщане към нормалността
След 12 часа в „хотела между тоя и оня свят“ „нормалното“ започва да изглежда по различен начин.
„В един момент това става нашето нормално“, казва д-р Доника Панчева.
Излизането от него изисква усилие и съзнателен избор. Разговори с хора на теми, които нямат нищо общо с медицината. Пътувания. Кино. Боулинг.
„Всичко, което може да ти повдигне настроението.“
Любимият град на д-р Доника Панчева е Барселона. На д-р Магдалена Гайдарова – Рим.
„Колкото и да се опитваме да си обясним нещата, това не ни спасява от стреса. Той си остава. Затова времето с близките не е просто почивка, а необходимост. Всеки момент с тях е начин да се откъснеш.“, потвърждава д-р Магдалена Гайдарова.
Великден в реанимацията: по-различен, но все пак Великден
Намираме се в Страстната седмица и в повечето домове тече подготовка за Великден: дилемите се люшкат между това бели или кафяви яйца да боядисаме, да поръчваме ли козунаци, или да си ги месим сами, да направим ли обяда някъде навън, или по-добре да сме вътре, защото времето е нестабилно.
За лекарите от клиниката по интензивно лечение тези въпроси може би стоят с един нюанс по-маловажни, но и двете казват, че Великден си е Великден, дори в отделението.
С колегите се чукат с яйца, обядват заедно, всеки носи по нещо сладко. В ритуалите на празника се включват и пациентите: тези, които могат.
„Ние сме семейство“, казва д-р Магдалена Гайдарова. „И празниците в болницата понякога много приличат на тези у дома.“
Д-р Доника Панчева е фен на козунака. Д-р Магдалена Гайдарова е капризна по отношение на храната, но на Великден поне яде яйца.
Животът извън болницата им продължава - д-р Доника Панчева ще е дежурна, така че за нея предстои един работен Великден, а д-р Магдалена Гайдарова скоро заминава за Перу, където ще прекара празниците някъде в подножието или на върха на Мачу Пикчу.
И двете обаче носят със себе си едно и също особено усещане за празничност, свързано с ограничеността на времето ни тук. И с важността на това да не приемаме никого за даденост. А това прави Великден някак още по-специален.
Dr. Oetker е семеен бранд, който над 130 години помага на хората по цял свят да създават повече от моментите, които са наистина важни, и да ги споделят в компанията на вкусната храна.
Първата среща на марката с българските кулинари и семейства е през 1995 г. За този период Dr. Oetker се превръща в неизменна част от всяко домакинство.
„Малките жестове са от голямо значение“ е посланието на компанията. От създаването си Dr. Oetker България фокусира работата си около „малките“ неща, които ни свързват и събират, които ни правят семейство именно в онази част от дома – около трапезата. Кухнята е онова магическо място, където любимата торта не е просто десерт, а и грижа за другия. Не са нужни скъпи подаръци. Достатъчен е малък жест, но приготвен от сърце и с любов. Радостта е още по-голяма, когато е споделена, и е по-сладка в компанията на Dr. Oetker.
Всичко започва през 1891 г. в Билефелд, където младият аптекар Аугуст Йоткер прави своя пробив и пуска на пазара Bakin – бакпулвер, който може да се използва у дома. Формулата на бакпулвера вече е съществувала, но единствен Д-р Йоткер съумява не само да формулира точното съотношение на съставките, но и да създаде смес, която може да се съхранява вкъщи. Това е било революция в домашното сладкарство, защото до преди това традиционният Гугелхупф – кекс, се е приготвял с много яйца и заради това е бил скъпо начинание.
Ванилената захар на Dr. Oetker е следващият продукт, който предприемчивият фармацевт пуска на пазара. Благодарение на малките кристалчета захар ароматът на ванилия се разпределя равномерно в целия сладкиш. Още една иновация стъпва преди 30 години в България – оригиналният пудинг на марката, който бързо се превръща в любим десерт на малки и големи с финия си вкус.
Dr. Oetker създава още няколко емблематични продукта, които свързваме с най-интимните, най-топлите и най-уютни моменти у дома. От маята, през небезизвестния Crème Ole, овесените каши Vitalis, специалния пудинг за бисквитена торта, до първата замразена пица, пусната на пазара в Европа, която е под световноизвестната марка Dr. Oetker.
Днес, с повече от 130 години история зад гърба си, Dr. Oetker продължава да е семейна компания, присъстваща в над 40 държави, а неуморният ангажимент към качество и иновации са я превърнали в един от най-разпознаваемите и предпочитани брандове за висококачествени добавки за домашно сладкарство и печене и в България, и по света.
Искра Джанабетска превърна платформата „Книговище“ в общност от четящи деца
Хари Ешкенази и мисията да превърнеш класната стая в концертна зала с "Фортисимо в клас"
