Преди няколко години бабата на мой приятел излезе да купи брашно, за да направи сладки за рождения ден на внучката си и умря. Беше буквално размазана от автомобил на светофара на Горнобански път и "Цар Борис III", където пресичала на червен светофар. Впоследствие се оказа, че шофьорът е бил с амфетамини и кокаин в кръвта. До ден-днешен не е осъден. А и все пак, тя е пресичала на червено. Била е виновна.
В същото време през годините десетки приятели лежаха по районните управления, закачени за "трамвайче", защото са се разхождали в парка със свита цигара джойнт в джоба и бяха разпитвани от любезни полицаи посредством метода "лукче в устата", защото са влезли в разпра със съседи заради надут хардкор на уредбата.
Отвъд обществено нашумелите случаи на несправедливо осъдени и несправедливо неосъдени, вероятно всеки от нас има поне по един, два случая, които са го убедили в неефективността на съдебната система у нас и са подронили доверието му в способността на властите да защитават правата и интересите му и да прилагат "цялата строгост на закона" там, където е необходимо, така, както е необходимо.
Затова не е никак чудно, че довечера се организира протест в защита на осъден престъпник. Докато отговорът на въпроса "Виновна ли е Десислава Иванчева по престъпленията, за които е осъдена" не би следвало да подлежи на обществена дискусия след като съдът се е произнесъл, то въпросът "Убеждава ли ни ефективната присъда на Иванчева в потентността на прокуратурата" е драматично актуален и стои съвсем на място.
Цялостното усещане за справедливост в едно общество се формира не от това, че конкретен виновен е наказан, а конкретен невинен - оправдан, а от това, че законът се отнася еднакво с всички и всички сме равни пред него. Един желателен "теоретичен комунизъм на Закона", който, за жалост, не се наблюдава у нас.
Двойните стандарти в правосъдието не са от вчера. Невъзможността редовият човек, който не кара черен Mercedes G-class със затъмнени прозорци, не се валя в златни кюлчета между чаршафите и не е "бизнесмен" с криминално минало и офшорка в Дубай, да разчита на справедлив процес, е препотвърждавана толкова много пъти, че се е превърнала в елемент от пейзажа, с който сме свикнали. В нещо като петното от соев сос на стената в кухнята, което стои там от толкова години, че сме спрели да го забелязваме отвъд предъвкваната до пълно обезсмисляне риторика за "реформа на съдебната система".
Наясно сме, че стената трябва да се пребоядиса, но толкова сме привикнали към петното, че то сякаш не ни пречи. До момента, в който не се окаже, че не е петно от соев сос, а петно от мухъл, който разяжда къщата до фаталния момент, в който покривът се срива върху главите ни и ни погребва живи.
Проблемът с присъдата на Десислава Иванчева не е, че законът е бил приложен. Проблемът е, че законът е избирателен. И българската Темида има навика от време на време да сваля превръзката от очите си и да намига на онзи, който е готов да пъхне пачка под полите ѝ. Проблемът е, че ефективната присъда на Иванчева е ритане на мъртво куче. Докато наоколо има доста живи и агресивни помияри, които хапят безнаказано всеки, който не ги храни. Проблемът е, че доверието по принцип и в частност доверието в институциите е крехък конструкт, който се гради в продължение на години и се разрушава за секунди. Нещо като човешкия живот.
А когато го няма, на мястото му разцъфват задушаващите плевели на популизма, крайния национализъм, анархията, саморазправата, безнаказаността и нихилизма.
Проблемът е и че когато я арестуваха и я държаха часове наред пред Спортната палата, вместо на акция срещу корупцията, целият цирк приличаше на послание от онези, горе, че са недосегаеми, че тях никой не може да ги хване, но те могат да хванат всеки и да правят с него каквото пожелаят. А може би това са просто фантазии...
Вероятно публичният арест, прангите и излежаването на присъда в Сливенския затвор (впрочем, пълен с жени-жертви на насилие, които са убили мъжете си след дългогодишен физически и психичен тормоз) са адекватна съдебна мярка за извършилите финансово престъпление. Вероятно едногодишното дете на Иванчева ще проходи и ще проговори и без майка му да е там, за да го поощрява. Вероятно отглеждането на малко дете не е оневиняващо обстоятелство, когато говорим за прекрачване на закона. Вероятно един наказан престъпник е повече от нула наказани престъпници.
Но нищо от това не може да премахне горчивия вкус в устата, който оставя това гешевско решение, миришещо на набелязване на изкупителна жертва, улавяне на лесна плячка, мизогиния и отчитане на дейност. Нищо.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
