Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
“Жените наистина плачат” е вторият игрален филм на режисьорското дуо Мина Милева и Весела Казакова, но повечето хора вероятно чуват за него благодарение на Мария Бакалова. Номинираната за "Оскар" млада актриса е една от най-обсъжданите звезди в световното кино тази година и би било естествено разговорът за филма да се върти около нея.
Само че “Жените наистина плачат” е филм, който е по-голям от Бакалова, въпреки че представянето ѝ в него е изключително. С него Милева и Казакова стъпват на европейската кино сцена, но и сякаш правят нещо нечувано за българското кино. От една страна - предлагат филм, който успява да се носи между депресиращата си сериозност и премерения хумор по изключителен начин, а от друга - правят един от най-автентичните и непринудени български филми, който е и крайно политически, без това да е самоцелно.
“Жените наистина плачат” определено не е нежен и дори не се опитва да бъде такъв. Всъщност той се осмелява да е шумен, емоционален и експлозивен, точно каквито са и героите му. Усещането от него е естествено и автентично, дори когато говори за неща, за които сме свикнали никой никога да не говори у нас. Поне не толкова директно.
Филмът поглежда към живота на едно семейство, в което има предимно жени - но го прави по необичаен начин. Виждаме например две сестри - Соня (Мария Бакалова) и Лора (Ралица Стоянова), които обсъждат как едната може би има ХИВ, на фона на бучаща строителна техника. Двете си крещят, докато наоколо животът на строежа някак просто си върви. В друга сцена Соня гримира котките вкъщи - малко преди да изпадне в дисоциативен епизод, в който сестра ѝ крие всички остри предмети в дома и ѝ говори иззад снимка на баба им.
Други моменти са един изключително непринуден разговор за женския оргазъм, както и сцена, в която майка насочва нож към бебето си малко преди да обмисли дали да скочи от балкона си.
В тези сцени, а и в целия филм, прозират различни версии на сестринската любов и омраза, на майчината любов и незаинтересованост, на потисничеството на жените от патриархата. Всичко това е представено по често брутален начин, който обаче винаги изглежда достоверен и естествен.
Мария Бакалова е невероятна, емоционална и експлозивна, внасяща хаос във филма. Представянето ѝ е запомнящо се и напълно в унисон с всичко, което филмът се опитва да покаже. Ралица Стоянова не ѝ отстъпва, но нейната роля е изключително различна. Героинята ѝ е много по-обрана, може би дори с повече нюанси, които успява да покаже великолепно. Всъщност целият актьорски състав се справя чудесно, въпреки че голяма част от героите нямат особена дълбочина.
Най-показателната сцена за качествата на “Жените наистина плачат” е някъде около 40-тата минута, когато семейството се събира на обяд. Около масата успяваме да видим и усетим пълната динамика и тежест в отношенията на тази фамилия, но и любовта и грижата, която всеки изразява по различен начин. Именно от тази сцена прозира изключителното внимание към детайла в сценария, но и умението на актьорите.
Политическият заряд на “Жените наистина плачат” е огромен и се крие в темите, които не харесваме да обсъждаме. На заден фон във филма е истерията около Истанбулската конвенция, а на преден план - личните истории на насилие и дискриминация към жените. Но не в онези нюанси, за които обикновено говорим, а по-скоро неглижиращото отношение към тях чрез различни стереотипи. Те са показани, след това преувеличени и накрая разбити чрез вледеняваща сериозност. Лошата майка, истеричната жена, откачалката, която вярва на икони и астрология - всичко това преминава от забавно, през шумно, до плашещо. А уплахът идва най-вече от това, че “Жените наистина плачат” често се усеща като документален филм.
За това, естествено, помага историята на Милева и Казакова, които имат много по-богат опит в документалното кино. Само че те използват този опит, за да увеличат внушенията си, като камерата преминава от кадри от ръка към скучновати класически кино кадри без особен проблем. Всеки от тях е част от сърдечния ритъм на “Жените наистина плачат”, който се движи между емоционални изблици, комично облекчение и семейна любов. Може би с изключение на третата си част, филмът е с безупречен ритъм.
Има две плоскости, на които “Жените наистина плачат” ще работи. Едната е извън България, където ще бъде още един прекрасен пример за таланата на Мария Бакалова, вплетен в навременна политическа сатира. По-важното сякаш е това, което е този филм за България. Усещането е за събитие, което може би ще отвори нова страница за българското кино и най-накрая ще ни постави гордо на европейската сцена. Дори да не се случи, това е фантастичен филм, който комбинира необичайни за нашето кино несъвършенство и свежест.
Прочетете още:
Ребека Фъргюсън: Кралицата на екрана от "Мисията невъзможна" до "Dune"
Джесика Частейн и Оскар Айзък отчаяно опитват да спасят брака си в най-новия сериал на HBO
Най-очакваните нови филми на 2021 г.
