Умна блондинка. Артист и мениджър. Бизнес дама с ярко червена рокля. Всеотдайна майка с успешна кариера. Момиче от Юга с амбиции да промени света. Това не са невъзможни комбинации, не са избори. Това са нюансите между черното и бялото, където тече истинският живот и се разкриват истинските лица на хората. Които рядко са само добри или само лоши. И често правят лоши неща с добри намерения.
Такава е Рийз Уидърспун и това е историята, която тя ни разказва с всичко, което прави.
Нашумяла с „Професия блондинка“ (2001), сякаш цялата ѝ кариера е посветена на една цел: да руши клишетата. Да ги иронизира. Да ги предизвиква. И буквално, да ги подпалва.
Биографията на Рийз Уидърспун е типично американско клише – русо, синеоко момиче със сладко личице, отлична ученичка, капитан на мажоретките. Рийс обаче има един проблем: има мнение и държи да го изразява. В първата си година като ученичка в частно девическо училище в родния си Нашвил заявява на учителя си по английски, че не е доволна от него, защото не им поставя достатъчно амбициозни задачи. Спокойно можем да си представим сцената, досущ като от „Професия блондинка“. Още тогава, макар това да не е особено популярен прочит на филма, Рийз загатва за бъдещите си творчески и житейски битки в опит да докаже, че жените са всичко друго, но не клише.
И така, тя се отправя към дивото. Ролята в „Wild“ („Моето приключение в дивото“, 2014) ѝ носи номинация за Оскар, макар да хвърля публиката в недоумение защо любимката на Америка броди несресана и по дънки в пустошта, вместо да се наслаждава на блясъка на славата. Отгоре на всичко, плаща сама за приключението. Но не става дума просто за роля. Филмът е продуциран от първата собствена продуцентска компания на Уидърспун Pacific Standard, подобно на касовия хит „Gone Girl“ („Не казвай сбогом“, 2014) с Бен Афлек и Розамунд Пайк.
Запитах се, спомня си Рийз в интервю за „Vogue“, защо трябва едни и същи 20 души да правят всички филми. Може би има място за нови идеи, за нови хора пред и зад камерите, за нови начини за създаване на съдържание, така че светът, който виждаме на екрана да прилича повече на света, в който живеем наистина.
А вече е ясно, че запита ли се нещо, тя не мирясва, докато не намери убедителен отговор. След Pacific Standard, през 2016 г. създава своя настоящ сторителинг бранд Hello Sunshine. Дейността му се разпростира във всички възможни области, които бихме определили като медийни. Има над 20 нови проекта, сред които хитовия сериал на Apple TV „The Morning Show“ („Сутрешен блок“, 2019-2020), който е една от най-скъпите сделки в телевизионната история, и „Little Fires Everywhere“ („Малки пожари навсякъде“, 2020), излъчван на платформата Hulu.
Рийз поддържа два подкаста, менторска програма за начинаещи жени в киното и канал в YouTube. Организира събития на живо и платен канал за излъчване на съдържание, създадено от жени, включително шоуто Shine On with Reese, в което Уидърспуун интервюира значими женски фигури. Литературният ѝ клуб в „Инстаграм“ има 800 000 последователи. Създава собствена линия дрехи и аксесоари Draper James, а книгата ѝ „Уиски в чаша за чай: На какво ме научи детството в Юга за живота, любовта и печенето на бисквити“ бързо се превърна в бестселър.
Най-хубавото у нея е, че не вижда никакво противоречие в това да приготвя традиционни южняшки рецепти, докато се бори за правата на интерсексуалните хора.
“Има много напрежение в света по отношение на това кой да се интересува от политика, кой да е на власт, кой да е активист. „Рийз показва на всичко това един много любезен, южняшки, женствен среден пръст“, казва тя пред „Vogue“. Защото не е нужно да избираме. Можем да сме политически ангажирани, граждански активни и неустоими блондинки едновременно.
Целта на Рийз Уидърспун не е просто да спечели пари и влияние или да демонстрира, че е повече от поредното сладко лице в Холивуд. Целта ѝ е повече и различни хора да бъдат представени в кино индустрията: хора с различен цвят на кожата, хора с различна сексуалност, хора с увреждания, но преди всичко, жените.
„Идеята е да поставим жените в центъра на историята. Беше ми дошло до гуша да правя филми, в които съм единственият водещ женски образ. Беше ми омръзнало да виждам сценарии с една единствена, лошо написана женска роля, която въпреки това всички актриси искаха, защото друго нямаше“.
Е, вече има. В „Големите малки лъжи“ (2017-2019) има не един, не два, а половин дузина женски образи, всичките еднакво силни, релефни, противоречиви, запомнящи се. Освен самата Рийз Уидърспун, актьорският състав включва Никол Кидман, Лора Дърн и Зоуи Кравиц, а във втория сезон – вездесъщата Мерил Стрийп. Макар че темата са жените, непростимо би било да пропуснем изключителния Александър Скарсгард. Сериалът е отличен с четири награди "Златен глобус", 8 награди "Еми" и десетки други награди и номинации.
В центъра на събитията са няколко приятелки, обединени от това, че децата им учат в едно училище. Всяка има своите малки лъжи, а заедно създават една голяма обща лъжа. Тя, всъщност, не е просто нещо, което сме извършили и което крием, какъвто е сюжетът. Голямата лъжа е, че се опитваме да живеем живота си според клишетата, които културата, обществото, семейството и най-вече, самите ние, безмилостно ни налагат.
Сериалът поставя в центъра на вниманието темата за насилието над жените и прозвуча особено актуално точно през 2017-а, когато в резултат на разкритията за 
Осъдиха Харви Уайнстийн на 23 години затвор последва вълна от признания на жени, пострадали от насилие, а кампанията #MeToo набра огромна популярност. Сериалът обаче е далеч от плакатния феминизъм и не прави никакви компромиси с доброто кино, в името на идеологически цели. Склонна съм да вярвам, че заслуга за това има и режисьорът (на първия сезон) Жан-Марк Вале („Клубът на купувачите от Далас“ и „Отворени рани“).
Новият хит на Ридърспуун, „Little Fires Everywhere“ продължава мисията ѝ да постави жените в центъра на събитията. Мини сериалът е базиран на едноименния бестселър на Селест Инг от 2017-а. Основните женски образи Елена и Миа се изпълняват от Рийс Уидърспуун и Кери Уошингтън. Елена е майка на четири деца (вече тийнейджъри), изоставила мечтата да бъде журналист в „Ню Йорк Таймс“ и работеща, по-скоро символично, на половин работен ден в малкия местен вестник. Живее в голяма къща в хубав квартал, организира литературен клуб, светски събития и всяка сутрин приготвя обяда на децата си в четири хартиени плика в различен цвят. Миа пристига в града с 15-годишната си дъщеря сякаш от нищото. Визуален артист е, но работи като сервитьорка и домашна помощница (на Елена). Мълчалива и необщителна, за разлика от бъбривата и вечно ангажирана с чуждите проблеми Елена.
На фона на случващото се в момента в САЩ, прави впечатление как сериалът се справя с темата за расизма. Не са пощадени както опитите на „белите“ да бъдат демонстративно либерални, според актуалните модни тенденции (действието се развива в края на 90-те години на 20 в.), така и вманиачаването на „черните“ (да, думата присъства в речника на героите) да търсят расистки мотиви в действията на всички и да тълкуват успехите и провалите си през призмата на расовата си принадлежност. Прозира и критика към политиката на идентичността и вманиачаването в политическата коректност. В един от епизодите бяла жена, опитваща се да осинови китайско бебе, е обвинена по време на съдебен процес, че се опитва да заличи расовата и културната принадлежност на детето, тъй като не му е осигурила кукла - китайче.
Разрушаването на клишираните еднопластови образи започва още от първите минути на сериала и макар да е очаквано като идея е неочаквано като изпълнение – вместо мрачни, дори зловещи тайни, се разкриват на пръв поглед банални, не особено драматични истории. Но това е светът между черното и бялото, такъв е животът отвъд клишетата – изборите, които правим, компромисите, на които се съгласяваме, мечтите, от които се отказваме. Голямата тема е цената, която плащаме, за да поддържаме удобните клишета – било на образцова майка, било на бунтарка. А когато се стигне до там цената да плащат децата ни, резултатът е малки пожари навсякъде.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
