Иван Бошев е от хората, за които спокойно бих казал, че са печени, но това няма толкова директна връзка с работата му. Той е главното действащо лице в звукозаписното студио “Пекарната”, където от близо 20 години “пече” разнообразни “тави” с хора като Шинейд О'Конър и Глен Клоуз, но и с никому известни родни таланти.
На първо четене може да е странно, че човек на звука е третият гост в поредицата ни с LG, в която хора от различни сфери на изкуството получават за тест монитора UltraWide QHD Ergo, с който да работят в продължение на седмица. Звукозаписът обаче отдавна е занимание, което е минало отвъд аналоговите си корени и всичко минава през дигитална обработка. Именно в този процес ултраширокият монитор с дизайнерска стойка ни се стори, че се вписва напълно естествено.
Иван е управител, собственик и самоопределен като “едноличен виновник” за продукцията на “Пекарната”. Академичното му музикално образование и дългите години свирене на пиано са дали основата, върху която днес стоят успехите на студиото му. Когато говори, Иван звучи сякаш разказва приказка, която често лъкатуши между хора и истории, сглобяващи накрая цялостната картина. В нея музиката е изключително важна, но по-важни изглеждат хората, без значение дали са холивудски звезди или абсолютни аматьори.
А всъщност Иван ми оставя впечатлението за печен човек, тъй като отделя особено внимание към детайла. Това е и причината да се захване със студиото. “Имахме нужда от място, където да се твори и да правим качествен продукт. Не можеш да си позволиш да запишеш нещо, в което не чуваш половината инструменти, защото музиката въздейства чрез звук и не дава място за лошо качество. Ако имаш лошо качество, си обречен на обратното на въздействие… Може би да го наречем бездействие”, разказва Иван.
Срещата ни е в едно от помещенията на студиото, насред пиано и прибрани в единия ъгъл микрофони и стойки за тях, в краката ни има множество плътни кабели, а килимът на пода не е само за разкош, а и за допълнително подобрение на акустиката. През стъклото, като по филмите за музикалните легенди, се вижда контролният център на студиото, в който е гигантския пулт със сигурно стотици копчета и плъзгачи, заобиколен от още техника. Над пулта е LG UltraWide HQ Ergo и това е първото място, на което 34-инчовият ултра широк монитор изглежда удобно, на място и всъщност със съвсем приличен размер. Сякаш е у дома си. Въпреки жаркото лятното слънце навън, ние сме на приглушена светлина и хлад, изолирани от шума на натоварената улица. Това е среда, в която е достатъчно комфортно, че човек да твори, но и достатъчно професионална, че да не се разсейваме от важните въпроси.
Оценявам този род хумор и не ме е срам да го използвам, но все пак каква е историята на студиото и това име?
Когато някъде през 2002 или 2003 г. купихме мястото, по документи беше гараж-склад. В едната си част тук е имало малка фурна, която е правила само хляб за нуждите на квартала, което ни даде идеята за името - “Пекарната”. Естествено имаше и допирни точки с нещата, които правим - “burning CDs”, “пече се тава” - и си казахме, че нали ще печем музика, защо да не го кръстим така. А и тогава всичко беше нещо саунд, някакъв мюзик и други такива думи, които са ми странни.
Как се строи звукозаписно студио?
Звукозаписът е особен в България, леко недоразбран и без изявени традиции. Студиата на БНР и БНТ са построени от ГДР много отдавна, но оттам насетне наистина професионалните студиа се броят на пръсти. Те трябва да са сгради и комплекси, които са строени с тази цел, но повечето са пригодени мазета или етажи на сгради, където е направено студио. Това не е случайно, все пак не работим с големи мащаби.
Тук нищо няма общо с вида когато купихме мястото. Всичко е преграждано и строено с форми и технологии като двойни подове и т.н. Целта е да не се предават вибрации от помещение в помещение - или т.нар. box-in-a-box. Беше трудно, особено по онова време, когато нямаше нито информация, нито материали. Хората строяха сгради, не студиа.
Например, харесахме акустичен таван на една френска фирма, който има определени свойства, не е обикновен таван. Свързахме се с фирмата и се оказа, че имат представителство във Варна. Само че лелята, която вдигна телефона от Варна, смяташе, че продава просто някакъв строителен материал и нямаше идея какво поглъща. По-късно, вече със собственика, разбрахме, че след 6-7 месеца един кораб може да осигури материалите. Така с немного грешки сред пробите успяхме да построим място.
Какво те кара да мислиш, че работата ти е успешна или не?
Едно студио има много компоненти. Не е само техниката, а и човешкият фактор. Ако човекът зад пулта не е ангажиран, е по-лошо, защото това, че някой скучае зад пулта, е видимо за изпълнителя. Този човек просто натиска едно копче и не участва в процеса, което е непродуктивно за изпълнителите. Дори най-хубавата техника е просто желязо и ако не се използва по предназначение няма никакъв смисъл.
Работата в студиото винаги е процес, който е жив и свързан. Дори в проектите, които чисто човешки не те вълнуват, могат да те увлекат. Всяко изкуство, дори да не ти е интересно, те хваща и процесът те увлича, намираш нещо, което разпалва клетките и раздвижва мозъка. Трудно е да теглиш чертата и да кажеш, че правиш само това и това не.
Може би критерий за успеха на едно студио е работата с творци, които идват за добре изпълнени задачи. Ако идват втори и трети път, явно работата е добре свършена и нещата вървят. Студиото не е бизнес, който да рекламираш по телевизията, а се рекламира от продукцията си и от уста на уста.
Какво име си е изградило студиото днес? Кои са продукциите, които винаги приемаш, и тези, които отказваш?
В интерес на истината няма неща, на които да съм отказвал. Имало е неща, за които съм смятал, че не са подходящи и няма да ме развълнуват и да се получат, но много често съм бил опровергаван. Наскоро с Виктория, която представляваше България на Евровизия, записахме някои акустични неща, сред които беше кавър на песента на Азис “Хабиби”. Като чух това нещо, изпълнено с пиано и този глас, направо ми настръхна косата. Оказа се, че съм абсолютно неправ, защото е страхотна балада с пиано и глас, а и за първи път успях да чуя текста, в който има смисъл. Азис е страхотен изпълнител, но не съм фен на жанра и чувайки тази песен осъзнах, че никога не съм я слушал. За пръв път я чух и за мен е един качествен продукт, колкото и да е странно.
От друга страна ми е звънял телефонът с въпроса “Може ли Шинейд О'Конър да дойде да запише една песен”, на който естествено отговорих със смях и “много смешно”. Отвърнаха ми, че е сериозно, на турне е, има концерт в София, но спешно се налага да запише песен за филм. Оказа се, че не е какъв да е филм, а е филм, на който Глен Клоуз е продуцент. Изведнъж покрай целия процес на записа пред мен в скайп изкача Глен Клоуз в пеньоара си вкъщи. Малко е стресиращо да кажеш “Hi, Glenn”, но всъщност няма какво да кажеш, вършиш си работата.
Дори най-известният и знаков изпълнител няма 100% продукция. Ицо Хазарта наскоро каза сам за себе си, че има няколко хубави песни, станали хит, защото са хубави. Другите явно не са толкова хубави. В този ред на мисли - ако Стинг, на когото съм голям фен, се обади да запише едно парче, това не означава, че ще е следващият му хит. Няма нищо изсечено в камък, процесът е динамичен и можеш да очакваш всичко от всеки проект. Но това прави работата интересна, защото има някаква уникалност, която се получава - или не - от тази химия.
Това ли са любимите неща, които си правил в “Пекарната”?
Разбира се, работата с артисти като Шинейд О'Конър е интересна. Покрай братя Чучкови и едно студио на Марко Страчони сме работили по филмови проекти с много сериозни продуценти и композитори от калибъра на Мориконе. Те са участвали в проектите, индиректно сме работили с тях. Работил съм и с почти всички известни изпълнители в България, ако не е правил нещо тук, то е участвал в проект, който е бил тук.
Малко е като да ме питаш кой ми е любимият албум. Относително е, защото всеки проект е свързан с много вложено време. Авторската музика е мислена дълго, понякога с години, после има притеснения да се реализира, след това проектът се движи няколко месеца, живееш с него. Всичко в него ти е любимо, слушал си го неопределен брой пъти по технически и какви ли не други причини. Той ти е като дете, което си отгледал. Имам двама синове, не мога да кажа кой обичам повече, няма как да ги разделя. Емоциите и чувството, което влагаш, са равни.
Това се отнася и за жанровете, защото студиото не е профилирано. Без замисъл се случва така, че правим повече проекти в областта на джаза, където има много добри изпълнители в България. Като качество на самите изпълнители, които са много интересни. Това разнообразие допринася за неща, които човек не предполага, че може да му харесат и да му станат близки и любими.
В 20-ината години откакто студиото съществува музикалната индустрия претърпя няколко грандиозни промени, поне от гледна точка на слушателите. Как се отразяват тези промени на теб и въобще на създаването и записа на музика?
За съжаление не знам нещата дали вървят в правилната посока. Няма лошо в този прогрес и идеята му е да подпомага хората, но в музиката има личен елемент, който е уникален за всеки изпълнител или композитор и творец. С помощта на съвременните технологии е възможно човек, който за първи път опитва да нареди едни квадратчета и компютърът да засвири, при това сериозно. Има софтуери, които с няколко клика конструират песен или бийт с някакъв смисъл. Какво е качеството на това творчество, е трудно да се каже.
Преди 20 години хората просто пееха и свиреха и беше истинско, не се забелязваше намесата на постпродукцията. Навремето Елвис е влизал, изпявал е песента, някой път по два пъти, и сега слушаме. Сега е немислимо да се реализира нещо без постпродукция, колкото и да е минимална.
Разчита се на този процес, на това, че всичко може да се монтира и поправи. Имал съм проекти с не много качествен материал, на които на финала имаш слушаем материал. Не съм сигурен, че това прави услуга на изпълнителите и слушателите. В крайна сметка - с труд и постоянство обаче резултатът е такъв, че хората са доволни, някои си го слушат и харесват. Така че, в този ред на мисли, не съм сигурен, че съвременната технология помага творчески. Тя помага технически, защото по-бързо можеш да направиш и поправиш много неща, които така или иначе трябва да се направят.
Така че техниката трябва да се използва, но човешкият фактор остава незаменим. Бих искал изпълнителите да не разчитат на постпродукцията да поправя, а да изискват качество изначално.
Очевидно голяма част от музиката днес се случва след записа. Как ти помогна този монитор да си свършиш по-добре работата?
Говори се, че се връщаме към аналоговите неща в музиката, но въпреки това сме абсолютно зависими от компютрите и дигиталния звук. Всичко аналогово така или иначе минава през дигитална обработка, за да го чуем. В този процес компютърът, но и добрият монитор, са част от продукцията в 100% от времето. Едно време хората са смесвали само като са слушали, което днес е възможно, като вкараш всичко в програмата, но единици работят така.
Гледаш техническите детайли и как изглежда музиката. Всъщност в този процес на постпродукцията има много визуални елементи, които са необходими за качествен продукт. Затова мониторът е абсолютно неделима част от процеса и всеки продукт, който дава повече информация, е много добре дошъл. Този монитор ме спечели най-вече с това - имам много повече информация пред очите си, без да се налага да я търся някъде скрита.
Успя ли да го направиш част от ежедневната си работа?
Да, защото всъщност изкарвам много време пред екрана и ми трябва добра резолюция и високо качество на картината. Започнал съм да работя още на Atari 1040ST и ранните версии на Cubase, където всичко беше странно и направо смешно. Не можеха да се отличат някои цифри и се чудиш кое е двойка, кое - петица. Оттогава насам винаги съм се стремял към по-съвременните технологии, а при екрана те са само плюсове и да им се намери приложение е лесно.
В процеса ми е важно да виждам добре какво правя, както и да виждам музиката в детайли. Тук има резолюцията, яркостта и качеството, че да виждам тези детайли, без да се напрягам. А когато изкарваш дълги часове пред екрана липсата на такова напрежение се усеща силно, помага ми да не се изморявам толкова.
Този текст е в партньорство с UltraWide QHD Ergo на LG.
Повече пространство за работа е концепцията зад новия UltraWide QHD eкран с резолюция 3440x1440 и 21:9 съотношение на екрана. Позволява наблюдаване на големи обеми видеоматериали за редактиране и множество аудио добавки и ефекти, които могат да се показват моментално.
Стойката на Ergo е с увеличена гъвкавост, така че да предлага разширена ергономична настройка за разгъване, свиване, завъртане, промяна на височината и накланяне, като осигурява също така перфектна позиция на екрана за по-удобна и устойчива работа на потребителя.
UltraWide Ergo отговаря на промишления стандарт HDR10 за висок динамичен обхват, на база на цветова гама sRGB 99%, като поддържа специфични нива на цветовете и яркостта.
Филип Върбанов и видео игрите като осмото изкуство на света
Борис Енев: Архитектурата прилича на театъра - работим с пространство и с история
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
