Целият свят се опитва да отгатне намеренията на Владимир Путин, докато руските войски се струпват около границата с Украйна и заплашват с най-голямата война в Европа от 1945 г. насам. Най-важният въпрос обаче, който демокрациите в Западна Европа и Америка трябва да си зададат, е: "Какви са собствените им намерения?".
Това пише в коментар за The Guardian Тимъти Гартън Аш - британски автор и професор по Европейските науки в Оксфорд, който има няколко издадени книги на политическа тематика.
Дългосрочната цел на Путин в Източна Европа всъщност е кристално ясна, смята той. Президентът на Русия иска да възстанови колкото се може повече от статута (на велика сила) и сферата на влияние, които страната загуби толкова драматично преди около 30 години - с разпадането на Съветския съюз през декември 1991 г. Това, което ни кара да гадаем, е само тактиката му.
Путин не е руски националист, той е имперски носталгик
От 2008 г., когато със сила си осигури две сепаратистки части от Грузия, и със сигурност от завземането на Крим през 2014 г., е очевидно, че той е готов да използва всякакви средства - от дипломация и дезинформация до кибератаки и открита война.
Западът допринесе за тази криза със своето объркване и вътрешни разногласия по стратегическата си цел в Източна Европа. Западът - ако все още може да се говори за единен геополитически Запад - прекара годините след 2008 г. в невъзможност да избере между два различни модела на ред в Евразия, като вместо това преследваше по малко от двата, но нито един от тях правилно. Можем да наречем тези модели накратко "Хелзинки" и "Ялта". Непосредствената цел на Запада трябва да бъде възпирането на руското нахлуване в Украйна, но зад нея се крие този по-широк избор, пише Аш.
На хартия, всички на Запад се придържат към модела от Хелзинки - Европа на равноправни, суверенни и независими демократични държави, които зачитат върховенството на закона и се стремят да разрешават всички спорове с мирни средства. Той започна да се развива в споразумението от Хелзинки от 1975 г., беше напълно формулиран в Парижката харта за нова Европа през 1990 г., а сега е институционализиран в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Още по-вдъхновяващо е, че целта е обобщена в думите, които Харви Сичърман - един вече забравен американски дипломат - написа в речта на президента Джордж Буш: "Европа - цяла и свободна... и в мир".
Алтернативният подход е моделът "Ялта". Срещата на върха между Йосиф Сталин, Франклин Делано Рузвелт и Уинстън Чърчил в Ялта (на Кримския полуостров) през февруари 1945 г. се е превърнала в синоним за велики сили, които разделят Европа на западна и източна сфера на влияние. Последните предложения на Русия за договори към САЩ и НАТО се равняват на искане, което анализаторите наричат "Ялта 2". Само неколцина откровени "реалисти" на Запад изрично подкрепят този модел, но много повече са тези, съгласни с приемането на някаква версия за определяне на сфери на влияние.
Двойните стандарти от векове характеризират подхода на Западна към Източна Европа. Хората, които са напълно възмутени от идеята, че Полша може да има право на вето върху това към кой съюз да се присъедини Германия (или Великобритания спрямо Франция), са готови да дадат на Русия право на вето върху избора към кой съюз да се включи Украйна. Западноевропейците, които крещят "Фашизъм!" при всяко допускане, че териториалните претенции могат да се основават на съществуването на датско малцинство в Северна Германия или на немскоезично малцинство в Северна Италия, намират за "разбираемо", че Москва предявява такива претенции към Украйна. В Брюксел и Париж има много европейци, за които дори днешният ЕС се е разпрострял твърде далеч на изток, пишат от The Guardian.
Понякога „Ялта“ всъщност се крие в „Хелзинки“. Ако, изправени пред агресор, който е готов да използва насилствени средства, за да дестабилизира и разруши една европейска държава, откажете да предоставите отбранителни оръжия на Украйна и разчитате само на наблюдатели на ОССЕ и дипломатически преговори, вие всъщност отстъпвате пред „Ялта", докато се преструвате, че прилагате „Хелзинки“. Вие правите войната по-вероятна, като не защитавате мира.
Германските социалдемократи - някога изобретатели на новаторската западногерманска версия на разведряване в отношенията, известна като „Ostpolitik“ - в момента са класически пример за обърканото мислене, самозаблудата и откровеното лицемерие, които този подход води след себе си. Те представляват един вид засрамена „Ялта“. „Ялта“, която не смее да изрече името си.
На срещата на върха на НАТО през 2008 г., в резултат на сериозен спор между западните сили, се стигна до несполучливия компромис, изразяващ се в публично изявление, че Украйна и Грузия ще се присъединят към НАТО. То обаче беше съчетано с ясното разбиране, че Алиансът няма да стори нищо сериозно, за да се случи това. Оттогава насам Западът се намира в състояние на стратегическо объркване.
Западните сили са само наполовина отворени към Украйна, наполовина подкрепят нейната независимост, териториална цялост и преход към превръщането ѝ в жизнеспособна, суверенна и демократична европейска държава. Украйна не е в НАТО, нито пък ще бъде в скоро време, но НАТО е в Украйна. Държавите членки на Алианса, включително САЩ и Обединеното кралство, доставят оръжия и обучават военни там. Украйна не е в ЕС и скоро няма да бъде, но ЕС е в Украйна. ЕС има важни програми за подпомагане на политическия, икономическия и екологичния преход в страната.
Западът трябва най-сетне да направи стратегически избор. Нужно е решително да следваме модела от Хелзинки, пише британецът Тимъти Аш. Той смята, че страните, които понастоящем са в ЕС и НАТО, трябва търпеливо и последователно да се посветят на целта за цялостна, свободна и мирна Европа - не само да го казват, но и да го доказват.
Съществен компонент на тази дългосрочна визия е, че тя е отворена за една наистина демократична Русия след Путин. Когато наскоро някои възрастни държавници от германския сектор за сигурност заявиха, че на Русия трябва да ѝ бъде предложено членство в НАТО, някои може би отхвърлиха това като „дива германска русофилия“. Но по принцип тези хора бяха напълно прави, пише Аш.
Оставка в германските Военноморски сили след подкрепа за Путин и анексирането на Крим
В контекста на една настъпателна китайска суперсила, са налице всички основания една демократична Русия да се окаже изключително желан член на отбранителен съюз за сигурност, свързващ Северна Америка, Европа и Евразия. Връзката с ЕС ще бъде по-сложна, но европейската архитектура вече осигурява място и за други важни държави, които не са членки на ЕС. „Пиша тези думи от една от тях“, казва британският автор.
Така че тази стратегия е анти-путинска, но про-руска. Путин вече е изгубил доверието на руснаците. Не е ясно дали дори бързото завземане на още едно кътче от бившата руска империя (части от Украйна) би повишило значително избледняващата му популярност у дома, както определено направи завземането на Крим през 2014 г. Режимът на Путин дотолкова се страхува от Алексей Навални, който казва, че иска Русия да "следва европейския път", че беше направен опит за отравянето му и сега той се намира в затвор край Москва.
В политиката и дипломацията, както и в други сфери на живота, ви е необходима способност да правите компромиси и да живеете с несъвършени, временни споразумения. Но също така трябва да знаете какво искате. Путин знае. Ние също трябва да узнаем, пише Тимъти Гартън Аш.
Инфографика: Три теории за произхода на богатството на Путин
Путин попадна в капана, който сам заложи
"Украйна се подигра с режима на Путин и сега той иска да докаже, че демокрацията там не е истинска"
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
