Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Това протестите в Албания ли са, или финала на „Битката за Хогуортс“?
Въпросът беше зададен реторично от албанската журналистка от Politico Уна Хайдари на 24 октомври. През нощта протестиращите в Тирана използваха фойерверки ракети срещу полицията, а тя отговори със сълзотворен газ.
Ескалацията идва месеци след началото на „фламинговата революция“, насочена срещу проекта на Иванка Тръмп и мъжа й Джаред Къшнър за строеж на луксозен курорт върху единствения адриатически остров на Албания - досега природен резерват.
https://x.com/UnaHajdari/status/2114063863226511457
Проектът засега е замразен, казва премиерът Еди Рама, който отказва да отговори на призивите на протестиращите и да подаде оставка.
Цяло едно поколение не помни Албания без Еди Рама във властта. Той е министър-председател от 13 години, а преди това е кмет на Тирана в продължение на 11 г.
Междувременно в Сърбия, "студентската листа" свали от власт Александър Вучич след 14 години негово управление. Студентите са политическото лице на двугодишните протести срещу несменяемата власт.
Изборите бяха не просто политическо състезание, а тест може ли в Сърбия да има демократична смяна на управлението.
В основата на всичко е сблъсъкът между вкоренена машина за власт на Вучич и едно ново, децентрализирано гражданско движение.
.jpg)
Въпросната машина използва "хитрини" при организацията на вота - например обяви, че сърбите в чужбина могат да гласуват само по белградско време. Резултатът - в Ню Йорк граждани се редяха пред секции в 1 ч след полунощ, както показа New York Times.
Сръбският модел на управление на Александър Вучич, изграден върху 14-годишна концентрация на ресурси, контрол над медиите и балансиране между геополитически сили, падна под натиск от неочаквана посока.
Студентското движение „Сърбия или мафия“ не е просто опозиционна партия, а социален феномен, породен от конкретни трагедии, като срутването на козирка на гара в Нови Сад, която уби хора.
Това движение успя да трансформира гнева в политическа енергия, като се превърна в „машинисти срещу машината“, както те наричат себе си.
Интересното тук е тяхната структура – или по-скоро липсата на такава.
Те съзнателно избягват традиционния лидерски модел, като залагат на организиране отдолу - по населени места, по факултети, около различни граждански инициативи. Това прави движението по-трудно за подкупване, сплашване или дискредитиране чрез стандартните политически атаки.
Всички си спомнят как преди години проправителствени активисти поставиха тонколона на 30 м. от апартамента на опозиционния лидер Драган Джилас и викаха през нея дни наред: „Джилас, крадец такъв“. В апартамента живееха и двете му деца, тогава на по 3 и 9 години.
Доналд Тръмп и MAGA от своя страна подкрепят Вучич, така както през април подкрепяха Виктор Орбан в Унгария (и в двата случая убедително загубиха властта).
Техни инфлуенсъри дойдоха в Белград с призиви да се запазят християнските традиции и стабилността в Сърбия. Преди това израелският софтуер за подслушване „Пегасус“ беше намерен в телефоните на студенти и опозиционни активисти.
Сравнението с протестите в Албания разкрива обща балканска тенденция към недоверие в елитите, но с различна дълбочина на системната криза.
В Сърбия студентите се стремят към „поправка“ на държавата отдолу нагоре чрез широка обществена коалиция, която включва различни сектори – от изкуства до земеделие. Те вярват, че институциите могат да бъдат възстановени, ако се премахне корупционният слой на върха.
В Албания обаче ситуацията изглежда по-радикална. Там устойчивостта на двупартийната система е толкова голяма, че протестиращите млади хора не виждат смисъл в „поправяне“ на статуквото.
Те подхождат с желание за пълно, „изтриване“ на системата, което напомня за хаоса и разочарованието след колапса на финансовите пирамиди през 1997 г.
Докато сръбските студенти и техните представители искат да променят правилата на играта отвътре, албанските протестиращи често изразяват нихилизъм към самата концепция за текущата политическа класа. Те я виждат като изцяло компрометирана и търсят магическо решение.
Общото между двете движения е отказът от „ярки лидери“.
Това е едновременно тяхната най-голяма сила и най-голяма слабост.
Липсата на лидер предпазва от персонализация на протеста, но затруднява формулирането на единна програма за управление. В Сърбия това се вижда в липсата на ясно изразен кандидат за премиер и в прагматичния, понякога двусмислен подход към външната политика (особено по отношение на Русия), който е продиктуван от желанието да се запази широката подкрепа на избирателите.
Случващото се в Сърбия е тест за това дали едно гражданско движение може да надделее над държавната машина чрез автентичност и масовост, но ще постави и въпроса за бъдещия път пред Сърбия. Дали то ще иска да скъса с 90-те, с национализма, с носталгията и Ратко Младич и ще приближи страната си към Европа. Или ще претопли старата вражда с Косово и ще предпочете героизирането на югославските войни.
Сигналът от нощта на изборите в Сърбия трябва да се чуе в целия регион - „срокът на годност“ на силните фигури е ограничен.
Вучич срещу студентите - Сърбия гласува предсрочно в най-важните избори от години
Балкански игри - късият фитил и дългите сметки на балканските политици
